Добре дошла, зима!

СВАТБА

Къщята едва пъшкаха под дебелите снежни завивки. Извиваха дъх нагоре към небесата, плочестите комини димяха като стари цигански лули. Снегът трупаше, зимата нехаеше, тръскаше си брашнените чували и над земята валеше на едри парцали сняг. Белееше навред, хамбарите бяха пълни, стоката - на топло, дръвниците - изкамарени. Стопаните почиваха, невестите предяха, тъчаха и плетяха, мъжете се посъбирваха в кръчмата.

Внукът на дядо Станчо, най-големият, беше довел булка в бащини двори. Носеше неговото име, Станчо се казваше. Булката - русичко, нежно момиче, една на мама и тати. „Добро е това. Той е най-големият, след него има още двама братя. Ще иде заврян зет, ще отвори място за малките. Булката само чедо, имот за Станча ще има” - така мислеше дядо Станчо и бавно прехвърляше броеницата в ръце. Залежал се беше напоследък. Пак се шегуваше с дъщерите, пак куражлийски подвикваше на баба Мина, но се виждаше, че е немощен. Годините му не бяха малко, 87 беше напълнил. Нямаше някакви болежки да речеш, ама ей тъй на - не му се пипаше и от постелята вече не му се ставаше. „Май иде време чиляк да взема тоягата и да тръгва към портите на свети Петра”- минаваше мисъл на дядо Станчо и той малко тъжно се усмихваше под мустак. „Ох, Божкее, подсмихва се, чиляка ми, дано се повдигне” - си думаше баба Мина, шетайки край него. Трета му беше тя. Две жени беше погребал, децата от двете и тези, дето доведе баба Мина, и тя вдовица, техните дето се намериха после, всички отгледаха двамата. Трудни времена бяха в държавата, ама хората не се даваха лесно. Балканджийската жилка яка беше, не се късаше и затриваше.

Денят  вече се навеждаше към Бахлъка и се снишаваше нещо да му прошепне. Да му разкаже къде какво е видял из селото и после да се търкулне зад якия му и широк гръб, да си почине. Дядото гледаше бялналото се чело на баира и ей тъй спокойно му ставаше на душата. Нищо,че си отива от света, живял беше свястно, деца беше отчувал. С бабата се спогаждаха, добре живяха. Не му беше свидно, уморен беше и е време да влиза в земята.

Зачу се гълчава по пруста, разпозна гласа на най-големия си син. Вратичката на стаята се открехна и синът му влезе. Свали каскета и поздрави уважително. Едър, голям мъжага. Як, работен. Амен сам се беше отгледал. Коги майка му се затри в черната земя той беше тринайсетгодишен момчурляк. Замина с газдите от селото по Маджарско на бахчеванлък да се учи, после войните го взеха по фронтовете и кога се завърна, беше силен и голям мъж. Зад него тихичко надникна жена му. Отиде при свекъра си и му целуна ръка. Дребничка и сговорна беше тя, усмихната, работлива. Трима сина роди, къща на два ката и голям двор върти. Намерили се бяха. Добре поминуваха, защо ли бяха дошли.

-Тате, ти ша прощаваш, че та раздигаме по вечеря, ама не търпи отлагане. Трябва да те питаме. - поде синът му. - Знаеш, Станчо булка доведе. Туй добре, ама сватовете искат сватба да стягаме. Ние пък се чудим. Ти лежиш, немощен си. Редно ли ще е туй. Внукът прави сватба, а дядото лежи.? Кажи, тате, както кажеш тъй ще стане. Ако кажеш сватбата с година ще отложим, сгодени ще ходят. Като се даврандисаш, да поочувръснеш, ей на пролетес, тогава сватба да вдигаме.

Помълча дядо Станчо. Мило на сърцето му стана, с издайнически топъл поглед погледна суровия си голям син. Преглътна, зарея за миг поглед навън към затрупания двор. Пред очите му тичаше малкото му момче и първата му изгора - Мария се смееше с разперени ръце да го хване. „Време е, време е да отивам при нея…”

- Слушай, Миньо, слушай, булка. Младите са тръгнали веке. Грехота й от Бога да се спират. Моята, тя изпята, аз моето съм го минал. Сега е техен ред. Вие сватбата си гласете и сватбата правете. Радвайте се на децата си, на добър час да им е. Аз ей тука като си почивам и като чувам тъпаните, като чувам играта, за мене туй е добро. Всяко нещо, синко, е по реда си и с времето си. Да са здрави младите и сватбата стягайте.

Целунаха му ръка синът и снахата и тихо излязоха. Дядо Станчо въздъхна, изтри бавно ъгъла на окото си и се усмихна. Първия му внук щеше да се жени, първородният му син свекър ставаше. Бива ли да се тъгува, че той е немощен? Тъй ами, да се женят младите, да се множи родът. Пък ако свети Петър не е пратил Архангела при дяда Станча, младите ще минат да му целунат ръка и по един алтън да им пусне в шепите. Нали е старея на родата!

Денят бавно угасваше, снегът трупаше тихо, затрупваше пътищата и партините и селото се притаяваше за сън.

Мина се Игнажден, сватбата на Станчо, дядовия Станчов внук, после Коледа мина и една тиха снежна утрин баба Мина завари чиляка си заминал. За отвъдното. Тихо, сам, без да се обади. Спокоен за челяд и род. Така завърши земния си път дядо Станчо - як, работен и умен, шегаджия българин, отгледал голяма челяд и дал своя дял за българско. Беше лето 1947-мо.

Милка Маркова