Крушака

Крушака

      Двамата мъже вървяха бавно. Асан ага напред, след него дядо Радни. Утрото беше свежо и лек ветрец слизаше от високите ниви наоколо. Тревите  бяха избуяли, земята незасята, тъжна почиваше. Тая година нямаше да ражда нищо освен буренаци. Само дърветата наоколо наливаха плод.

       -Ей това е, ей на - обърна се Асан ага към дядо Радни.- Ей тука в това долище нашите прадеди решили да засадят тия дървета. Земята да не се свлича от високото, дерето да тече незатлачвано, сенки да има, плод да събират хората.

      Обходиха надлъж и нашир мъжете долището, огледаха, па поседнаха край една чешма на височкото току под нивята.

-Да ти кажа Радни ага- поде турчина - да ти кажа как е реда в нашето село, а пък ти вече ще решаваш за подир. Тука в стари времена било сипеи. Земята се свличала, дъждовете я натиквали в дерето, после водите като дойдели правели големи золуми и кал. Тогава старите решили и засадили през цялото долище тез  дървета. Има двеста и кусур години. Така се знае. Крушак и ябълки. Пролетес като зазелени тука се пускат овчарете. Овцете най-ниско пасат тревата и най-малко мърсят наоколо. После минават козарете. Козите окършват трънчиците и земята под големите дървета остава чиста и равна. Лете пък овцете и козите пладнуват под дърветата, отъпкват земята хубаво. Като зазреят круши и ябълки пращам пъдаря тука. Веке пастирите не могат да вкарват в дерелика животните, да не се мърси. Подир туй раздавам дървята на хората. Големи са, много раждат, затуй едно дърво на един род. Тая година ако е взел крушак, догодина ще е ябълка. Хората си решават дали по-зеленикави ще берат плодовете за крушеница или ще ги чакат да зазреят, та маджуни да правят. Щом свърши беритбата пак пускам пастирите. Животните дообират изпадалото и необрано, почистват тревата и така до наесен. Ей тъй управлявах аз, сига ти вече си наред.

      Огледа се Асан ага наоколо и замълча. Дядо Радни беше балканджия човек. Беше старейшина на един от първите родове слезли от Балкана и избрали селото. Купиха от турците земя, къщя, разпределиха имотите между синовете и зетьовете, заправиха къщи. Последните турци вече заминаваха за Анадола. Асан ага бил старейшина на селото и последен тръгваше. Родът му отдавна беше заминал, беше намерил земя и къща в далечните земи, но Асан ага изчака. Изчака да види кого ще изберат българите за старейшина и да му предаде селото и мерата. Мило му беше, години вече откак въвеждаше ред, оправяше живота на хората да им е по-леко и наредено. Хареса му дядо Радни. Наблюдавал го беше още като дойде с рода си тука. Беше разумен, мълчалив и подреден човек. „Добре ще води хората си”-помисли Асан ага.

За последно го доведе тука, в Крушака. Това беше любимото му място. Тука беше тихо, прохладно,чисто. Дърветата бяха стари, столетни. Поляните под тях зелени почти през цялата година. По средата тече спокойно и широко дерето. Птици да искаш в клонака. Тука дойде Асан ага да каже последно сбогом на селото си преди да замине.

      Надигнаха се тежко двамата стареи, умиха очи на чучура и бавно заслизаха към пътя. Мълчаха. Бяха си казали всичко. Двамата бяха повели родовете си в тия тежки и смутни времена с надеждата за по-добро. Двамата бяха напуснали земите  на дедите си и тръгнали напред към бъдното.

Милка Маркова