Мелодията на кавала

 Слънцето отиваше вече на заход. Не бързаше много, дивеше се още на божия свят. Поглеждаше под някое дърво и играеше на гоненица със сянката му. Напръскваше лице с водица от бързоструйните деренца, после се усмихваше на бяло облаче и леко го отместваше от лика си. Беше августовско слънце, широко усмихнато и лениво. Оставяше в късния след обяд сенките да се настанят из малките падинки на кариерата, обрасли с упорити тревички нацъфтели жълтичко, синичко, розово. 

В този час от високото, откъм поляните под ветите лозя се зачуваше песен на кавал. Омайна песен беше тя. Който кавал не е чувал, той не е усещал онова тихо и сладко надигане в гърдите, онова вълшебство, което не дава мир на душата. Разказвала ми беше баба,че когато тя била млада всеки овчар свирел с кавали на стадото си. Майстори били тогава в свирнята, момите така омайвали, така на либе говорели. За пръв път чух в един такъв след обяд свирнята на кавал. Затичах, извиках баба и дълго слушахме двете приседнали под дебелата сянка на големия орех. „Трябва да е синът на Джемилята. Той пасе овцете, той ще е. Няма кой друг” Синът на циганката Джемиля беше висок и строен, с черен перчем паднал ниско над очите. „Добро циганче, свястно”- думаха старите за него. Съвестно пасеше стадото, тих и мълчалив беше, но винаги усмихнат. Красив, млад мъж. Болен бил - въздишаха жените. Охтичав. Тогава вече се говореше,че туберкулозата е победена. Няма я и хората си бяха отдъхнали, но призракът й все още стряскаше сънищата им. Много беднотия беше затрила тя. 
Всеки ден свиреше синът на Джемилята. Когато слънцето паднеше зад дърветата и се гласеше да захожда, той наваляше овцете над селото. Те пасяха кротко в сенките на кариерата меката, прегоряла тревица, а младият циганин свиреше ли свиреше. Лятото се изниза, заесени. Сутрин росата беше студена и тежка, дните кратнаха, слънцето все по-слабо грееше. Един ден кавалът не се обади. Напразно всички поглеждаха към кариерата, нямаше и стадото. Вечерта старите изтихо и загрижено нещо си казваха. Синът на Джемилята починал. Горе, на кариерата го намерило братчето му. Под една круша дивачка полегнал, там предал Богу дух. Пожали го цялото село, добро и красиво циганче беше. Левент, с огромни черни очи и блага, широка усмивка. Свидна последна жертва на Охтиката даде селото. 
Минаха много години. Няма вече стадо овце селото, няма и хора почти в него. В ония далечни години за пръв и последен път в живота си чух свирня на кавал на живо, не от виртуоз на сцената. Все едно за малко бях влязла във времето на някаква вълшебна приказка. 

Милка Маркова