Голямата мечта на малкото поточе

Роди се в малка долчинка между две ливади. Тежкият сняг бързо отстъпваше под лъчите на слънцето и поточето му поиска малко водица. Мъъъничко, колкото да тръгне по света. Снегът щедро напълни долчинката с вода и тя засвети, заблещука под ясното синьо небе. Поточето протегна вратле и погледна напред, над снега. Там вече се зеленееше млада тревица и мамеше да  я достигнеш. Ще тръгне, реши то, макар и малко, надолу. Сигурно го чакаха и други поточета, ще се съберат и ще потърсят голямата вода, за която цяла зима разказваха снежинките. Тази вода се наричала море. Тихичко, на пръсти поточето забълбука надолу. Стана му весело, беше интересно и то не спираше да слиза все надолу и надолу. Минаваше край малки храстчета, край туфи миналогодишна трева. Оглеждаше се настрани и докъдето можеше да види все ливади и ливади. В далечината се зачерняха редки дървета. Какво ли има там, помисли си поточето и забърза към тях. Усети, че водата му е станала по-силна, поизтръска снагата си, поразшири място и навлезе смело сред дърветата. Стана по-тъмно и хладно, достраша го малко, но любопитството беше по-голямо. Провря се под нападалата миналогодишна  шума и потръпна от лекия студ в дефилето. Достраша го още повече, но се зачуди как ще се върне, не може, нали ще му се смеят всички в ливадите. Някой го докосна лекичко и то се обърна. До него се стичаха водите на друго малко поточе. Хванаха се за ръце и потеглиха надолу. Нямаше страшно щом са две. Оглеждаха се, изучаваха всичко наоколо. Дърветата ставаха все по-големи, дефилето все по-тясно. Надвиснаха облаци и внезапно изви виелица от едри снежинки. Сърчицето на поточето се сви. Ами ако замръзнат и не могат да продължат по-надолу? Не се страхувайте, смело, смело, се провикна някой сред дърветата. От стръмният отсрещен скат се спускаха буйните води на по-голямо поточе. То грабна водите на малките и хукнаха заедно надолу и надолу. Дърветата оредяха, дефилето разтвори силните си каменни ръце и пред тях блесна равнина. Водите се успокоиха, дочуха се птички, небето засиня отново и слънцето се показа. Друго си е с дружина, си мислише поточето. Тръгнаха по-спокойни, по-тихи, само на места водите им забързваха, за да изпреварят някой завой образуван от внезапно дърво. До ушите на поточето достигна далечен шум от голяма вода. Какво ли става? Какво ги чака? Малката му душичка се сви отново. Няма страшно, успокои ги голямото поточе, това е реката. Скоро тя ще ни приеме в своите води и заедно по-лесно ще стигнем до морето. Реката беше голяма и мощна. Тя ласкаво прие водите на поточетата, прегърна ги в своите обятия и бавно потекоха всички заедно надолу, през поля, равнини, покрай малки сгушени селца и големи градове. Провираха се под красиви мостове, охлаждаха водите си под върбалаците, тихо шумяха дърветата на горите, край които течаха. Весели жабки и най-различни рибки, водни кончета, мушици, рачета и безброй още водни животинки им правеха компания в дългия път. Водите на реката течаха неуморно и поточето се чувстваше щастливо, доволно и очакваше срещата с голямото, тайнственно море с нетърпение. Една нощ, когато водите на реката се бяха утешили в и приплясваха лениво в сладък сън, до  поточето достигна далечен шум на много вода. Сърцето му запърха отново, изплаши се. Дали това не е огромен водопад, за каквито беше слушало от снежинките, ако е така как ще се реши да скочи, страшно било. Когато на сутринта слънцето огря сребърните струи на речните води, поточето видя в далечината много, много вода, ширнала се по целия хоризонт. Техните води, водата на реката и на другите поточета бавно се разливаха в страни и постепенно потъваха в обятията на морето. Да, това беше морето. Дългоочакваната среща с морето. То се пенеше, гърмеше и плискаше водите си в големи вълни към реката, а тя успокоена и радостна потъваше в прегръдките му. Най-после малкото поточе, родено в падинката между ливадите, някъде далече, далече на запад беше пристигнало до мечтанато море. Една висока бяла вълна го грабна, прегърна го силно и го отнесе в далечния безкрай. Поточето стана част от морето, от огромния морски безкрай. Така се сбъдна голямата мечта на малкото поточе да стане част от голямо и силно море. Милка Маркова