Старите гробища

Старите гробища

Зловеща тема би казал всеки. Не, не е, защото всеки рано или късно отива там, там е вечният покой.

Селото се заселило сравнително късно. Днешното село. След Освобождението слезли балканджии, накупили къщи и имоти от заминаващите турци. Над хиляда души били, след 50 години станали две хиляди и петстотин. Когато има живот някъде има и гробища.

Спомням си, като малка баща ми ме водеше да ми покаже гробът на неговия дядо. Недалече от селото, на един южен склон влизахме в тревясало оградено място. Мека и висока трева, необезпокоявана от косачи обгръщаше грижовно стари каменни кръстове. Някои полегнали, други зеленясали. Държах здраво ръката на татко и смело пристъпвах редом с него. За едно дете посещение в гробища, па макар и не действащи е повече от тайнствено. Заставахме пред гроба на моя прадядо, татко ми разказваше своите спомени за него, а аз не смеех дори да мръдна. Не от страх, от някакво чувство особено, което днес бих определила като благоговеене… После се досещах,че възрастните отнасят цветя на гробищата, откъсвах някое диво цвете, разцъфтяло наблизо и го поставях върху кръста на дядо. Старото гробище беше обградено с много дървета, дуварите му от почернели камъни пазеха стадата да не навлизат и обезпокояват мъртвите.

По-късно когато започнах да изпращам един по един по-възрастните си роднини от този свят, на път за новите гробища минавах през още едни изоставени гробища на селото. Не е точно изоставени. Просто мястото се оказало малко, а и наоколо застроили къщи, защото селото растяло. Пътят минаваше почти на осмица край тях. Тук се извисяваха огромни, може би 50 годишни салкъми, всяка пролет отрупани с много цвят. Ниска трева растеше между гробовете,  отбелязани не само с кръстове, а и с по-големи и „модерни” паметници. По-късно в годините тези големи паметници бяха съборени. Дали от времето или …кой знае, изкъртени бяха и кръстовете. Грижливи ръце посъбраха тези кръстове и ги поставиха заедно,оградиха ги…дано останат…Последващите поколения за по-направо проправиха пътека върху заличените гробове, тревата все повече избуяваше и приюти тръни в своето пространство. Костите на предците ни примирено мълчаха дълбоко в земята, оставяха своите потомци  да газят върху тях, щом така им е по-добре и по-направо. Пътеките, проправени през старото гробище водеха към шосето, по което се отиваше към най-новото. Там, където щяха да почиват тези, които днес тъпчеха костите на своите родители.

Милка Маркова