Вяра на жена, нямай

Слънцето отдавна изгря и вече се дигна амен копраля на небето. Не остави място не  огряно, роса неизпита. Жътва е и селяните бързат храната да прибират. Хубаво време и сухо им трябва. Отдавна селото опустя, всичко живо се юрна по къра.

Радни бавно, едва, едва, с двата бастуна в ръце и на гърба със стола се тътри по изгорялата трева. Запътил се е от север на къщата, край каменната стена, на сянка. Сакат е и не може да отиде снопи да върже. Полека ще стигне до севера на дома си, ще пусне столът, дето виси на ремъци отдире му и ще поседне. Там ще изкара целият ден.

- Охлюв, охлюв, охлюв – се зачуват подвиквания и детски кикот, после дребни камъчета заваляват около му.

Радни се обръща, сподиря с поглед разбягалите се хлапетии и дълго ги попържа на майка. Те му отговарят и бягат още надалече.

Полека спуска стола зад гърба си, подпира бастуните на стената и бавно сяда, внимателно. Въздъхва издълбоко. За смях стана и на дребосъците, отделно на възрастните. Какъв мъж беше, а какво стана. Пусти й живот.

Гали дяланите камъни на стената, потупва ги, а сълзите сами се стичат. Мъжки сълзи. Радни е каменоделец, беше, беше каменоделец. Най-добрият в селото. Като него майстор нямаше. На пръсти знаеше кариерите край наоколо, по други села ходеше и там знаеше кариерите. Дялан камък като неговият нямаше друг в околията. Ръцете му бяха кадърни, дялаше камъка с душа. Поръчки много имаше, хората го ценяха. Домът му хубав, стабилен, на два ката. Първият, граден с негов дялан камък. Уважаван беше Радни, ценен. Седнеше ли под сайванта, вземеше ли чука в ръцете си времето спираше в деня му. Камъкът сам лягаше пред него, ставаше мек като парче глина, гънеше се и се усукваше накъдето иска майсторът. Не чуваше и не виждаше Радни нищо наоколо, бяха само той и камъкът.

В един такъв ден, кога душата му пееше заедно с чука, а камъкът в ръцете му топлеше и сърцето, случайно вдигна поглед насреща. Искаше да види златото на слънцето и синьото на небето, да се ослуша за птича песен. Не видя това, което търсеше, видя комшийката Неделя, жената на най-добрият му приятел Петър. Обляна от светлина, все едно видение. Слагаше дрехи въз просторите. Ръцете й заголени и бели вдигаха дрехите високо, стъпяше на пръсти да стигне до теловете, опънати през двора им. Сукманът се надигаше подире й, откриваше прасците, че и по-високо. Пазвата й и тя се вдигаше още по-високо от колкото беше. Чак сега видя Радни колко е хубава Неделя. Не, не че неговата булка не е, но комшийката досега не беше поглеждал както мъж гледа. Една ограда ги делеше, сутрин и вечер се срещаха, по празници се събираха. Днес Радни я видя с очите на мъж. Нещо прималя под лъжичката му, разтуптя се сърцето му, гърлото му пресъхна. До вечерта не му се дялаше повече камъка, място не си намираше. Ръцете не го слушаха, работа не му се вършеше.

Силен мъж е Радни, лесно не се предава. Мина се време, не забрави как видя Неделя, но се успокои и се взе в ръце. Завъртя отново дните си, пътува по работа. Докато един ден не срещна току пред портата Неделя. Тя отдалече се засмя както винаги, каза му нещо, поздрави го, погледна го. Нито я чу, нито отговори. Кръвта се качи в главата му, очите му засвяткаха като мълнии, стисна ръцете си в юмрук. Забърза и я отмина. С крайчеца на окото си само погледна към пазвата й. Стори му се наедряла, напираше да изскочи от бялата риза. Неделя учудено остана да гледа след него.

