Седнал
беше на сянка под шатрата и пушеше. Почиваше си. Чакаше я да дойде при него.
Обичаше да седят двамата. Обикновено тя говореше. Той я слушаше, слушаше,
гледаше я със светнал поглед и й се радваше. Сега се беше заровила нещо в
цветята, пръстта им ли подменяше, какво ли? Гледаше я и не вярваше на
сбъдналото се.
Винаги са искали да изживеят остатъка на дните си заедно. Това им се струваше невъзможно, но ей така от нищото и най-неочаквано се случи. Дойдоха си както мечтаеха в неговото село. От радост не знаеха с кое по-напред да започнат. А ето ги сега…заедно.
С наслада дръпна от цигарата и отново я загледа. Наведена над саксията, непретенциозна и спокойна, без поза и превземки, естествена и …негова. Обичаха се от толкова години, а всичко започна на шега и без никакви предварителни планове. Само с една уговорка, която бяха спазвали до края. Усмихна се. Не е красавица. Възрастни са вече. Невисока, леко пълничка, с къса коса и вечна усмивка. Такава беше влязла в сърцето му и не можеше да се насити да я гледа макар вече толкова години да са заедно. Беше много нежна към него, внимателна, мила. Понякога много темпераментна, палеше се в споровете, но бързо се смиряваше, погалваше го и му се извиняваше. Обича ме, с усмивка си помисли той.
Искаше му се вече да дойде и да седне до него, но в същото време не искаше да свърши този миг на покой и тиха радост, на уют и щастие. Двамата, той и тя. Заедно. Както в мечтите им. Погледна към дърветата в дъното на двора. Там, зад оградата беше направил пейка, специално за нея. Наоколо цъфтяха салкъмите, наблизо беше бялото люляково дръвче, което тя толкова обичаше. Там пиеха кафето си сутрин на ранина, когато слънцето се показваше зад хълмовете, там слушаха песента на птиците докато си почиваха. Заедно, един до друг.
Отново я погледна - продължаваше упорито да донаглася саксията с цветето. Щеше да я подкани да дойдe най-после, но после се отказа, нека гласи цветята. Той ще изпуши цигарата и ще отиде да приготви места за саксиите, както й беше обещавал, както „планираха” много, много време назад. Искаха да им е хубаво, а той най-много искаше тя да е до него и да се смее, да са заедно. Знаеше,че тя иска същото иначе защо би дошла от големия град тук, в неговата бащина къща, в неговото село. Знаеше, че го обича така както винаги му е казвала - до края!
Стана му тихо на душата, мило и спокойно, смачка фаса в пепелника, надигна се, срещна усмихнатия й извинителен поглед. Приближи се, погали я по косата, а тя се извърна и целуна ръката му. Погледна го нежно .
Слънцето се издигаше бавно, топлеше ласкаво, небето синееше, калето отсреща тънеше в омара. Беше започнал един щастлив ден за Мъжът и жената до него.
Винаги са искали да изживеят остатъка на дните си заедно. Това им се струваше невъзможно, но ей така от нищото и най-неочаквано се случи. Дойдоха си както мечтаеха в неговото село. От радост не знаеха с кое по-напред да започнат. А ето ги сега…заедно.
С наслада дръпна от цигарата и отново я загледа. Наведена над саксията, непретенциозна и спокойна, без поза и превземки, естествена и …негова. Обичаха се от толкова години, а всичко започна на шега и без никакви предварителни планове. Само с една уговорка, която бяха спазвали до края. Усмихна се. Не е красавица. Възрастни са вече. Невисока, леко пълничка, с къса коса и вечна усмивка. Такава беше влязла в сърцето му и не можеше да се насити да я гледа макар вече толкова години да са заедно. Беше много нежна към него, внимателна, мила. Понякога много темпераментна, палеше се в споровете, но бързо се смиряваше, погалваше го и му се извиняваше. Обича ме, с усмивка си помисли той.
Искаше му се вече да дойде и да седне до него, но в същото време не искаше да свърши този миг на покой и тиха радост, на уют и щастие. Двамата, той и тя. Заедно. Както в мечтите им. Погледна към дърветата в дъното на двора. Там, зад оградата беше направил пейка, специално за нея. Наоколо цъфтяха салкъмите, наблизо беше бялото люляково дръвче, което тя толкова обичаше. Там пиеха кафето си сутрин на ранина, когато слънцето се показваше зад хълмовете, там слушаха песента на птиците докато си почиваха. Заедно, един до друг.
Отново я погледна - продължаваше упорито да донаглася саксията с цветето. Щеше да я подкани да дойдe най-после, но после се отказа, нека гласи цветята. Той ще изпуши цигарата и ще отиде да приготви места за саксиите, както й беше обещавал, както „планираха” много, много време назад. Искаха да им е хубаво, а той най-много искаше тя да е до него и да се смее, да са заедно. Знаеше,че тя иска същото иначе защо би дошла от големия град тук, в неговата бащина къща, в неговото село. Знаеше, че го обича така както винаги му е казвала - до края!
Стана му тихо на душата, мило и спокойно, смачка фаса в пепелника, надигна се, срещна усмихнатия й извинителен поглед. Приближи се, погали я по косата, а тя се извърна и целуна ръката му. Погледна го нежно .
Слънцето се издигаше бавно, топлеше ласкаво, небето синееше, калето отсреща тънеше в омара. Беше започнал един щастлив ден за Мъжът и жената до него.
Милка Маркова
Няма коментари:
Публикуване на коментар