Бавно, разсеяно и тежкарски малко, влезе в кафенето и седна на „неговата“ маса. Беше станала вече негова. Най-после сервитьорките го запознаха и гледаха да му я запазят по някакъв начин. Как стана ли? По стар и изпитан метод на поетите. Написа им по едно любовно четиристишие върху салфетка и уж го забрави на масата. После нещата се подредиха.
Мечта му беше още от гимназията да бъде Автор. Да, точно автор. Хубаво щеше да е поет, но пък това го ограничаваше. Само стихове. Къде трудно ги реди, само поет не може да бъде, не е достатъчно. Като се пише Автор може да пописва и проза. Не, не че в нея е толкова добър, но поне може да я реди. Верно, по свой си начин, но кой може да каже добра ли е или не. Просто е особена и толкова, в негов стил. Докато за стиховете римувани, бели или черни, каквито и да са все някой ще му каже нещо остро. Не са в ред, не ги бива или друго. Та стана Автор. Дори намери начин да се издава. Има такива фирми, в които отиваш и си плащаш, после десетина дена и книжката ти готова. Подаряваш, пишеш посвещения, не че някой ти ги иска, но така се прави. Може да се рече, отде пари. За късмет родът му имаше корен в нашумяло планинско село. Къща голяма и стара, а той единствен наследник. Продаде я за баснословна сума и сега си седи в големия, мръсен и шумен град, виси в кафене от класа и си живее като Автор. Като се посвършат парите ще види каква ще я реди. Някоя годинка още.
Малко зор видя с облеклото. С писането нямаше проблеми, днес всеки може да пише. Най-напред тръгна с дънки и лека блузка. Наниза си два реда герданчета от разни дървени топчета и цветни ремъчки. Сложи и синьо манисто, но не в средата. Мааалко в края, да е по-различен. В другият ред на герданчето промуши пък вишневочервено. Тибетски цвят. Какво значи всичко това не го интересуваше. Беше видял известен пичага, писател, с такъв гердан и той си тури. Върза си червен конец на ръката. Също мода сред мъжете политици и интелектуалци. Против уруки, че то днес кой те гледа добронамерено? Никой! Пусна лека брадичка. Мина се време, взе да побелява и реши, че трябва видът му да е друг. Изгледа доста фотоси на велики и не толкова велики писатели. Реши. Смени дънките с джинси. В кафяво, възширочки, риза в по-светъл цвят. Кадифян елек. Герданчето замени с верижка. На главата нахлюпи състарено бомбе. На един пазар откри стара, махагонова лула и си купи скъп тютюн. Миризмата му беше важна за имиджа. Натежа на външен вид. Пусна си брада, вече прошарена. Поръчваше си кафе от джезве. Отначало като беше неизвестен тям автор, сервитьорките му отказваха. Тук такова кафе не се предлага. После нямаше проблеми, след четиристишията върху салфетка. Правеха му кафето в джезве. Донасяха му го на табличка, с чашката отстрани, в чинийка две бучки захар, които и там си оставаха. Лека пръчица канела завършваше подредбата. Докато сърбаше по малко кафенце, дъвчеше празната си лула, нали не се пуши в заведенията. Почукваше на лаптопа си. Пишеше…Когато сервитьорката или някой клиент случайно хвърлеха поглед към него, той поглеждаше над специално купените ефектни очила, продължително оставаше загледан и това правеше впечатление. Понякога донасяше по един екземпляр от книгите си. За имидж. Слагаше ги небрежно една върху друга, разгръщаше някоя за момент.
Така минаваха дните, месеците, годините. Сервитьорките се сменяха и предаваха една на друга неговата история. Всъщност тяхната, за него, защото вече никой не знаеше кой е и какъв. Просто беше Авторът. Един ден, още неначенал следобедното си кафе видя, че сервитьорката, най-младата, усмихнато идва към него. Позачуди се, но му стана приятно. Може би ще иска някоя от стихосбирките му, тя още не беше вземала автограф с книга. Загледа я с премрежен поглед - Господине, Вие не бяхте ли на представянето? – момичето назова един от маститите поети от последните години. Имал представяне на стихосбирка в близката библиотека и заедно с останалите от групата поети и писатели идвали насам. Тук щели да отпразнуват издаването на книгата. - Вие не сте ли с тях? Да сложа ли стол и за Вас на приготвената маса? Авторът се стресна. В никакъв случай, отговори на момичето, щял да става, че имал среща с читатели. Докато събере нещата си и ето групата поети вече влизаше и заемаше местата, запазени за случая. Малката сервитьорка беше успяла да им говори за него и да им го покаже. Тогава чу известният поет, чиято книга бяха представяли да казва на другите: -Известен автор ли? На кого е известен, какво е написал? Познава ли го някой от Вас, приятели? Всички свиха рамене и не погледнаха повече към него. Само големият поет рече като на себе си:
-От графоманите ще да е. Хм, известен автор, много станаха, бре!
Милка Маркова
Няма коментари:
Публикуване на коментар