Беше само на 32 години
когато избягал от казармата войник застреля мъжа й във влака. Остана с
две малки дъщерички на ръце. Много мъка и перепетии преживя докато отгледа
децата, но вече бяха ученички в горните класове. Можеше малко да си отдъхне. В предприятието я
уважаваха шефовете, гласуваха й доверие за много неща. От поделението, в което
работеше съпругът й колегите също не я забравяха. Случи се така,че в техния
вход, етаж по-нагоре живееше самотен мъж. Почти на нейните години, с няколко
по-млад. Не срещнал до днес любовта, останал сам. Често й помагаше с каквото
може - понякога ще смени изгоряла крушка, кранче ще поправи. Тя пък сготвила нещо
вкусно, отсипваше в купичка му занасяше.
Да хапне сготвено. Постепенно приятелството им се превърна в любов. Дъщерите й
го приемаха. Сърцето й малко се отпусна, понякога вече мислеше и за себе си, не
само за децата. Родителите на мъжа й харесаха
Йордан, одобряваха го. Нея обаче не одобряваха неговите родители. Не пожелаха
да я видят, да се запознаят, говореха лошо за нея. Йордан не можа да се пребори
с тях, да ги убеди поне да се срещнат.
Този ден Николина пътуваше с влака от София. Връщаше се след
една командировка. В купето при нея се настани възрастна двойка. Както си му е реда
заговориха се, заразказваха си живота. Като разбраха от кой град е Николина и
къде работи възрастните хора се спогледаха, кимнаха си в знак на съгласие и
жената попита:
-Ти като работиш там, познаваш ли една Николина. Вдовица.
Мъжът й навремето го убили във влака?
Николина трепна.
-Познавам я, защо питате? Искате нещо да й предам ли? Ваша
близка ли е?
Мъжът и жената пак се спогледаха и жената продължи:
-Ще ти споделим нещо. Тази жена е оплела нашия син в мрежите
си. Гледа да го завлече в гражданското, да му вземе апартамента, да уреди
дъщерите си с жилище един ден. Той остана сам, неженен до сега, вече над
четиридесетте, лесно се е подлъгал. Вдовица с деца! Горкото ни момче. Ние не
сме я виждали де, но такива неща ни разказаха хората. Ти като каква жена я
познаваш тази Николина.
- Ще ви кажа - усмихна се Николина - Не зная кой ви е казал всичко това. - и разказа
историята на живота си и срещата с
Йордан. Възрастните хора слушаха внимателно и все повече се отпускаха. Не им се
виждаше толкова лоша Николина, ако е вярно всичко, което им разказваше тази
жена.
- Ама ти лично ли се познаваш с нея, приятелки ли сте,
колежки ли? Ти всичко много подробно знаеш - попита мъжът.
- Да, познавам я. Аз съм тази лоша Николина.- промълви едва
сдържайки сълзите си младата жена. - Не зная защо искате вашият син да е
нещастен. Аз си имам жилище, децата ми си получават пенсии заради мъртвия си
баща, нямаме нужда от имотите ви. Аз просто обичам Йордан, децата ми също го
обичат, а и той нас. Добре ни е заедно. Щастливи сме. Защо не искате да го
разберете?
Възрастните хора не можеха да повярват. Не искаха да
повярват, че това е страшната жена. Николина с усмивка им показа личната си
карта.
Тяхната гара наближаваше. Мъжът и жената бяха замлъкнали и
не знаеха нито какво да говорят, нито къде да сложат ръцете си, нито накъде да
гледат. Срамуваха се и не вярваха,че всичко това се е случило. Просто Съдбата
се беше намесила най-после за да защити една любов.
Отдавна Николина и Йордан са семейство. Момичетата пораснаха
и поеха пътя си. За съжаление тяхно дете не се роди, но те си останаха едно
хубаво, сплотено и щастливо семейство. Често им гостуваха родителите. Нейните, неговите
и родителите на загиналия й съпруг. Радваха се на щастието им.
Милка Маркова
Няма коментари:
Публикуване на коментар