Из Дневникът на един доктор - Мъжка изповед

Из Дневникът на един доктор

Мъжка изповед

Денят ми до тук беше доста тежък. През кабинета минаха само три посетителки, но съдбите им бяха трудни, объркани, драматични. Часът на посещение не им достигаше, прекъсвахме, изчаквах ги. Разказваха  болката си с много сълзи, анализираха себе си и живота си. Слушах ги, бях свикнала, но всичко това натоварваше.

В приемната нямаше чакащи. Имаше записани, но все още непристигнали. Пуснах лека музика, приближих се до големия прозорец и се загледах към планината. Действаше разтоварващо дори отдалече.

На вратата някой почука силно, отривисто, поколеба се и отново..

В стаята надникна мъж. Беше изненадващо. Обикновено посетителите са жени. Много рядко мъже търсеха кабинета ми. Те или не споделяха тревогите си или ги мълчаха сами на чашка питие.  Влезлият мъж беше нито млад, нито възрастен. Може би наближаваше 60. Искрящо сини очи, все още не  остаряли. Някога руса,сега побеляла коса. Добре сложен и чисто облечен. Не бих казала спортен тип, но стегнат мъж. Гледаше ме  открито, въпросително, движенията му бяха колебливи.

- Заповядайте, влезте и се настанявайте  - усмихнах му се аз. Това като че ли се отпусна малко, но преди да седне каза притеснено:

-Все пак още не зная дали трябва да  остана. Абе.. .чудя се, аз май като жените - не бързаше да седне.

- Нали и без това вече сте тука. Нека да опитаме, ако ви се види трудно, ще си тръгнете и ще помислите в къщи дали да дойдете пак - окуражих го аз.

Мъжът се поколеба още малко и приседна на крайчеца на креслото.

-Ами аз, какво да ви кажа…то всъщност няма и какво - замълча - Не, не че няма, ама смисъл има ли…

Постоя напрегнато наведен, после махна с ръка, намести се удобно в креслото и проточи крака.

Животът  му в младостта минавал спокойно и  сигурно. Оженил се за момиче от своето предприятие. Двамата били весели и много работни. Неговите родители някога изгубили малкия му брат и треперели над него, а нейните имали непрокопсан син и разчитали на дъщеря си. Събирали  се заедно двата рода, разбирали се. После се родили  две момиченца. Купили си къща, всичко вървяло добре. Дошли промените и  те се радвали като всички млади хора. Надявали се.

Закрили предприятието им. Първо той,  после тя останали безработни. Не се изплашили. Той бил предприемчив, а тя с професия готвачка. Била голяма майсторка, в бранша я знаели. Появили се първите частни ресторанти и кръчми. Жена му си намерила работа, и втора допълнителна. После и той започнал в голям завод  на западна компания. Постепенно децата растели, условията ставали по-тежки и както всички млади решили и те: жена му ще отиде да поработи в Гърция. За известно време. Нейната професия позволява. Той ще гледа децата и родителите.

Заредили се години на раздяла. Тя изпращала пари, той гледал децата, грижел се за родителите на двете села.

Мъжът разказваше вперил очи в пода, но беше неспокоен. Усещах, че всичко казано излиза  не така както е искал, че изглежда маловажно казано на глас.

Погледна ме бегло, после върна погледа си, а аз му се усмихнах окуражително.

 - Безлично, а? Безсмислено е, нали? Кой днес не е отделен от семейството си заради пари? - гледаше ме с надежда.

 - Продължавайте, няма нищо. Слушам Ви - успокоих го аз.

Децата растели, парите все не стигали. Жена му  оставала за още една година. Изпращала каквото можела, тя живеела добре, те също. През есента си идвала, през пролетта ходел той или децата.

Погребал родителите сам, оженил децата също сам. Тя все изкарвала пари. Били тандем, все така задружно теглели колата.

- За нея не зная и не искам да мисля,  дали си е имала там някой - изчерви се като младо момче мъжът - Няма да лъжа. През тези 15 години  мина младостта ни. Случваше се да имам връзка. Подбирах все жени, които познавах, с които сме били познати. Не исках случайни връзки. Предупреждавах ги, че нищо не е сериозно или трайно. Това ме опустошаваше. Всеки път се заричах, че повече няма, но нали знаете - мъжка природа.

Жена му работела от самото начало на някакъв остров, в селце. Всички я знаели, уважавали, научила ги  на много български ястия, обичаи. Харесвали я, харесвали и семейството й.

- Така вървят годините, така отмина животът ни. Вече не обсъждаме какво ще правим. Бяхме говорили когато се пенсионирам да отида при нея, в Гърция. Там ще живеем по-добре. Може би имаме късмет, че все още сме заедно. Ако може така да се каже -погледна ме мъжът  със син поглед.

- Много наши познати отдавна се разведоха. Дано сме здрави и да се съберем, макар и на стари години. Поне ще сме отгледали децата си донякъде добре, без лишения. Нашето вече се видя, само да имаме  късмет да доживеем поне старините си и да си отидем заедно.

Мъжът ме погледна, усмихна се все така притеснено и каза:

-Ами това беше. Една позната ми разказа за Вас и Вашият кабинет и реших,че мога да дойда. Тежи ми години наред всичко, но на кого да кажеш. На старите, те и без това се тревожеха и така си отидоха, с тревогите. Децата, те пък си имат свои грижи вече, а и не иде да им се жалваш за живота си. Както си го подредил така ще го живееш. Приятелите пък, те си мислят,че като имаме достатъчно няма какво да се овайкваме.  При Вас е друго, идваш, разказваш и на душата ти олеква. Благодаря.

Стана, пристъпи от крак на крак, потри дланите си . Позачуди се и ми подаде ръка, после се засмя пресипнало и излезе.

Всеки носи Съдбата си в ръце.

Работният ми ден беше завършил най-неочаквано, с мъжка изповед.  Улицата ме посрещна задъхано вечерна, безразлична.  Бързаше да пропусне множеството, да разчисти напрежението , да пусне вечерта над града.

Преметнах чантата през рамо и бавно поех към топлината на дома си.

Милка Маркова