Пътешествие в дъжда

Бяхме млади, много млади, скандално млади както се казва днес. Беше едно прекрасно, класическо лято. Със слънце, горещини, дъжд. Тогава валеше често, с прекрасни гръмотевични бури и плющящи дъждове. Всичко беше чудесно, защото освен че бяхме млади, а се бяхме оженили само преди десетина месеца. Нямахме дете, работехме заедно, обичахме се и летяхме в облаците. Живеехме при родителите на мъжа ми, а понякога ходехме на гости при моите.

Сега внимавайте…!!!! Имахме си Балканче. Правилно прочетохте, Балканче с главна буква. То си беше нашата гордост и нашето другарче. За младите ще спомена, че това е едно малко моторче…, моторетка. Тук страшно ми се иска да сложа ей тая усмивка J. Връстниците ми ще разберат защо. Та имахме си Балканче и не само се обичахме, а и си се возехме къде ли не с него. Ходехме до съседни извънградски заведения, на разходки близко и далече, дори, забележете, ходехме на работа с него. Това беше най-хубавото. Спяхме сутрин до последно, яхвахме Балканчето и за нула време бяхме на работа. Само ще спомена за общата картина, как паднахме веднъж на сред града. Тогава миеха улиците през лятото поти всяка сутрин. Проточили работниците едни маркучи, пердашат с оная ми ти силна струя, не оставят прашинка. Улицата още не е оживена толкова, а и тогава нямаше голямо движение. Караме си ние, маркучът на диагонал през цялата улица. Трябваше да го пресечем, за да сме все в дясно. Приплъзна се гумата по мокрия маркуч, тя още ненамокрена добре, но достатъчно да се плъзне и Балканчето да полети на една страна към асфалта. Докато подпрем с крак, хайде поседнахме на мокрото, ноооо…млади хора , лесно не се предават. Скочихме и двамата , яхнахме приятелчето си и докато работника и шофьора достигнат до мястото на произшествието ние с лудо пърпорене вече бяхме далече.

Искам друго да ви разкажа, а случки иначе колкото искаш. Решихме веднъж да отидем на гости при моите родители с Балканчето. Добре, но това са сто километра в едната посока. Като махнем разстоянието, което за нас е „слаба ракия“, трябваше да измислим как да скрием факта от родителите на мъжа ми. Нямаше да ни пуснат. Кола нямахме, беше абсурд по него време двадесет и няколко годишни хлапетии да са с кола. Та, измислихме кааак. Казахме им, че отиваме с Балканчето до работата си, оставяме го там на паркинг за почивните дни. Гарата е близко, хващаме влака, отиваме на гости, връщаме се с влака и пак с Балканчето обратно до вкъщи.

Речено, сторено. Тогава модата беше на мини жупа. Представете си едно момиче, облечено в бяла, плисирана поличка, мини разбира се. На задната седалка на Балканчето. Без връхна дреха, сто километра път. Кой ти мисли обаче. Мъжът ми пък по една ризка с къс ръкав /все пак тръгваме от работата, не може да е с тениска/. Нали сме маскирани, с облекло за работа, не за пътуване с моторче. Не носим и багаж, пак заради маскировката, че ще пътуваме с влака. Та тръгваме ние щастливи. Най-после самички, на пътя, с любимото Балканче, влюбени, абе живот. Хванала съм през кръста мъжа ми, прилепила съм се до него, слагам понякога  глава на рамото му, шепна му нежни думи в ухото. Вятърът ни гали /все още/, слънцето се усмихва отгоре, радва ни се. Пърпорим, караме…Минаха се десетина, петнайсет километра може би, далече на изток взеха да се кълбят черни облаци. Не ни е страх, далече са. Зад нас не след дълго се зачуха глухи тътени. Само за протокола, аз умирам, ама умирам от страх от гръмотевици и светкавици. Та ние си караме все още весели и безгрижни. Напред започват да наближават черните облаци, а ония зад нас бързат за среща с източните. Не след дълго запръска и светкавиците бяха съвсем близо. Нямаше страшно. Дъждът се усили, но ние спряхме, приютихме се под една стряха, Балканчето до нас. Гушнахме се един в друг и щастието ни продължаваше. После дъждът спря и ние тръгнахме. Да, но вече пътят беше мокър, все повече локви ни причакваха за да ни напръскат, а по-късно и да ни облеят добре с кална вода. Отново спирахме когато завали, после тръгвахме. Все още бяхме смели и весели. Това обаче са сто километра и все така. Намокрихме се целите, потънахме в кал. Затреперихме, особено мъжът ми, който посрещаше насрещният вятър с тънката си ,мокра ризка. Аз все пак бях защитена зад гърба му. Няма да ви разказвам за голите си крачета и бялата си поличка. Върхът на пътуването беше само на десет километра от родителите ми. Започна страховита гръмотевична буря. Не толкова силен дъжд, колкото светкавици и гръмотевици. Успяхме да се приютим в двора на едно Стопанство, под покрива на големия кантар. Затрещя, западаха наблизо гръмотевици, страховити светкавици слизаха на земята, играеха наоколо. Мислех, че от страх виждам това. Не, съвсем наблизо имаше голям трансформатор и той привличаше всичката тая небесна огнена вакханлия. Такъв страх, студ, мокрота беше, че вече плачех.

Не след дълго, омокрени, кални, премръзнали се зададохме приближавайки бащината ми къща. Насреща ни слисана, без думи стоеше майка. Дъждът и бурята започнали внезапно и тя не успяла да прибере ятото гъски с малките им, та излязла да види дали ги е разпиляла халата. Вместо ятото гъски  с малките им, насреща й бяха нейните малки. Стоеше безмълвна, невярваща.

Е, после се изкъпахме, изсушихме, изпрахме и изгладихме. Стоплихме се в уютният бащин дом, нахраниха ни, посмяха се и се поядосваха като им разказвахме. На другият ден ни изпратиха със свити сърца и сто заръки да се обадим веднага като пристигнем. Къде тогава телефони, чак в къщи, стационарния. Разбира се и другите родители бяха хванали лъжата ни, то в Търново нямало такава буря и поне заради това не са се ядосвали толкова. Представа нямали. Какво да правиш? Млади, зелени, влюбени, смели, щастливи, безразсъдни.

 Спомени от пътешествие в дъжда и лятната буря  на младостта ни!

Милка Маркова