Обикновен българин

Не герой, не, обикновен българин

1912 година.

 Дядо ми, обикновено селско момче, рано останало без майка и яло сухия комат на градинаря из  Европа. Годината го сварва 20 годишен възмъжал младеж. Започват дългите войни на Балканите и в света. Сборен пункт на неговата част били казармите на град Шумен. В ония времена докато получи повиквателната, докато се добере до Шумен се оказало,че частта е заминала за Гърция. Тогава луди-млади,  за по-набързо, зер кога ще чакат влакове и ще настигат частите, заедно с негов другар хукват пеш през Балкана и не зная за колко дни, но стигат фронта. Направо се явяват при командващия и сами си искат: наказанието за закъснението им да бъде - първата линия. Така и става. Не мирясва лудата му глава  през дългите години на войните. В друг случай буйната му кръв решава друго. Отсреща  противниковата линия е наситена с много добре маскирани и голям брой картечни гнезда, които не дават на нашите войници да мръднат за атака. Настъпва нощта. На фронтовата линия е тихо. Почиват преди офанзивата.  Тогава отнякъде, на бял кон откъм нашите позиции, по цялото им протежение, препусва конник. Отначало е тихо и после луд огън от противника по белия кон. Така до края на позицията конят препуска, картечниците лаят. Слава Богу , жив е.  Моят дядо. Успяват нашите да засекат точно всички картечни гнезда. После се справят с тях. Дядо е наказан за своеволието, но и награден  с орден "Св. Александър" пета степен-златен , /който естествено му открадват още на фронта/ . Друг път някъде в Добруджа, атаката на румънците е сразяваща, командването ни решава временно да отстъпят едно възвишение. Войниците тръгват назад. Дядо ми е със своите другари зад тях-артилерия. Когато вижда отстъпващите наши войници и настъпващите радостно румънци, ядосан започва ожесточена стрелба по румънците заедно със своите другари. Стреля и псува и то как. Успяват да  спрат настъплението на противника, но дядо и другарите му не спират стрелбата, а блъскат и блъскат с оръдието.  Тогава командващият офицер използва стреса на румънците, прави контраатака и си връща позициите...

Та такива неща накратко за моят дядо: обикновено българско момче, заминало на фронта на 20 години и се завърнало на 28 - мъж, който осем години бранил България по бойните полета. За проявите му на фронта е награден с два златни, два сребърни ордена и 4 кръста за храброст. Като награда също му предлагат служба на конен полицай в София. Приема и живее една година в столицата. Уреден е добре, работа като за него. Не зная защо /той не обичаше да говори нито за войната, нито за полицействането/, но не му се понравила тая служба, захвърля всичко и се прибира в родното си село. Създава семейство, отглежда трима сина и изживява достойно живота си.

Един обикновен българин . Не, не герой, обикновен българин, който казваше: "Какво да ви разказвам за войната? Войната е лошо нещо, за нея няма какво да се говори, ами да си гледаме работата всинца"!

В памет на дядо ми Миню Станчев Иванов, чиято първа буквичка нося.

Милка Маркова /Минева/