Майсторът

Майсторът

Беше се загледал нанякъде, облегнал гръб на белосаната стена. Гледаше незнайно къде. Шарената каручка, недовършена, търпеливо чакаше. Като пъстра женска шамия, която само иска да я отметнеш назад, да разпилееш черните ухаещи къдри и да галиш, галиш. Така грееше нарисуваната й страна. Другата все още беше сива, като изгубила младостта си стара циганка. ” Еххх, защо така бързо заминава младостта?” - мислеше   Мустафа. Красавец е той макар и не в първа младост. Висок, жилав, с буйна, чуплива  коса и черти на артист от индийски филм. Не една и две циганки, пък и туркини, българки,  хвърляха горещи погледи към него. Той нехаеше. Красавец, но сърцето му е за една жена. Работен, пъргав, радост за очите на майка си. Чий син е никой не му каза. Когато поотрасна чу да говорят роднински жени, че чичо му е негов баща, че се е родил от греховната любов между него и майка му. Истина ли беше така и не разбра. Веднъж само се реши да попита майка си. Тя го погледна право в очите, сложи топлата си ръка върху неговата и тихо каза: „Добри и кадърни мъже са баща ти и чичо ти, сине. Не слушай какво говорят, уважавай ги.  Хорската уста не мож затвори.” Нищо повече.

  Мустафа   беше наследил сръчността на баща си, красотата на чичо си и бързият ум на майка си. Джамбазлъка му е на сърце, ама и всичко друго му иде отръки. Занимава се с какво ли не. Първородния си син от малък направи свой помощник. Учеше го на всичко. Животът се изтърколи без да го усети. В двора му пръхтяха най-хубавите коне, имота му пазеше най-вярното куче. Пред къщата му спираха мющерии за стоката, която купуваше и продаваше. Годините вървяха.

Въздъхна Мустафа, погледна пред себе си, погледът му потърси боите. Спря на най-синьото, потопи четката, бавно вдигна ръка с тънки пръсти. Леко докосна небето над розовите храсти върху каручката. Картината беше „България-страна на рози”. Обичаше да рисува тази картина. Когато сайбията на каручката я избереше за украса, Мустафа се радваше от сърце. Не го показваше, беше сдържан и мълчалив,но душата му се разтваряше. Синьо, розово, зелено, червено и бяло - светлина даваха на душата му и картината оживяваше върху канатата на каручката.

Откъм ветите лозя и Елата подухна източния леко. Кучето лавна в двора.

„Свястни деца излязоха моите, и сина , и внука. Поеха животните, джамбазлъка. Печелят добре, живем задружно. Какво ми трябва друго? Ей тука да си рисувам, да наглеждам имота. Е, не е същото, няма насладата от пазарите, от пазарлъците, от купеното и продаденото. Ама всяко нещо с времето си”.

Погледна Мустафа надолу, към дворната порта. Преди няколко дена непознати хора му докараха едно старо ландо. Красиво, но отдавна ненужно. Чули за него, помислили,че може да го купи. Купи го, дълго го оглежда. Пред очите му се заредиха картини…Дорести, едри коне, нови сбруи, големи пискюли над очите им, добре сресани гриви, чаткащи подкови. Паваж, богати мъже и  красиви жени, тайнствен свят.

Ех, има още красота в дните му. Ще оправи ландото, ще го боядиса с лъскав, черен лак, ще изрисува красиви бели цветя отстрани. После ще го продаде, то се знае. Може пък с парите децата му да купят още по-красиви коне. Струва си човек да живее, нищо ,че се остарява.

Обърна се. На пейката по-нагоре майка му плетеше нещо, наглеждаше голямо стадо пуйки, придремваше  под лъчите на слънцето. Усмихна се Мустафа, зарея поглед към изтока, към Крушака, кариерата. Цветовете, любимите му цветове бяха навсякъде. Синьото небе, наситеното зелено на дивите круши, жълтото на кариерата, бялото на пернатите облачета. Омесваха се, навлизаха в очите му, изпълваха сърцето му със спокойствие и радост. Потопи четката в боите, премрежи поглед, замахна леко с ръка и върху каручката заискри красотата на картината с всички цветове на дъгата.

Милка Маркова