Пътуване в живота - продължение

Блажени дни

Снегът натрупа като в приказките за стари времена. Точно навреме бях пристигнала на село. То пък беше приказно колкото и банален да е изразът. Стари, приклекнали къщи  едва надигаха глави под дебелия сняг. Стояха прихлюпили ниско калпаци, прозорците им тъмнееха. Дворовете  им затрупани, без пътечка или животинче. Други къщи, по-нови, весело надничаха под красивите снежни шапки, пушеха с комините си, радваха се,че имат стопани, че е топло и уютно под покривите им. Минаха мощни снегорини, развъртяха се и за час направиха широки снежни пътеки.

В нашата къща от ранни зори леля Ганка шеташе ли шеташе. Исках да не излиза по студа, молех я аз да храня сутрин и вечер животинките, но тя и дума не даваше да стане.

-Ти не разбираш от тия работи. Животните са си моя грижа. Като им отворя сутрин първо поглеждам всички ли са живи и здрави, усещам въздуха им вътре затоплен ли е. Да не е станал нощя някой сакатлък. Пръсвам зрънца на кокошките, наливам им топла водица в паничката, да не замръзва на студа. После давам на кучето, да има сухичко да яде,но да има и нещо вкусно. На него също сипвам топла водица. Котката тя си знае , тука.Не е за тебе тая шетня.-довършваше разясненията си хазяйката.

Смешно ми беше, не е философия тая шетня, но и на нея като на моята майка, й се виждаше, че няма да се справя, нищо, че вече и аз не съм в първа младост.

Закусвахме  с козе сиренце, от онова, нали си спомняте?  На печката изпускаше ароматна пара чайник с липов чай всяка сутрин. Леля Ганка вадеше краве масло, но и бурканче със свинска мас, домашна. Намирала откъде да си купи, ми казваше тя, стига да е домашна, чиста и бяла.

-Ти може и да мислиш друго или да пазиш диета, но не е лошо печена филийка с мас. Не всеки ден де, но понякога, маста дава енергия, не се дебелее от нея както си мислите вие, днешните млади.

Бях донесла хубави, едри маслини, слагахме и от тях на масата, но хапвахме по някоя, те не са за наяждане, а за разяждане ме наставляваше възрастната жена. Понякога закусвахме попара с орехи.

-Яла ли си такова нещо? - дяволито се усмихваше хазяйката ми и ме гледаше в очите. Не й казвах,че да, като малка съм хапвала и такава благинка. Исках да се радва,че има неща, които дори не съм чувала, че първа тя ме учи на нещо. Начупвахме орехи от предния ден, смилахме ги в машинката. На сутринта надробявахме сух хляб в купичките си, редувахме със смлени орехи, посолявахме с малко сол и заливахме с гореща вода, не вряла. Задушавахме леко сместа и после  хапвахме.

-Така се употребява баятият хляб, а орехите дават каквото трябва на организма ти за зимата, сила ти дават - поучаваше ме моята домакиня.

Една сутрин беше приготвила отново от сух хляб „пържена попара”. Върху надробеният в купичката хляб сипахме запръжка от олио, надребнен кромид лук на много ситно и изпържен до стъклено, малко червен пипер и всичко това разредено с вода и зелева чорба. Чудна закуска. Мислех, че ще получа коремни болки, киселини. Нищо такова не се случи за моя огромна изненада. През лятото също бях забелязала,че храни, които в къщи, в ежедневието ми довеждаха винаги до кризи и болки тука, на село все едно не бях яла от тях или пък не бях ги яла аз.

Кафето също варяхме на печката, каймакът му ставаше хубав защото леля Ганка слагаше винаги по малко ръж, мъъъничко.

След  закуска сядахме да ръкоделстваме. Тя плетеше, а на мене даваше черната работа. Да разплета нещо, да извия прежда от гранче или да навия друга на кълбо. Говорехме си, готвехме, разменяхме си рецепти, правехме сладки. Не бях най-голямата майсторка или любителка на правенето на сладки, но не ми беше нито нервно, нито скучно. Толкова беше хубаво, уютно и спокойно. Стаята топла, вън вее, вали, студено е. Гледах колко дърва изгаряме, а и вечер в моята стая отделно топлехме. Тревожно споделих с Леля Ганка, че така ми е неудобно, че моето гостуване е голям разход за нея. Не е както през лятото. Не ми даде дори да издумам. Дърва имаше, хазяйката беше платила на човек да й ги нацепи, беше си ги подредила под навеса на сухо.