Ден вече не минаваше без да я търси по двора им, без уж случайно да я срещне. Очите му я следяха, ръцете му тръпнеха, мъжката му сила не траеше за нея, искаше я. Когато нарочно я срещнеше само тихо, ниско отговаряше на поздрава й. Забелязала беше Неделя как я гледа Радни. Изгаряше от погледите му, виждаше, че я следват очите му из двора. Снагата й очакваше да я скърши, да я завладее. Не мина много време. Случи се. Всичко стана набързо, задъхано, като буря. Вихрушка и страст. Вече не можеха да спрат. Криеха се, искаха се, любеха се, ненаситни един за друг. Вихърът ги въртеше, още по-силен ставаше…

Не мина време, разчуло се беше.

Една вечер в кръчмата, кога Радни беше седнал на юзче вино, влезе Петър. Взе от тезгяха торбичка тютюн. Канеха го приятели да седне , да пият по едно, но той отказа. Тръгвал по работа с коня си. Къде по вечеря ще върви, нощта ей сега ще падне, му викаха приятелите, но той имал работа и трябвало сега да тръгне, че утре рано, рано да я свърши.

 Нещо се обърна в Радни, скочи, плати и излезе. Петър го няма тая нощ, само това мислеше. Неделя е сама.

Топлите й ръце го обгръщаха, той любеше снагата й, косите й оплитаха лицето и Душата му, гърдите й сами търсеха яките му длани, белите й крака проблясваха в тъмното, а мъжът в него сам намираше мястото. Беше нестихваща страст, вихър, нега и отново, и отново. Кога беше най-сладко чу писъкът на Неделя. Още не разбираше защо е този писък, когато усети страховит удар в силата на снагата си. Втори в гърба и повече нищо не помнеше.

Събуди се в къщи, в постелята. Жена му шеташе наоколо, баба Тиха беше приседнала до него. Нещо разбъркваше, нещо шепнеше. Помъчи се да се размърда Радни, да стане. Не можа. Падна като отсечено дърво. Снагата го болеше, кръстът му не държеше, болки като нож го режеха.

- Не бой се, баби. Всичко шъ отмине. Прясна овча кожа сме ти турили, в нея сме те повили. Тя всичко ще изтегли, ама ще полежиш. – нареждаше баба Тиха.

Жена му нищо не каза, само една дума: Петър.

Петър, приятелят му, мъжът на Неделя им беше заложил капан. Не правил сцени, не търсил обяснения. Сварил ги беше и с чука, дето Радни майстореше дялания камък, го осакатил. Нито дума проронил, нито на Неделя нещо сторил. Подир туй, завлякъл Радни при жена му и го оставил.

Мина се време, Радни  учовръсна. Вдигна се на крака. Да работи камъка вече и дума не можеше да става. Дърводелецът в селото, заедно със сарача, му измайсториха стол, който носи на гърба си. Бастуните също. Мъжка работа не можеше из къщи, освен дребни неща, с които помагаше на жена си.

Из селото, зад гърба му говореха, в очите никой нищо не му каза. Петър гледаше да не го среща, а Неделя не се виждаше никаква из двора им. Случеше ли се да се зададе по пътя кога той беше там, се връщаше и се изгубваше. Повече не видя лицето й, нито чу гласа й. Само децата се осмеляваха да му хвърлят в очите или зад гърба присмеха „Охлюв, охлюв, охлюв“ заради стола, който мъкнеше на гръб. Кога се умори да върви, да присяда на него за почивка.

„Вяра на жена нямай – мислеше Радни кога мерне случайно Неделя.-  Никога не ме погледна, никога не ме пожали, никога добър ден не ми каза….ЕЕЕххх, нямай вяра на жена !“

Милка Маркова

Речник: амен - почти

              учовръсна - оздравя, оправи се

              сарач - работи с кожи, обработва ги

              юрна се - хукна, забърза се се с всичка сила