Жени от миналото

Жени от миналото

Приемах  всичко за даденост.

Бях малка и не разсъждавах,само приемах света с широко отворени очи.

Възрастните жени, които познавах от близо бяха селски жени, но достолепни. По-късно осъзнах много неща.

Всички те, които ме впечатляваха бяха двете ми баби, техните сестри и братовчедки. Майки на снахите им и сестри на тези майки.

Баба Кина, баба Елена, баба Дона, баба Пена, баба Нейка, баба Велика, баба Станка, баба Ана…

Обичах да ходя у тях на гости заедно с някоя от моите баби. Къщите им бяха красиви, подредени. Винаги ни посрещаха в прохладна стая на втория етаж от къщата. Стаята биваше задължително с изографисани стени в златно, резедаво, екрю. Със златни и сребърни лилии по стените. В селото ни отдавна имаше електричество и от красивите тавани на тези стаи висяха още по-красиви полюлеи. Спомням си не само стъклени, а и фино изработени  от някакъв плат с пискюли и рюшове. Независимо от електричеството  върху бюфета задължително стоеше газена лампа. Изящна като женска фигура с причудлив абажур. Зад стъклата на бюфетите проблясваха фини ликьорени чашки със златен кант или цветя, гарафи пълни с искрящи  питиета, кристални купички за сладко и сребърни лъжички. В средата на стаята имаше малка или по-голяма обла маса. Тогава се казваше обла, не кръгла и вижте само колко по-красиво звучи. Обла маса, покрита с дантелена покривка. Тази маса обикновено седеше на идеален прелестно извит крак или на четири изящни крака. Домакинята внимателно отмяташе плетената покривка, сгъваше я още по-внимателно, а на нейно място застилаше друга-красива и бяла. В краищата на новата покривка имаше бродерии. Понякога разноцветни, а понякога бели и рязани. Поставяше пред баба ми и пред себе си по една от красивите ликьорени чашки, а върху сребърен поднос от ония пълни с искрящи течности  гарафи. Пред мене обикновено поставяше малка кристална купичка с кехлибарено сладко от дюли или тъмно червено от череши и  сребърна лъжичка. Наливаше вода в голяма стъклена чаша украсена с изрязани в стъклото винетки цветя. После запитваше баба ми ще пие ли кафе и сервираше каната с прясно сварено кафе от леблебия и ръж. Кафеените чашки бяха малки, деликатни, задължително с онези красиви старовремски розови цветчета. Салфетките, които се поставяха до чашките бяха със същата бродерия като покривката.

Приказно, нали?

Това се случваше през 60-те години на миналия век.

Приемах нещата като ежедневие и нещо обичайно, защото всичките баби, които посещавах ни посрещаха така. Когато малко поотраснах и се замислях защо има  други жени и къщи, където не се посреща по този начин попитах майка си. Защо?

Тогава тя ми каза: „Защото тези баби някога, като млади момичета, след войните в началото на века се наложило да бъдат слугини в София и Варна. На много от тях бащите загинали по фронтовете, други пък се завърнали болни. Нямало пари, били бедни години, а те вече били големи. Наложило се сами да спечелят пари за чеиза си. Всичко това видели и научили от семействата, при които работили. Научили се на обноски и по-красив живот. Спечелили пари и се прибрали. Добавили към чеиза си и тези фини предмети. Успели макар и в една стая да уредят и съхранят част от красотата, която видели и на която се научили.”

Минаха години, но аз не забравих красивите стаи и „гости” на моите баби. Мислех си, че когато човек има вроден усет у себе си за красивото, дори за миг да го зърне пак ще го претвори в живота си. Когато няма този усет дори сред същата тази красота да се роди и живее може никога да не я забележи.

Дължах на тези някогашни жени разказа си, защото те първи макар и на село, и преди толкова години ми показаха красотата, изяществото, обноските. Те ми показаха, че жената трябва да има усещане за красивото където и както  да се наложи да живее.

Милка Маркова