-Дървата също си имат ред, мойто момиче - ми каза тя - Нарязват се, нацепват се и се нареждат хем на сухо, но и на проветриво място под сайваната. Да просъхват, да не са мокри. Като вземаш на зима да гориш, не земаш тия дето са ти най-близо. Вземаш от най-старите и сухите. Да не тлее и цвърчи мокрото дърво в печката ти. Хем черни и мръсни сажди прави на кюнците и коминя, хем топло не дава, а само се хаби в печката. На всяко нещо трябва да му знаеш колая. Дърва се запасяват, не караш година за година. Барем за три години напред дърва трябва да има. Всичко се случва в живота , не можеш да живееш на косъм. Запомни от мене: дърва за три години напред, бял боб пак за толкова да имаш, мазата ти да е пълна всяка есен. Затворено месо, някой компот, лютеница, домати, някой гювеч и зелен боб пак да имаш. Те траят по две години, нищо им няма. Може немощна година да се случи, може за друго парите да трябват или да не мож изкара реколта. За всеки случай имай там малко запаси. Пък, ако си напълнила и тая година мазата, започни от старите консерви. Изяж първом тях. Да има ред. Зимнината почваш да ядеш подир Архангеловден, ама стария. В края на ноември вече можеш да похапваш от нея. До тогава все се намира кое що от лятото останало. Де чушка, де доматенце, прясна зелчица.

Учех се на неща, за които и на ум не ми е идвало, а и сега не знаех ще ми потрябват ли, но ми беше хубаво. Пък кой знае, кой знае….?

Обикновен зимен ден

Утрото беше бяло. От небето бавно се спускаха снежинки, танцуваха  на воля и когато намереха  своето местенце бавно полягаха на земята. Беше тихо, лениво и красиво. Не ми се ставаше, но вече чувах шетнята на леля Ганка. Трябваше да се излюпвам от  топлото легло. Грабнах както в детството си дрехите и по пижама, по снежните стъпала влетях в топлата стая на долния етаж На печката чайника вече димеше и разнасяше мирис на липа. Хазяйката влезе с наръч дърва, отръска престилката си пред печката и се засмя:

-Хайде, поспаланке, хайде,че днес ще ходим до магазина. Имаме да пазаруваме, а и среща с групата. Нали иде Коледа трябва да се решава туй-онуй. Гости ще дойдат, трябва да сме готови, да не се излагаме.

Докато се  приготвяхме за закуска и се смеехме весело някой взе да се отропва вънка по циментената пътека. Мъжки стъпки бяха, силни. Леля Ганка надникна през прозореца. От него се виждаше цялата пътека до входната врата. Докато я попитам кой идва тя изкокна като млада навън. Продължих да слагам чашите, да вардя кафето на печката.

-Дежурното момче от охраната - рече хазяйката когато се завърна - Да ми каже,че нощес като обикалял селото да пази, видял на два пъти лисица. Да затваряме добре кокошките . Абе добри хора са тези момчета. Бързо ни опознаха, знаят имената на всички ни, не само вардят за крадци, помагат за всичко. Да са живи и здрави и те , и кмета, че реши да ги наеме. Ама и ние като сме доволни първом на пенсията плащаме таксата за охраната, да не им спират на момчетата платата,че добра работа вършат. Спокойно се живее така.

Когато омотани с шапки и шалове пристигнахме на центъра групичката вече се събираше. Все възрастни и зрели хора, а като деца се радваха на снега. Ще речеш,че не са били друга зима на село. Някой си пиеха кафето навън, пред  магазинчето, други бъбреха на чай със Спаска вътре по масичките. Спокойствие и радост от живота. Това усетих. Помислих си, че бях толкова време в това село и през лятото, и сега. Никой не спомена,че е болен, че не може, че е стар, че ще се мре. Не, че нямаха мъки и неволи, не че им стигаха парите, не че не бяха самотни. Шегуваха се повече с тревогите и мъките си отколкото да се жалват. Извличаха радост и от най-дребните неща. Не ахкаха и не охкаха, просто живееха и бяха благодарни.

Оставих  леля Ганка вътре да се  разговаря с дружки, а ние със Спаска излязохме пред магазина. Заговорихме си за предстоящите празници. Стресна ни лудо бръмчене. От странична уличка „кацнал” върху мини снегоринче пристигаше кмета.

-Опасен е този наш кмет, погледни го. Миналата година ни събра, обиколихме селото и околностите, всичкото запокитено старо желязо събрахме, предадохме, добави малко пари  и купи това мини снегоринче. Прави пътечки в снега. Малки са, ама докато дойдат големите общински снегорини той е разринал пред къщите на най-старите хора.

