Вярата

Нощта отдавна спусна сенките си над света. Потайно се обаждат птици от клонаците над селото. Луната тия дни се менява, не огрява божията земя. Тъмно, непрогледно. Ездачът  уверено пришпорва коня по каменистия път, дето се вие нагоре към светата обител. Не се чува чаткане на копита. Беше поръчал да ги увият с калчища, да стъпват меко и да не трополят по камънака. Не искаше да се чува, вижда и знае кой язди, и накъде отива.

Не се мина много време, високите дъбови порти на манастира се изпречиха пред коня и ездача му. Мъжът скочи леко, потупа  задницата на добичето, хвана юздата и вдигна ръка да похлопа. Преди да го стори малката вратичка в портата се открехна и на прага застана монах. Пое поводите на коня, а гостът потъна в големия манастирски двор.

В килията на игумена мъждукаше кандило. Когато мъжът приведен прекрачи през прага, светиня му се изправи и го посрещна на крака. Влезлият се наведе да целуне ръка. После седнаха на миндера един срещу друг и тихо захортуваха.

На зазоравяне, пак  незабележимо, гостът излезе из манастирския двор и яхна добичето си. Отпочинал, с отвити от калчищата копита конят бодро заслиза към ниското.

На другата вечер, по смрачаване дълъг керван от коли се проточи към манастира. Монасите бяха разтворили крилата на дъбовата порта и тя поглъщаше тежките товари. Керванът вървя дорде нощта падна над света. С последната кола пристигна и конникът от предишната нощ. Игуменът вече разпореждаше тихо на монасите кое как да разтоварят и кое къде да пренасят.

……………………………………

Дълги години на упорит труд беше положил старият градски учител. Преподаваше история, но краеведството му беше любимо занимание. Най-после тая вечер се завръща с нещо сигурно в къщи. Не може дъх да си поеме от радост. Не му се вярва. Това, което откри днес, търси години наред. Започна с легенди, с неясни разкази, с натрупани спомени, за които се предполагаше, че не са дотам вярни. Преплитаха се  легенди и истини, забъркваше се голяма каша, но във всеки разказ оставаше едно зрънце, общо за всички. Някъде в района, се таеше скрито, голямо имане. Несметно и нечувано. Истина ли е или не, никой не знаеше. Мълвата беше преминала като нишка през всичките години назад и водеше към последните от робството. Гласеше, че малко преди Освобождението, някъде тъдява е скрито голямо имане, кервани са го превозвали. Това се струваше невероятно на сериозните учени. Няма как и къде да се скрие такова имане. Все някой щеше да е запомнил мястото. Да не го издаде, щеше да го разкаже на рода си и нямаше да седи скрито досега. Дори иманярите не го намериха. Някои казваха в черкова някаква е скрито. Пак не се връзваше. Да е в черква пък да е цял керван, не може да бъде. Дори икони да са, цял керван не можеш ни по стените нареди, ни на олтара, ни под пода на църквата. Други пък викаха, че то това имане ли ще е и ако е църковна утвар и икони, нали ще трябва от нейде да се вземат. Кой ще ги е събирал…и започваха все отново и отново разкази и легенди, омешани и объркани до безкрай.

Случайно градският учител-краевед в последните години стори приятелство с игумена на близък до града манастир. Отдавна запуснат и разровен от иманяри, манастирът вече не представляваше за никого интерес. Само набожните стари хора от околността настояваха да го възстановят. Събраха парици, някои богаташи дариха. Не много, но ей тъй за хатър им се откъсна по някой лев. Владиката изпрати достолепен монах за игумен и така се започна. Новият игумен вложи веднага събраните парици. Купуваше материали, а хора доброволци и приятели се събраха, и захванаха ремонта на манастира. Душмански бяха прекопали иманярите манастирският двор, пода на църквата, че и в олтара бяха копали. Намерили ли са нещо кой да ти каже.  Говореха си учителят и игуменът понякога цели вечери. Разлистваха старите църковни книги, разглеждаха църквата и стенописите, разказваха си дочутите легенди и гадаеха.

Тия дни започнаха най-после довършителните работи по църквата. Останала беше стенната дървена облицовка до входа, подмяната на столовете около стените. Новите бяха докарани и работниците започнаха къртене на изгнилите дъски  край стените и остатъците от ктиторските столове.

