Чуката

Селото не може без нея.То не е баир като баир. То е Чуката. Канара ли е, хълм ли е, скала ли е, никой не може каза. Някои твърдяха,че това е един най-обикновен баир. Други пък мъдруваха дали, ако се разкопае нещо ще се намери? Трети клатеха глави -най-обикновен камък обрасъл с трева през годините. „Не видите ли кариерата отсреща? Нали и там дупките зеят години наред каменни. Дето й гърмяно, цепен камъка, години остава скала. Ама после земята надделява, падне пръстчица, захване се тревица, пък докато се озърнеш, ей ти поляната готова.”. Тъй думаха, ама май не бяха сигурни. Чуката не личи да е баир, тя от север на селото провлачва една поляна, дърпа я към юг, гледаш равно уж и изведнъж се спуска стръмно към Голямото дере. То пък я приласкава, извива се край нея, потайно шуми и не й дава да се сипне към Жевизлика. Поляга в ниското Чуката, мъчи се да прескочи дерето, да си юрне през бахчите и да се заизкачва към високите поляни.

Лете по нея тревата расте изниско. Къса, мека край дерето и все по-остра към върха. Дърво не вирее на челото й. Години наред, колко никой не може каза, расте в единия й край, на средно високото слива. Откога е там даже дядо Симеон,  90 годишен старец, дето живее баш на темето на Чуката, не знае. Той я помни се тоя бой висока, все тъй дънера й жилест и оплетен от три яки жили. Слива е като я гледаш, ама да цъфти никой не я е виждал. Понякога близо до сливата, на стръмното някой връзва я коня си, я магарето, някоя крава. Защо ли? Ами щото там тревата е много дъхава. Билки всякакви. Че то мащерка, че бял равнец, пък има и сенчица, не е без хич. Горе на издърпаната поляна расте единствен бор. Има стотинагодишен казват най-старите. Подир него вече към поляните се зареждат къщя и градини на бежанската махала.

Къде есента някъде тревата на високото пожълтява, изсъхва, изпепелява се. Само долу, до дерето остава сочна, все едно тайно пие вода от него. Нищо,че бреговете му са стръмни и то е ниско. От изтока й пък мащерката е много и цъфти два пъти, пролет и късно лято. От нея страна някой са се мъчили коли да забиват, ограда да правят на баира й. Тъй ама не става. Копаят, копаят, земята свършва и отдолу  камък. Не поддава. Е, то излязоха машини, въртяха и с тях, ама камък ей, камък твърд и не пуща надолу. Хваща ги страх селяните и не бутат повече. Знае се, Чуката не пуска никой върху си. Билки може да береш, зиме децата да се пързалят по нея, пак може, да се качиш на челото й и да гледаш къде гората , Параджика, Ветите лозя, Голямата и Малката Ела -може. Да я дълбаеш, да садиш по нея, да я тревожиш - не може.

Зиме я оглася детски смях и радост. Снегът по чуката не е малък, ама нали по-важната й част е обърната към юга, бързо става за пързалка.

Пролет ли пукне, зазелени се тревата първа, защото опръхва и е на юг, нацъфтяват ниско малки цветчета, засинява над нея небето, челото й се зеленее с големия бор и накрехната седи откъм запад като китка зад ухото й, старата слива.

Голямото дере пък, я прегръща още кога се дели от поляната и бежанската махала. Там, малко по-надолу, в ниското върху една от скалите, които Чуката мие в дерето,  има огромна човешка стъпка. Огромна, метър сигурно и към петата по-дълбока. Казват старите хора,  ама най-старите, че това е стъпката на Крали Марко. Бързал той да помогне на три синджира роби, да ги отърве от турчина и като бягал скочил на тая скала. Толкова силен бил юнакът, че стъпката му останала врязана в камъка. Всяко дете в селото още като поотхвръкне ходи на поклонение там. Цялата махленска тайфа го посвещава в селската тайна за Крали Марко.

Уж за нищо не я ползват селяните, уж не пречи на селото, нито пък е толкова важна за живота в него, ама ничий живот не минава без значението на Чуката. За нея се говори, край нея минават, изкачват се по темето й, стоят на челото й, надпреварват се кой пръв ще я изкачи.

Като дойде Демокрацията  се намериха бабаити с най-модерна техника, в потайни доби да копаят тук и там на Чуката. Никой не ги е видял. Само случайни хора намерили копаното. Копано, ама недовършено. Дълбали долу до Голямото дере, после чоплили по челото й, ама дупките дето плитички, ами и ялови. Вижда се как въртяно, пръстта хвърчала, тревите нарязани, а камъка отдолу само одраскан. „Не са знаели, ама не са и питали хайваните му с хайвани - думаха селяните. - Тука и други са се мъчили имане да търсят, нито са влезли в камъка, нито добро са видели подир туй”

Седи си Чуката там, в източния край на селото. Тука я заварили Аспаруховите българи, тука я оставили Шишмановите войници. Тука я заварили турците, тука я оставили кога тръгнали за Анадола. Тука я заварили балканджиите слезли от Балкана, тука си е Чуката до ден днешен. Никой и нищо няма върху й, на всекиго път дава, билки да бере, тревата й да се пасе, но тайната си пази. Мълчи, гледа към Юга и слуша шума на Голямото дере. Чуката, без която селото не е същото.

Милка Маркова