Гарата

Гарата
 

Влакът изтрака по релсите, изви кълба пара и потегли бавно.

Къщата сивееше призрачно, подпряла на мощната си снага хълма,обрасъл с дървета.

……………………

Стоеше до високия прозорец отметнал тънкото перде и гледаше навън. Складовете му тънеха в дълбоки сенки. Мярна нощният пазач някъде към стената на последния. Луната увиснала над водната кула  не мръдваше. Гледаше го втренчено и чакаше .

Мъжът се обърна, дръпна плетеното кресло и тежко седна. Не спусна пердето. Искаше да вижда гарата, коловозите, влаковете, които щяха да минават до сутринта. Може би ще слезе и бавно, колебливо ще тръгне  към дома.

 До стената отсреща проблясваше овала на огледалото й. Ето, сега ще я види как грациозно сваля перлите, провлачва ги по гърдите си върху тънкия сатен на бельото. Косите й черни, гъсти и дълги покриват изящния гръб…

Запали  дълго цигаре. Наля в кристалната чаша коняк. Топлината на питието се разля по тялото му и отпусна леко напрегнатите мускули. Когато се завърна от делата си  по пристанищата не я завари у дома. Момичето, което шеташе в къщата го чакаше. „Замина госпожата”- така беше казало. „Не рече къде отива, само да не я търсите, няма да се върне”. Не повярва, освободи слугинчето и се върна при складовете. С утрешния влак очакваше вагони със стока и трябваше да разпореди място за разтоварването. Прибра се уморен, хапна на бързо и тръгна из стаите. Искаше да намери бележката, да види  какво е обяснила, къде е заминала. Нямаше бележка. Спалнята не беше докосвана, роклите, палтата, обувките и шапките - всичко си беше по местата. „Ще си дойде. Отишла е в столицата, при техните”- успокояваше се, но не виждаше причината да не се обади преди това. Ядоса се сам на себе си, не й обръщаше достатъчно внимание. Вярно, но нали пък всичко правеше за нея, за тях. Беше издигнал приказна къща. Обзаведена по последна виенска мода. С веранда, виещи се розови храсти отпред, лека, извита стълба нагоре към хълма отвеждаше до прекрасни кътчета. Изящни масички и столове от ковано желязо се гушеха под жасминови храсти. Там посрещаше на кафе и чай приятелките си - жените на другите търговци. Не й били приятелки, му беше казала. Надути и прости селянки, които се изживяваха като буржоазки. „Трудно й е - мислеше и тогава той. От столицата, от знатен род, израсла сред забавления и прислуга. Тук, на тази гара имаше само няколко къщи на търговци, никакви занимания и развлечения. Тя е млада. Нежна, ранима”. Въздъхна. Стана, отиде до огледалото и отвори кутията с бижута. Злато, перли, камъни. Не се скъпеше, подаряваше й, радваше й се. Търговията му вървеше, печелеше. Искаше тя да има всичко. Не им се родиха деца. Съжаляваше, искаше син да наследи търговията. „И това ще стане. Няма закъде да бързаме - й беше казал. - Млада си още, имаме много време. И при нас ще дойде радостта”. Тя беше все така мълчалива. Повдигна тежка златна огърлица и я погледна в огледалото. Стоеше прекрасно на гърдите й. В средата овална камея с нежни розови цветове. Винаги хващаше завистливите погледи дори на жените по баловете в столицата или по морето. Роклите й също изписваше от Европа. Виена, Париж, Рим. Тя все мълчеше. Не се зарадва на нищо. Усмихваше се тъжно, ставаше все по-прозрачна. Не му отказваше ласките си, но и никога не го погали, не го притисна до гърдите си, не му подаде устните си. Понякога си мислеше, че целува една от белите перли в кутията й. Все се канеше да я заведе в Европа, на минерални бани. Да й разнообрази, да я разведри, да се позабавляват, а и ако трябва да се лекуват. Все не смееше, да не я нарани. Тя също не отваряше дума за дете и лечение. Живееше около него и край него, но не с него. Беше допълнително украшение на красивата им къща. Той все така нямаше време. Пътуваше, въртеше търговията, пълнеше сметката си в банката, отделяше и за нейната. Поръчваше кристал, коприни, бижута, файтони и коне. Гордееше се с работата си и с жена си. До днес. Заминала… Взела малка чанта, своята чанта, сложила красива шапка и палто, обула ония прекрасни боти. Пресякла улицата и слязла на гарата. Купила билет и се качила в първа класа на вагона. Влакът потеглил и слугинята, скрита на стъпалата пред къщата, зад розите, разбрала,че наистина господарката й е заминала.

Откъм дефилето се зачу свирката на локомотив. С грохот засилилият се влак влетя на гарата и спря пред осветената чакалня. Почти никой не слезе. Един търговски пътник само скочи от вагоните и се запъти към гостилницата, за да почака утрото. Влакът отмина, а мъжът все така стоеше в креслото и пушеше. Трябваше да става, да се освежи, да тръгне към складовете. Още час и товарният влак откъм морето щеше да достави три вагона с неговата стока.

Слънцето вече  се промушваше между гористите склонове на дефилето и се мъчеше да огрее ширналите се коловози, големите складове, търговските къщи, скрити в цъфтящите си градини.  Товарните вагони бяха разтворили огромните си търбуси и чиновник с очила, и ръкавели наставляваше работниците при разтоварването.
Мъжът стоеше на перона. Стегнат, избръснат, облечен строго. Чакаше влака за столицата. Всичката тази стока, това имане, къщата, парите - нищо не струваше без Нея. Това щеше да й каже, да я моли да му прости. Щеше да я заведе някъде, в някой скъп курорт, където да бъдат заедно поне месец. Щеше първо нея да гледа, да си говорят, да я обгражда не само с предмети, а и с обичта си и вниманието си. ”Без Нея-нищо”-мислеше мъжът седнал в луксозното купе на първа класа. Влакът го отнасяше напред, към неизвестното, към Нея….

Дали се е върнала жената не зная. Дали се е родил желаният син и наследник. Дали богатият мъж е върнал при себе си любовта. Не зная. Няма и кой да ми каже. Когато години след това минах край тази гара, от търговските къщи и складовете вече не беше останало нищо. Съборени бяха. Нямало смисъл да стърчат празни с изпочупени прозорци, ми бяха казали железничарите. Наследниците ги съборили защото вече времената са други, тия складове са излишни, всичко запустяло. Разпродали материала след събарянето и наоколо обрасло с бурени и дракалак. Спрях до руините на търговската къща. Вратата беше откачена, стълбите все още водеха нанякъде. Изкачих се бавно по тях. Бяха красиво извити и завършваха пред общирна веранда с арка и виещ се розов храст. Беше цъфтял наскоро. Розите още бяха там, повяхнали и безцветни. Счу ми се детски смях по губещата се нагоре тясна стълба, лека сянка на млада жена премина между дърветата. Може би стопанката на къщата все пак се е върнала? Може би мъжът я е убедил в любовта си? Може би….

Милка Маркова