Най-неочаквано игуменът беше позвънил в ранния следобяд на учителя и той на пълна газ пришпори колата към манастира. Откритието беше голямо. Под ктиторските столове работниците бяха отворили  ниша, пълна с накити. Пафти, нанизи, косичници,наушници. Сребро, злато, пиринч, мед, седеф. Преди още да ги докоснат старата клисарка от градската църква изви глас над всички, предупредителен писък! Замръзнаха. Да не ги бутат, рече старицата, кълнати са. Някога, родителите на починалите преди венчило от лоши болести или уруки моми,  дарявали моминските им накити на църквата. Кълнати са да не се бутат. Само в страшно трудни времена, ако хората погиват от глад, църковното настоятелство може да реши да се продаде имането, че да се нахрани народът на селото или града.

Послушаха всички старата клисарка, но под накитите се провиждаха още изгнили дъски, а под дъските чернееше друг тайник.

Спря се ремонтът за някое време. Игуменът и учителят размишляваха какво да сторят. Най-после решиха,  че няма да докосват накитите, имането. Ще ги избутат леичко настрана, само да видят какво се крие под изгнилите дъски на тайника. Сториха го. Заключиха църковните врати, запалиха мощен прожектор, осветиха тайника и започнаха. Отмахнаха настрана изгнилите дъски и надникнаха вътре. Чернееше се огромен товар. Долният тайник беше голям, много голям. Протегнаха ръце, опипаха което достигнаха. Нещо твърдо, увито във восъчни платна. Нямаше да стане така. Решиха да извикат и директорът на малкия музей в градчето.

                Пристигна историкът, игуменът и учителят, двама работници от музея. Извадиха внимателно накитите навън, разковаха дъските на долния тайник. Той се оказа малка стаичка, пълна с увити в платно товари. Най-отгоре имаше загънато в по-нов плат евангелие. Отвориха го. Беше нашарено от първия до последния лист с написано на ръка послание. Директорът на музея зачете. „Старият игумен на настоящия манастир, писа в лето 18.., да се знае и помни. Управителят на настоящата област, беят Рафид ага, най-неочаквано пристигна една вечер в обителта. Целуна ми ръка и цяла нощ ми разправя небивала история. В далечни времена кога турците превземали земите ни, прапрадядото на Рафид ага, търновски болярин, управител на тая област, приел турската вяра. Сторил го, за да остане тука, да управлява народа си, да не го подлагат на сеч и мъчения неверниците. От тогава до днес, всеки негов син и внук вземал за жена гяурка, българка. Тайно винаги почитали кръста, винаги давали на децата си и тайни български имена. Така до днешен ден. В имението на Рафид ага, на потайно място се пазели стари български книги и църковна утвар. Беят не е прост човек. Той виждал накъде отива Империята на Падишаха. Скоро московецът ще подгони турците към Анадола. Решил Рафид ага, че преди да тръгне натам, трябва да донесе имането в манастира. Старинните книги и утвар трябва да останат тук, в българско. Затова ме помоли да ги докара в обителта, да се запазят от грабителство, защото идват военни времена. Беят докара цял керван в  една  нощ. Книгите, които са много, прибирам в специално приготвена стая под стената на ктиторите. От църковната утвар оставям подходящата за нашата църква, другата, царската, изпращам по нарочни хора на Света гора. Ще скрия книгите, върху тях ще туря пак в тайник кълнатите накити, да не смее никой да бута там, ако ненадейно намери тайника. Със златото правя подобренията на манастира и купувам манастирски земи за издръжка, платовете използвам за украса на черковата. Друго злато оставям за черни дни. Написах аз…..“

Извадиха книгите и ги отнесоха в националния исторически музей за изучаване и реставриране. Сложиха накитите, вярно опазили имането през годините, в светена вода за една нощ. После монасите извършиха свето тайнство върху тях и отново ги прибраха там, където са лежали. Специално изработиха дървена ракла за моминските накити, опазили в последните години българската история.

……………………………..

Вярата на предците ни. Опазили я. Съхранили я. Не я забравЯли и не я забравИли. Векове! Такива сме българите. Сменяли са ни вярата, карали ни да се отричаме от род и Родина, прогонвали ни по чужди земи, превземали държавата ни и я заличавали от картата, поглъщали я. Душите не могли да превземат. Вътре в себе си българското и вярата оставали.

Разказът е написан по мотиви от истински случай.

Милка Маркова