Двете сестри

Спомняте си нали, дерето в началото на Жевизлика. Онова, над което се извисява високият мост, а в пазвите му без шум се лее водата на самодивския кладенец. Помните и пътечката, по която слизаше Али към кладенеца всяка нощ да търси своята самодива. Та точно там, в началото на тая пътечка, до сами пътя и преди моста, има чудна, бая широчка поляна. На поляната растат открай време две сестри. Стари, достолепни круши. Присади. Когато бях малко момиченце крушите бяха стари. Още по-стари са те, защото баща ми когато бил малко момченце, крушите били стари. Хората от махалата, които били млади слизайки от Балканта разправяха,че заварили двете сестри стари, с дебели дънери. Двама мъже едри балканджии, с разперени ръце едва обрамчвали дърветата. Тези хора, заселили се по къщите наоколо, първи въвели ред за събирането на присадите кога им дойде времето. Този ред важеше до преди години, докато все още бяха живи няколко жени в махалата. Верно било,че жената е пазителка на традициите. Редът пък беше такъв: зазреят ли присадите, мъжете окосяват тревата под тях, а децата разчистват някой камък, ако е паднал кой знае откъде, буца пръст надигната от къртиците, клечкарлак изпадал през тежката зима от старите клонаци. Под двете круши ставаше чисто и прибрано. Равно и ниско като на самодивско хорище. Жените пък си знаеха реда по къщи. Започнат ли да капят присадите, сутрин рано, щом се разведели жената,чийто ред е да ги събира в този ден отива и внимателно ги събира в престилка. Ще речете що пък в престилка? Ще попитате няма ли в къщата си тази жена мъж, да й оплете кошница, да й купи от пазара, ако ръцете му са пъхнати нам си къде и не може да оплете. Ей сега ще ви река, че то е близо до ума: събира жената присадите в престилката си да им е мекичко, че те са плод нежен и раним. Дебелички са, светло жълти, дъхави, нито едри, нито пък дребни като дивачки. С нежна кожица на малки тъмно зелени точици. Присади са, а знайно е, че присадите са калем от дивна, медена круша, донесен от Изтока. Кога балканджиите ходели на хаджилък донасяли калеми от чудни дървета, присаждали ги на дива и яка местна круша, и ей ти подир година бери вкусни и топящи се в устата присади. Да се върнем пак на реда в махалата около събирането на присадите от двете сестри-близначки. Всеки ден поредната къща изпраща рано стопанката си да събере окапалите присади. Може много да са паднали, може малко, няма значение. Всяка къща с късмета си. Кога са много, то стопанката ще остави някоя друга да си разквасят всички в къщата устата, а останалия плод ще свари на сладко. Чудно, медено жълто сладко. На зима кога завеят халите и започне плетене на рогозки, стопанката ще извади от присадовото сладко, ще насипе в малки чинийки и ще почерпи останалите женурки от махалата. Изредят ли се всички къщи да събират присади, жената от първата къща ще събере опадалите и ще извика децата от близката циганска махала. Да си хапнат и те. Този ред беше железен, никой не смееше да го развали, наруши или изостави. Понякога някой от присадите паднал от най-високото ще се пръсне, ще се смачка. Колай има и за тази работа. Внимателно го махат от разчистения кръг под дърветата, оставят го встрани и той бавно, с помощта на хиляди гадинки потъва в земята сред тревите.
Сега, когато в махалата живеят само баща ми и един „млад” петдесетгодишен мъж, ред няма за присадите. Понякога мъжете отиват сещайки се за двете сестри, крушите, разхапват по някой плод, припомнят си за стария ред в махалата, за отминалите години и с въздишка се прибират у дома си. Все по-често се кършат клонаците на сестрите, все по-гъсто обраства поляната под тях. Падналите присади бавно, насила потъват в земята, ненужни никому. Неразхладили ничия уста, незарадвали ничие семейство зреят и окапват без никаква полза, просто кръговрат. Дори самодивите от полянката в ниското не се заслушват в шума от листето на двете сестри-близначки. Напразно те продължават да разказват за далечните времена, за задружните хора, за спокойния и радостен живот. Разказите им се завъртат в кръг, разлитат се из празните дворове, надникват през изпочупените прозорци, промъкват се в прашасалите пусти къщи и замират в някой ъгъл. Притаяват се и чакат големите порти на дворовете да проскръцнат, да се отворят и да пристигнат нови стопани. Да се оживят къщи и градини, да живне махалата. Пъргави жени да хукнат към самодивския кладенец, а млади мъже да разчистят поляната под двете сестри-близначки, старите круши. Пак да закапят сладките, жълти присади, пак да зашуми листето на дърветата, българско пак да оживее.

Милка Маркова