Веса

Висока, стройна, яка мома е Веса. Четирима братя  я закрилят. Расти край тях, с техните игри и стана силна и независима. Нищо и никой не може да й се опре. Ергените стоят далече от нея. Страхуват се от острият й език, яката ръка и братята, готови всеки миг да я защитят. Момите кръжат около Веса, слушат я. Тя се смее най-високо, тя се задява на хорото. Работа не й се опира, много работна и пъргава. Чудеха се майка и баща кой ерген може да я укроти, да й сложи юларя. Такъв няма тъдява.

Ама той  Господ си знае работата. На всякой му се намира колая. Дойде в селото на работа млад мъж от далеко. Градинарин ходил по немско, много знаел, та чорбаджи  Наделко го главил. Да научи младите на бахчеванлък. Земята тук е хубава, вода да искаш, ама все нещо не ги бива да докарат берекет на зеленчука. Та на този градинар Юрдан  му викат. Силен, едър, погледът му отдолу-нагоре. Мълчи, не приказва много, не е хубавец. Захвана се яката за работа, все на бахчите седи, работи и другите учи, наблюдава ги. Живее у чорбаджията. В неделя ходи на хорото. Момите го огледват, смеят се в шепи, свеждат поглед зачервени, ай Юрдан  е вдигнал очи  да ги погледне. Страховито гледа тоз градинар и не смеят много  да се закачат. Само Веса не стряскат черните му мътни очи. Гледа го оперено, врътва се кога той я погледне и на висок глас през смях го одумва. Нищо не казва Юрдан. Дълбоко дърпа от цигарата, впива очи във фаса и после дълго го мачка в пепелта. Всяка неделя все едно и също. Братята на Веса й стягаха юздите, зер и те са ергени. Тъй не бива да се занася с Юрдана. Голям мъж е той,  не е хлапак, току-що подигнал се ергенаш. „Умнатааа, умната, Весо”- дума най-големият брат.

Минава лятото, бахчите пълнят плод. То домати, пипери, патладжани. Чорбаджи Наделко доволен ходи край фитарите. Голяма плата е обещал на Юрдана и ще спази думата си. Мълчаливият градинарин  хубава работа върши. Плод тежи навсякъде.

Август иде и всички тръгват по къра за последно да поят царевичака от Осъма. Туй ще му е то. За последно. Наля кочани, вече слънцето да го жълтее. Веса по хладина отиде да полива. Водата топла, силна, залива потъналите  в мократа земя Весини крака. Силните й ръце завъртат мотиката, оправят вадата край стръковете. Няма и час нивата пое дъх и зашумя,  напила се. Уми Веса нозете си, затегна забрадката, метна мотиката на рамо и забърза към селото. Сенки вече заизничат иззад храсталака, птичетата само църкат, не пеят. Вечерта мята тъмна кърпа, пристига. Още малко да излезе из нивите и селото не е далеч. Силна е Веса, но ръката която я сграбчи през кръста е по-яка. Мирис на остър тютюн, запъхтяно мъжко дишане. Веса се дърпа, мъчи се да извие мотиката, напъва яката си снага… Напразно, полягат царевични стебла, топлата пръст се разстила, птица изписка нейде нависоко…

Прибра се и дума не каза. Не е гладна, не яде. Легна, обърна се към стената и седмица не рачи да стане. На никого дума не казва, лежи и мълчи. Най-подир на майка си, на кого друг,  продума. Братята й скокнаха с извадени ножове и право при Юрдана.

Чорбаджи Наделко удържа на думата си. Голяма плата даде на градинарина. Застяга се Юрдан, ще тръгва към своето село. Когато каруцата му затрополя  по пътя до него седеше Веса. Не се обърна към бащин дом, към майка, баща, братя и дружки. Не погледна Юрдана, дума не продума. Дългите й пръсти до бяло стискат малката бохча с дрешките. Заклела се е, че този човек ще остане завинаги там, в царевичака, при моминската й чест. Няма да бъде в живота й, ако да бъде баща на децата й. Гордостта й тръгна с нея по прашния път към Юрдановото село. Остана в живота  й докато погреба  мъжа си. Цял един празен живот.

Милка Маркова