Градът мързеливо се събуждаше. Беше неделя и никой не
бързаше за никъде. Слънцето с мъка победи крепостната стена, надникна в
двореца, целуна кръста на Патриаршията и се усмихна бащински на старата
столица. После сведе поглед съм Янтра и погали калдъръма на улица „Гурко”.
Старите търновчани още мързелуваха, не бързаха в тая прекрасна неделна утрин.
Улицата беше пуста. Само някоя котка прибягваше тихичко по покривите или се
шмугваше в потайна пролука. Откъм новият град по улицата се зададе младо момиче.
Ученичка. Отдалече личаха знаците на училището, в което учеше. Дори и рано
сутринта беше немислимо да е излязла без униформа. Момичето вървеше бавно,
наслаждаваше се на утринното слънце, поглеждаше към среброто на реката и в
душата му беше весело. Усмихваше се безгрижно на нещо свое когато долови
необичаен шум зад гърба си. Обърна се учудено. Зад нея идваше група млади мъже,
курсанти от Военното училище. Вървяха в оформено каре, шегуваха се и тихо
разговаряха. Встрани крачеше командирът им. Къде ли отиват толкова рано-помисли
момичето. Тих, сподавен смях се чу зад гърба й, последван от строга, силна
команда: „Взвод!” - и строен удар върху калдаръма. „Стой! Равнение на дясно,
ходом марш” Чат,чат,чат, отекваха твърдо мъжки стъпки по старинната улица. Като
един крачеха младите мъже с глави , обърнати надясно. Усмихнати закачливо и ведри задминаха препъващото се момиче.
Командирът й отдаде чест стегнато и напето. Когато отминаха : „Взвод, свободно”прозвуча
друга команда и младите мъже продължиха пътя към своята цел..
Развълнуваната младата девойка остана след тях усмихната. После закрачи към старо Търново.
Младост. Далечна младост.
Милка Маркова
Няма коментари:
Публикуване на коментар