Всички мъже се скупчиха около кмета, а той засмян махна към нас двете за поздрав.

Спаска ми разказа,че в селото няма читалище. Имали, не че нямали малка сграда по-рано. В мътните времена на промяната някой набеден бизнесмен го купил кой знае как, а после изчезнал. Така и седи сградата изоставена. Това било голямата болка на хората. Тогава кмета разчистил едно помещение в кметството и го превърнали в читалище. В една стая книги, сцена, места за зрители и всичко останало. Сърце да е широко,стигало им за тържества и седенки.

Още едно лудо бръмчене и пред магазин до мъжката групичка сред снежен облак спря АТВ-то на Младен, новият, най-млад жител на селото. Не успях през лятото да му отида на гости, но се надявах сега да го сторя.

Каква идилия. Сняг, тихичко стеле, но не трупа, комините пушат, дори куче не пролайва, тишина. Хората не бързат, снегът не ги спира за нищо. Групата се увеличаваше, жените от магазинчето излязоха и се присъединиха към нас. Никой не се препираше, не бързаше, не мърмореше, че още не е пазарувал, как ще се прибере, кое време е станало, че снегът трупа, как ще се шета или нещо такова.

Кметът се приближи, а с него и цялата мъжка група.

-Хора, да ви кажа нещо интересно и да видим какво ще речете вие. Младен ни кани на Коледа да отидем за обяд при него. Разчистил е билкарското помещение. Ей сега ще закараме старата печка от читалището и ще я поставим. Ще съберем маси. Там да направим посрещането на празниците. Какво ще кажете. Ще намерим начин да отидем всички.

Младен се засмя.

-Няма страшно, намислил съм интересен превоз, само се съгласете при мене да направим празника. Ще ви изненадам.

Заприказваха всички, питаха се, обсъждаха, а накрая бяха съгласни всички. Щом ще има с какво да се отиде до там, що пък не. Билкарското е широко, маси като има и за ядене ще се намери. Побъбрахме още малко. Де по двама-трима, де всички заедно, после пазарувахме и тръгнахме към къщи. Вървяхме полека, водех хазяйката под ръка, поспирвахме да починем. От дума на дума ето какво ми разказа до вкъщи леля Ганка.

-Като видя такъв сняг всяка година ми спомня за моя баща. Те с майка ми много се обичаха. Едно време се зели по любов, а тогава,мойто момиче, тая работа не била лесна. Да се ожениш по любов било чудо на чудесата. Всеки си имал либе, ама баща и майка когото изберели за него те женели. Моите пък дядо и баба разрешили на родителите ми да се земат. Три години се либили и накрая ги оженили. Та цял живот един от друг не се отделяха. Ние сме три дъщери. Аз съм най-малката. Татко ми беше много работен човек. Всичко по двора и градината той вършеше. На майка ми оставяше само женската работа. Беше и ловджия. В една такава зима, като тазгодишната беше навяло много сняг. Къщите едва дишаха, прозорците га светеха вечер ще речеш,че изпод снега свети. Една сутрин баща ми като отишъл да храни животните видял лисичи следи край курника. Нямаше страшно защото той се грижеше за стоката си и всички животни бяха надеждно прибрани. Ядосал се много на другата сутрин,  кога видял пак следите. Грабнал пушката и извикал на мама: „Радо, отивам подир лисицата, гледам ,че откъм Казалджика е дошла”. Докато мама извика, докато го спре,  мярнала надалече кожухчето му и цевта на пушката да се скриват из снега. Мина пладня, мина деня, взе да смрачава, татко не се връща. Разтревожихме се всички, повикахме комшиите. Дядо Миню, съседа ни, беше горски. Грабна пушката,  събра още хора и тръгнаха към Казалджика. Не беше валяло днес и  следите му ясно се виждаха. Не мина много време и се завърнаха, носеха го. Получил инфаркт и паднал сред нивите. Добре,че се сетил, забил пушката до себе си да се вижда отдалече. Не минаха и три дни, почина. Тогава медицината беше още безпомощна, а и той освен инфаркта, настинал от лежането в снега, получи и пневмония. Та замина си в такава зима едва навършил 47 години.

Мислех си,че виждам романтиката на снега, красотата, но той може както някога и днес да бъде страшен,  да взема своите жертви. Човек е безпомощен понякога пред природата, особено когато я подцени.

Прибрахме се , разтоварихме покупките, подредихме ги и седнахме на обяд. Нямах търпение да науча какво са решили жените за празниците. Какви вкусотии ще приготвят, коя какво и в кой ден ще бъде големият празник.

 Милка Маркова

СЛЕДВА