Приказка на две ръце

Срам ме е. Срам ме е от себе си и пред Него.Той беше тих и бих казала незабележим човек както и  да звучи  това. Не беше висок и строен, не беше красив. Напротив, беше по-скоро нисък, лицето му не се запомняше. Униформата му стоеше все едно набързо нахлузена, а шапката почти закриваше очите му. Понякога се чудех как така го търпят командирите. По това време да си курсант във Военното училище беше изключително престижно. Трябваше да си спретнат, стегнат, дори изискан и красив. Особено когато те пускат в градска отпуска. Него не го чакаха момичета на портала когато излизаше в града. Винаги някой от колегите и другарите му го вземаше със себе си. Дори да беше с момиче този приятел. Ние пък, момичетата нямахме нищо против тази компания. Макар да не отронваше дума, с мълчанието си дори не пречеше, напротив. Ставаше по-интересно когато сме трима. Курсантът се перчеше не само пред момичето си, а и пред колегата си. Момичето пък се стараеше да се хареса не само на своя красавец, а и на неговият приятел. Само Него не знаехме какво изпитва. Вървеше или седеше до нас и се усмихваше добродушно. Често съм питала приятелят си: този човек какво харесва, какво не, къде обича да ходи и къде не. Приятелите му не знаеха много за него. Единственото, което тайно на ухо ни споделяха беше, че той е в секретен клас за разузнавачи със специалност турски език и други балкански езици. Да, беше родом от Бургас и като че ли син на офицер-граничар. Това последното не беше сигурно.

Не си спомням как стана точно. Може би приятелят ми в последния момент не е излязъл в отпуск. Тогава нямаше мобилни телефони и е поръчал на Него да ми каже. Да, така е било. После тръгнахме двамата да се разходим. Той ме попита искам ли, а аз казах, че нямам нищо против. Нямах, защото  знаех, че и приятелят ми няма да има. Спомен от разходката не ми е останал, спомням си само, че после Той ми написа писмо. Това си беше практика между курсантите и техните момичета. Срещите от събота на събота, а през седмиците-писма. Та Той ми написа писмо. Приятелят ми нямаше нищо против, защото му го прочетох. Обикновено писмо, а и Той не представляваше заплаха за ничия любов. Отговорих му. Продължихме да си пишем и все обикновени писма. Приятелят ми вече не искаше да му ги чета, а ние с Него продължавахме да си пишем. Обикновени неща. Не помня как стана един ден Той ми написа странно писмо. Беше нещо като приказка. За едно нещастно момче. Приказката не беше довършена. Явно още тогава ми се е отдавало писането, защото на шега отговорих с писмо-продължение. Започнахме да си пишем по този начин. Интересното беше, че повече не се случи Той да е на наша среща с приятеля ми. Питах за Него, а моят курсант ми отговаряше, че или не излизал или излизал сам. Вече не искал да излиза в тройка. Учудих се, но не изявих желание да Го вземем със себе си. Приказката в писмата ни продължи много. Не помня колко време, но помня, че бяха 56 писма от Него.

През тази година завършвах техникума, а приятелят ми и Той завършваха военното училище. Пролетта ни беше напрегната. Стана така, че пътищата ни се разделиха. Моят курсант стана офицер, после се виждахме, но само двамата, без любовта. Аз се омъжих, той се ожени. Срещнахме се чак след 35 години. После животът ни раздели наистина. Приятелят ми  почина. Съдба.

С Него се разделихме още тогава, в оная пролет. Писмата спряха и не помня кой пръв спря да пише. После попитах негови колеги къде е разпределен след завършването, а те ми отговориха, че не знаят. Специалността му беше секретна и никой не знаеше къде е заминал. Нашата приказка свърши без край. Години след това разбрах с огромно съжаление, че писмата му, които бях запазила, по невнимание са унищожени с още други мои ученически архиви.

Всичко при мене изчезна. Дори за мой срам не помня името му. Мисля, че беше Стоянов. Да, още тогава не помнех малкото му име, само фамилията както е при военните. Дълго мислих за нашите отношения. Дали още тогава Той репетираше своите бъдещи мисии. Дали още тогава нарочно беше толкова безличен и прикрит? Дали затова беше обгърнат от тайнственост? Дали е изпробвал своето Аз в нашите отношения. Защото в живота на един разузнавач под прикритие има много моменти. Моменти, в които трябва да се прости с раздираща душата му любов, моменти, в които трябва да изчезне без следа. Може би нашата приказка не е била тренировка на разузнавач, а нещо повече?

Името му не знаех и не помнех, но него не забравих. До ден днешен помня човекът, с когото писахме на две ръце приказка.

Милка Маркова