Пуста Америка

Пуста Америка

Отключи пътната врата. Камара есенна шума беше препречила пътеката, подпираше и не даваше да се отваря вратата, да се влиза навътре. Все едно Цана вардеше имота. Вардеше домът, който й беше оставил Вълю. Така беше заръчала преди да склопи очи: „Кажете на Въля, че нашето не е пипано. Там е, където го е оставил. Опазих всичко, мене си не можах”.

Все едно вчера  направиха къщата. Ходи Вълю в Америка, постоя някоя година, работи здраво. Не се пиля по Аляска или другаде злато да копае. Заработи в железопътна компания. Плащаха добре, а той знаеше защо е отишъл: да печели пари. Когато посъбра достатъчно се завърна едно лято в България. За три месеца направи къща до ключ. Заръчал беше от Америка цял вагон покъщнина. Какво ли не: мебели, пердета, щори за прозорците, покривки и дантели, огледала, лампи - всичко. Да му е хубаво и удобно.

Докато дюлгерите вдигаха къщата той ходи, уговаря, вади тапии. Когато тя беше готова и той беше купил 100 декара земя. Наблизо. Къщата построи в края на селото, в бащиния двор. Земята купи в близките местности. Да е наръки. Плати на хора да насадят лозя, донесъл беше и американски пръчки. Такова грозде в селото нямаше.

Изкара къщата, вкара мебелите, Цана я застла. Настани майсторите какво напролет още да направят в двора: сушини, обори, плевни и свинарници, да има всичко.  Заръчал беше на бъчварите големи бъчви за виното. Жена му  е работна, сговорна и кадърна, ще донареди останалото. Той пак ще замине за Америка, да поработи още малко, да поспечели и тогава ще се прибере. Деца нямат, но пък двамата с Цана се разбират, ще живеят , ще се радват на имането.

Кога тръгваше  пак на гурбет й остави някой лев, златни пари. Да има, да не живее бедно. За каквото й трябват да е спокойна да харчи. Направиха тайник, прибраха парите. Взеха си сбогом и Вълю замина.

Пуста Америка! За какво било всичко? Работеше, заделяше пари и все планове правеше какво още може кога се върне. Негов колега, син на фермер, понякога го водеше във фермата на родителите си. Вълю гледаше, питаше, учеше се. Искаше всичко да знае и каквото може като се върне в България така да го прави, това да купи.

Тогава дойде и писмото. Брат му пишеше, че Цана се поминала. Разболяла се от лоша болест, нелечима. Не дала да му пишат, да го тревожат. Карали я в Търново, платили да я оперират, лекували я, но помощ нямало. Преди да склопи очи Цана заръка заръчала за Въля: „Кажете на Вълю, че нашето не е пипано. Там е, където го е оставил. Опазих всичко, мене си не можах”.

Дълго тъгува Вълю, дълго мисли. За какво му беше това имане, всичко, което направи като жена му я нямаше, деца нямаше. Накрая реши: ще си отиде в България и ще види кое що.

Сега отвори вратата на опустелия си дом. Всичко беше затаило дъх, замряло. Нямаше я стопанката вече, стопанинът далече. Какво ще стане?

Влезе Вълю в красивата къща, поседна на плетеният стол, пусна пътната чанта до себе си. Няма я, пусто и тъжно.

…………………..

Постоя дни, обходи имота, къщата. Младите лозя бяха подели нагоре, нивите му беше засяла и прибрала през отминалото лято Цана както бяха говорили. Бъчвите бяха готови и наредени край стената в избата. Чакаха. Сайвани, обори, всичко седеше готово и чакаше. Роднини тайно бяха ровили и заличили следите после. Търсили имането, за което покойната беше заръчала  да кажат на Въля. То си беше там, небутнато. Пазила го беше. Живяла с това, което тя изкарала.

Какво, какво да прави, как да живее. Набра някое есенно  цвете от нейната градинка, взе свещи, сложи американската  шапка на главата си и бавно излезе  из къщи. Там ще иде, при Цана. На гроба й. Да й разкаже, да й поприказва, да я попита: как да продължи, какво да прави с тяхното имане, какво да прави без нея. Дано тя намери изхода, дано му подскаже.

Есента брулеше листята, мъглите припадаха, източният вятър тънко просвирваше. Зимата нейде от изток напираше, идеше. Какво щеше да бъде?  Отговор нямаше.

Милка Маркова