Из Дневникът на един доктор

Из Дневникът на един доктор

Другата жена

Почука на вратата, вторият път доста силно.

Влезе, седна срещу мене, вдигна високо главата си, все едно ще декламира, постоя така само миг, отпусна се и ме погледна:

„Да, аз съм „другата жена!””

Така започна разказът й.

Бяхме прекрасно семейство. Всичко от първия ден до тогава вървеше чудесно. Дори тон не сме си повишавали, имахме добро дете, работа. Нищо в поведението му не показваше,че има „друга жена”. Нищо. Един ден случайно както става обикновено открих това. Не направих скандал, не виках. Само попитах. Не призна, но разбрах, че е истина. Не умееше да лъже. Мислих, разсъждавах, мъчих се да го разбера, а сърцето ми…ех, знаете когато са ви предали, а не сте очаквали. Знаех, че на първо време няма да си тръгне. Познавах го добре…

Жената беше свела глава.

Всичко остана така. Все едно нищо не се е случило. Животът продължаваше, само понякога съпругът ми споменаваше между другото, че за него винаги на първо място е семейството. Замълчавах, защото така беше, само се усмихвах леко, а в себе си - накриво.

Минаха няколко години, не мислех, не разследвах, не търсех. Отношенията ни бяха прекрасни както винаги са били.

Лошите неща не идват по едно и сами. Разбрахме за болестта му и хукнахме по лекари и болници. Занизаха се операции, градове, специалисти. Приливи и отливи от болестта. Тогава ми съобщиха най-лошата и страшна вест - нелечимо е. Не му казах. Исках да вярва, че ще се справи, за да не пада духом. Бях всеотдайно до него, дори секунда не искаше да е без мен. Тогава разбира се, също разтревожена, позвъни „другата жена”. После на погребението му я видях, тя донесе най-красивите цветя - лотоси.

Мълчахме. Жената се унесе в спомени. После се усмихна смутено.

За мене беше свършил света. Толкова тъгувах,че ми се искаше понякога да й звънна на тази жена, да си поговорим за него. Бяхме го обичали и двете, беше обичал и двете ни, кой би могъл да ни разбере по-добре?

Времето лекува са казали мъдрите. Бих казала не лекува, а слага тънък слой пепел върху раната и ако няма откъде да се напласти още и най-слабият полъх издухва пепелта и раната оживява.

Срещнах друг мъж. Женен. Той ми даде нова надежда и много щастливи дни. Не се съпротивлявах на любовта си, а знаех,че има жена. Не беше отмъщение, беше Съдба. Оказах се аз в ролята на ”другата жена”.

Сплете пръсти и ме погледна. Пръстите й побеляха.

Не е лесно. Никак не е лесно да си „другата жена”. Въпреки обясненията в любов и трепетите, щастливите мигове заедно и нетърпението един за друг, ти винаги си на второ място, ти винаги си „другата”. Винаги при радост и болка, при трудности ти оставаш на втори план и ако остане време за тебе. Не се сърдя, не ми е мъчно, зная го от времето когато бях съпругата. Със съпругата се решава всичко и за всички. „Другата жена” е за празничните дни, ако няма такива, тя бива бавно забравена. Дори да дари най-прекрасните мигове любов и щастие на мъжа, дори да донесе най-прекрасните цветя на гроба му и да плаче най-горко за него, тя е винаги „другата жена”, нали?

Не чакаше отговор. Беше дошла да разкаже, да го чуе на глас, да се види отстрани.

„Другата жена” и съпругата са две близначки, две осъдени души, които ТОЙ издига в небесата на любовни криле и смъква в ада на чувствата. Никак не е лесно и за двете, за него също.

Навън свечеряваше. Жената въздъхна, усмихна се тъжно и замечтано. Не чакаше съвет. Стана, оправи гънките на дрехата си, сбогува се и излезе тихо. В стаята ми мракът превземаше всички ъгълчета и бавно пълзеше към мен. Посегнах към електрическия ключ и светлина обля всичко наоколо.

Поредния работен ден беше приключил.

Милка Маркова