Ръцете на мама

Всичко това вече бях виждала. Отдавна, много отдавна повече от 30 години живеех далече от нея. Когато се завръщах забързана и за кратко някои неща съзирах в ръцете й, други - вече готови.

Сега, когато я нямаше между нас седях онемяла. Виждах всичко с други очи. Най-обикновени женски ръкоделия и малки грижи. Ето, тука торбичка с разноцветни кълбенца. Останали от някое гранче, от плетиво, кой знае от какво друго, от разплетена стара блузка. Прибрани грижливо. Може да потрябват. Тука намирам малки изрезки от нови платове. Майка си шиеше дрешки сама, колкото за себе си. Грижливо беше събирала малки парченца останали от платовете, ще потрябват. Някъде за биенце, другаде за джобче, за някоя майсторски положена кръпка на случайно прокъсана дрешка. На парче изплетено на две куки са нанизани всички дебелини и модели куки за плетене, а малките кукички прибрани в калъфка от термометър. Намирам стара кутийка с украса от мидички, спомен от морето, пълна с копчета. Седефени различни големини, стари красиви копчета от износени вече дрехи, балтонски големи копчета, копче-брошка от нейна красива блуза, мъжки, за панталони, картончета със секретни копчета и пликчета с телени, разбира се разноцветни копчета за жилетки и елечета. Такива майка беше изплела по няколко - за нея и за татко. „Защото когато остареем както ме болят ръцете кой ще ни изплете нещо. На вас не се надявам. Вие на децата си  не умеете да изплетете, че за нас ли?”- така ни „похвалваше” майка с укорителен поглед и отпускаше ръце за почивка. Гледаше всичко да има. Може да не е богато и по много, но да има и „да сме като хората”. Отварям гардероба, който е „моминският” й гардероб. Сигурно има 70 години. С чекмедже най-отдолу. Там са наредени изпрани и изгладени чаршафи, калъфки. Калъфките с „антредьо”. Други, непременно с бродерии. Не само бели бродерии, а и разноцветни с красиво избродирани винетки цветя. Избродирани от нея. Тя казваше, че калъфка за възглавница без украса не е нищо, на такава не се спи сладко. Долните чаршафи винаги имаха от единия край дантела. По възможност изплетена от нейните ръце, в краен случай, ама съвсем в краен, купена от магазина след дълго избиране. „Няма нужда от излишни харчове. Какво е туй от вас. Купувате боклуци, пълните къщите и после се чудите що нямате пари. Като купуваш купи това, което ти трябва и това, което е красиво. Другото е развей прах.” Така ни говореше и ни гледаше многозначително.

Прехвърлях бавно като на забавен кадър нейните неща, гласът й звучеше около мене, виждах очите й със строгия поглед и ми беше толкова мъчно. Всичко, всичко остана тука, в нейната къща, в нейния дом, грижливо подредено и изработено, само нея я няма вече.

Последните години от живота й изкарвах по три дни в седмицата при тях, за да я наглеждам. То какво, ами дали си пие редовно лекарствата и да има винаги достатъчно. Имаше навика да събира в едно панерче разни неща за кърпене, разпрани,без копчета. Шевната машина седеше в стаята където аз спя. Като се понапълни панерчето тя ми поръчваше още след вечеря: „Утре сутринта не отваряй прозореца, аз ще го отворя. „ Това значеше,че докато още има някаква топлинка в стаята тя ще извади машината и ще свещенодейства. Да не се горят дърва напразно, да се доизползва топлината от печката. „Всичко е пари” - обичаше да казва.

Ние със сестра ми я подкачахме, шегувахме се, а тя тъжно клатеше глава и думаше: „Боже, аз ли съм ви раждала”. Сега се питам защо сме се шегували? Тя беше израсла по време и след Втората световна война. Запомнили страшен недоимък, беден пазар, изкарали младостта си със  „с какво да е”, носили дрехи втора ръка. Да е жива сега да види що народ се облича с такива дрехи. Тя смяташе това за страшно унижение. „Може да е едно, да е домашно изработена, ама да е новичко.” - така думаше.

Дълго, дълго стоях в стаята на майка, галех несъзнателно оставените тука нейни скъпоценности. Всеки тъгува за майка си много, през целия си живот. Аз преоткрих своята  с погледа на изведнъж пораснала и зряла жена.

Човек не пораства напълно докато са живи родителите му. После изненадан осъзнава колко всъщност е възрастен.

Милка Маркова