1912 година.
Дядо ми, обикновено
селско момче, рано останало без майка и яло сухия комат на градинаря из Европа. Годината го сварва 20 годишен
възмъжал младеж. Започват дългите войни на Балканите и в света. Сборен пункт на
неговата част били казармите на град Шумен. В ония времена докато получи повиквателната,
докато се добере до Шумен се оказало,че частта е заминала за Гърция. Тогава
луди-млади, за по-набързо, зер кога ще
чакат влакове и ще настигат частите, заедно с негов другар хукват пеш през Балкана
и не зная за колко дни, но стигат фронта. Направо се явяват при командващия и
сами си искат: наказанието за закъснението им да бъде - първата линия. Така и
става. Не мирясва лудата му глава през
дългите години на войните. В друг случай буйната му кръв решава друго. Отсреща противниковата линия е наситена с много добре
маскирани и голям брой картечни гнезда, които не дават на нашите войници да
мръднат за атака. Настъпва нощта. На фронтовата линия е тихо. Почиват преди офанзивата. Тогава отнякъде, на бял кон откъм нашите
позиции, по цялото им протежение, препусва конник. Отначало е тихо и после луд
огън от противника по белия кон. Така до края на позицията конят препуска,
картечниците лаят. Слава Богу , жив е. Моят дядо. Успяват нашите да засекат точно
всички картечни гнезда. После се справят с тях. Дядо е наказан за своеволието,
но и награден с орден "Св. Александър"
пета степен-златен , /който естествено му открадват още на фронта/ . Друг път някъде
в Добруджа, атаката на румънците е сразяваща, командването ни решава временно
да отстъпят едно възвишение. Войниците тръгват назад. Дядо ми е със своите
другари зад тях-артилерия. Когато вижда отстъпващите наши войници и
настъпващите радостно румънци, ядосан започва ожесточена стрелба по румънците
заедно със своите другари. Стреля и псува и то как. Успяват да спрат настъплението на противника, но дядо и
другарите му не спират стрелбата, а блъскат и блъскат с оръдието. Тогава командващият офицер използва стреса на
румънците, прави контраатака и си връща позициите...
Та такива неща накратко за моят дядо: обикновено българско
момче, заминало на фронта на 20 години и се завърнало на 28 - мъж, който осем
години бранил България по бойните полета. За проявите му на фронта е награден с
два златни, два сребърни ордена и 4 кръста за храброст. Като награда също му
предлагат служба на конен полицай в София. Приема и живее една година в
столицата. Уреден е добре, работа като за него. Не зная защо /той не обичаше да
говори нито за войната, нито за полицействането/, но не му се понравила тая
служба, захвърля всичко и се прибира в родното си село. Създава семейство,
отглежда трима сина и изживява достойно живота си.
Един обикновен българин . Не, не герой, обикновен българин,
който казваше: "Какво да ви разказвам за войната? Войната е лошо нещо, за
нея няма какво да се говори, ами да си гледаме работата всинца"!
В памет на дядо ми Миню Станчев Иванов, чиято първа буквичка
нося.
Милка Маркова /Минева/
Няма коментари:
Публикуване на коментар