Спомен за доброто

Някога имаше бедни хора, но за думата благотворителност не се чуваше. Кой на кого направил добро се знаеше, но не се говореше. Благодетелите не се изстъпваха гордо по празниците, не приемаха благодарността самодоволно

В моето село имало неписан закон: наесен като свърши кърската работа се раздават участъци от общинската гора за сеч. Всеки жител на селото откарва първата кола дърва в училището. От своя участък, безплатно, със своята кола или плаща той лично на друг колар. Втората кола дърва пак по същото правило откарва в църквата. Чак тогава сече и кара в дома си. Никой не протестирал, това било желязно правило.

Дядо ми бил средна ръка стопанин. Тогава селото пълно с хора, народ всякакъв. Разбира се имало и по-бедни. Имало вдовици от войните и не само. Хора, които имат по някоя нивка, но нямат добитък да я работят, плащат за това. Баща ми разказваше, че като отиде дядо сутрин на нивата да наорава за копан, току мине и край нивичката на някой по-беден съсед, без добитък. Ще наоре и неговите редове царевица или слънчоглед и си гледа после своята работа. Като отиде съседът да му благодари дядо само ще махне с ръка и ще замълчи. Друг път пък тихо казва на своите: ”Хайде момчета, ние с вас да копаем до по-късно тая вечер нивата, майка ви да си върви да готви и шета. Утре рано ще идем да помогнем на буля ви Недялковица, да прекопаем и нейната нива”. Буля им Недялковица била вдовица с две малки дъщери, сама си работела нивките. На другият ден ще минат с колата край вдовицата, ще вземат децата й и нея, ще отидат дружно на нивата и ще прекопаят. Жената малко да отдъхне.

Друг път пък в края на лятото минала страшна буря. Изпочупила керемидите. Трябвало да се сменят, есен идвала. Отишъл дядо до керемидарницата в съседното село. Отдалече го зърнал собственика, посрещнал го, здрависал го. Казал си дядо болката и колко керемиди му трябват, но казал,че ще плати като продаде слънчовката. Обърнал се собственикът към конярите и подвикнал: ”Товарете керемиди и закарайте на бай Миню в Борисово” - и обръщайки се към дядо ми тихо казал -„Бай Миньо ти си честен и работлив човек. Свърши си работата, аз знам, че ти от думата си не отстъпваш”. Върнал се дядо, качил се на покрива, баба му подава керемидите отдолу. Не щеш ли нов облак се задал от запад. Дойде ли оттам облак хората в село си знаят - не е на добро. Забързали дядо и баба. Откъм къра се задали две семейства. Без много приказки, захвърлили каквото носели, жените хукнали към къщи да приберат малките пиленца, върнали се на бърза ръка и всички задружно минути преди да рукне дъжда покрили къщата на дядо.

Спомням си когато баба почина аз бях съвсем млада. Като приготвяха вещите и дрехите й за раздаване аз си взех една голяма копринена кърпа. Много я харесвах с тази кърпа и исках да си я имам за спомен. Майка внимателно я взе от ръцете ми и каза: „Не се сърди, майко, но тази кърпа ще дадем на леля ти Минка Шаламанската. Тя е бедна жена, не може да си купи. Ще носи кърпата и ще поменува баба ти. Знаеш,че селските жени ходят още забрадени, ти си в града, кърпата ще затвориш в гардероба си и понякога ще я поглеждаш, а Минка ще се пременява и ще споменава баба ти”. Съгласих се, баба ми беше подарявала други нейни шалове, които нося и до днес, и си спомням за нея, а Минка беше наистина много бедна наша роднина, нека я вземе.

Мога да изброявам много и много още за тихата и скромна хорска благотворителност. Тя беше в ежедневието, имаше си правила, беше нещо естествено, не беше кампанийна и по празниците. Турците, нашите съседи също имаха правила. Тогава във всяка къща гледаха животни и когато за религиозни празници стопаните заколеха жертвено животно винаги, винаги се отделяше за бедните семейства. Да не останат на празника без ядене по обичая. Когато се заколеше прасето също се заделяше за хората, които нямат. Разбира се тези хора не чакаха на готово. Те също намираха начин да се отблагодарят пак така тихо и не натрапчиво. Те не бяха мързеливи, просто животът беше отредил да нямат от големите неща - я земя, я добитък, я инвентар. Всички хора-бедни и богати си помагаха с каквото могат, уважаваха се, ценяха се.

 Тогава също имаше лошо, но то не вземаше връх над доброто, то не владееше света.

Милка Маркова