Разказаха ми как наше българче, изучаващо френски език /боже,
защо ли му е в този англоговорящ материален свят???/ на разменни начала
заминало във Франция за цели три месеца. На село. Притеснената майка сто заръки
заръчвала да внимава, кой знае какво е това село, какви са условията и т.н. Когато
детето се завърнало възторжено разказало,че всъщност това село се състои от
десетина къщи на роднини. Баби и дядовци в едната, лели и чичовци в другите,
техните деца в третите. Цял род. Всичките обработват лозята си - тяхна обща
земя. По професии са различни, някои работят настрани, други само в лозята,
живеят в къщите си, но са задружни и щастливи. Не са бедни. Децата им си живеят
там, на село, край земята. Училищно автобусче ги откарва в училището, пак то ги
връща. Животът е весел, спокоен и щастлив. Не им липсва нищо, живеят добре, а
наоколо е толкова красиво.
Красиво е и в моето родно село. Не само в него, а в цялата ни страна, във всички селца и махалички, но те са празни. Нашето семейство, на родителите ми, притежава три къщи в една махала. Големи къщи, удобни, с обработваеми дворове от по 3 декара, отделно дворовете за отглеждане на животни, водоизточници - самостоятелни, дълбоки и винаги пълни с вода. Пусти и празни днес са имотите ни, изоставени, разградени, буренясали. Нивите разпродадени. Аз и сестра ми със свои жилища в голям град, далече са и роднините на мъжете ни, чийто семейни къщи са в същото състояние. Не са само нашите имоти изоставени, изоставени са имотите на всички ни, почти на 90 % от българите. Пустеят и се рушат, а ние от бедни по-бедни и все назад и назад.
Защо? Защо ние не съумяваме да съхраним и доразвием наследеното от родители и деди, а все изоставяме и започваме отначало, от нищото. Такава ни е и държавата. Дали ни е останало от неспокойните векове когато сме оставяли богатата си държава и сме потегляли на път за ново място и нова държава? Не зная, но ми стана болно след този обикновен разказ на малкото българско франкофонче за простата френска истина: да не изоставяш имота си, да го разширяваш и поддържаш, а той ще ти се отблагодари, ще ти направи живота по-добър и щастлив, ще опази държавата ти.
Милка Маркова
Красиво е и в моето родно село. Не само в него, а в цялата ни страна, във всички селца и махалички, но те са празни. Нашето семейство, на родителите ми, притежава три къщи в една махала. Големи къщи, удобни, с обработваеми дворове от по 3 декара, отделно дворовете за отглеждане на животни, водоизточници - самостоятелни, дълбоки и винаги пълни с вода. Пусти и празни днес са имотите ни, изоставени, разградени, буренясали. Нивите разпродадени. Аз и сестра ми със свои жилища в голям град, далече са и роднините на мъжете ни, чийто семейни къщи са в същото състояние. Не са само нашите имоти изоставени, изоставени са имотите на всички ни, почти на 90 % от българите. Пустеят и се рушат, а ние от бедни по-бедни и все назад и назад.
Защо? Защо ние не съумяваме да съхраним и доразвием наследеното от родители и деди, а все изоставяме и започваме отначало, от нищото. Такава ни е и държавата. Дали ни е останало от неспокойните векове когато сме оставяли богатата си държава и сме потегляли на път за ново място и нова държава? Не зная, но ми стана болно след този обикновен разказ на малкото българско франкофонче за простата френска истина: да не изоставяш имота си, да го разширяваш и поддържаш, а той ще ти се отблагодари, ще ти направи живота по-добър и щастлив, ще опази държавата ти.
Милка Маркова
Няма коментари:
Публикуване на коментар