Да помогна на болката

Да можех, мамо, времето да върна,
да пресуша солените сълзи,
сърцето ти сиротно да прегърна
и някак си по-малко да боли…

Таня Ив. Матеева

Душата ми цялата е в стихове, но стихове не мога да плета. Мога да разказвам и това ще сторя.

На всички, чийто родители са поели на път към отвъдното, без да ги дочакат, без да се сбогуват.

Бях емигрант в собствената си държава. В един миг, буквално, в ранните години след промените се озовахме без работа едновременно със съпругът ми. С дъщеря студентка. Без пари. Позната история, нали.

През това време моята мила майчица вече имаше доста напреднало кардиологично заболяване. Съчетахме нещата така, че да съм край родителите на село през част от седмицата. Да изкарвам поне нещо за ядене и да се грижа навреме да имат лекарства и лекарска помощ. Беше само преди 16 години, но още нямаше мобилни телефони и сигнал за тях над цялата страна. Имаше само след две години. Колко нищожно е това време от позиция на безкрая и колко много е понякога.

Мислех си,че като съм край тях, като съм млада, като съм мобилна, подвижна, с познати и познания, ще успея да удължа живота на майка си. Дължах й го не само като дъщеря. Някога голямата любов с баща ми им дала куража да се оженят преди той да замине в казармата. Бил третият син на своите родители и тогава законът повелявал казарма само 6 месеца за него. Били размирни времена, следвоенни и вместо законовите 6 месеца татко служил на Родината цели 3 години без нито ден отпуск. Тогава съм се родила и аз. Три години  съм била най-близкото другарче за майка. С мен и писмата на татко е живяла три години. Дала ми е двойната си любов. За мене и за баща ми.

Всеки човек следва Съдбата си. Не можеш да изпревариш или да отмениш смъртта. Тя измами и мене.

Оставих майка ми относително здрава, жизнена, усмихната. Заминах си за Търново. Само след три дни отсъствие, в часът, в който влакът ми спря на гарата и аз забързах в преспи до кръста към къщи, майка ми поела по своя последен път. На разсъмване получила инфаркт. Докато дойде лекар, докато аз пристигна, тя, успокоена че идвам, че вече съм слязла от влака, тръгнала по своя път в снега. Не ме дочака само 20 минути. Само. Мислех, че владея положението, че съм там и няма страшно, че съм край тях и всичко е наред. Не било така. Животът ми доказа,че има неумолими закони. Последната дума е на Смъртта и няма връщане или отмяна, ако не е решено.

До днес, вече толкова години не мога да прогоня тъгата от сърцето си. С разума си зная, разбирам, но сърцето ми тъжи.

За майка винаги се тъжи, но Съдбата е имала думата и вината не е наша. На мене тя ми  го показа в прав текст, почти от упор. Не е наша последната дума. Дойде ли моментът нищо не може да се отложи.

Остава прекрасният спомен за майчина обич и ласка.

Милка Маркова