Пътуване в живота - продължение

История, невъзможна в днешния ден

Въздъхна хазяйката ми,  поседя още време загледана в тъмното напред, после започна:

-Тая жена, дето ти казвам,че ни раздава сиренето, козето. Та тя де, деца няма както ти казах. Малко по-голяма е от мене, ама аз не я помня като мома,че тя е от друго село. Помня я като булка. Голяма хубавица беше. Тежка плитка, дълга до кръста имаше, черни очи като ей тая нощ, големи. Всички завидяха на мъжа й като я доведе. Той пък един син беше, имощен. Сирак останал без баща, но от богат род. Всичко си имаше само една жена да му краси двора нямаше и нея доведе. Тиха и добра беше тя. Всички я харесваха не само на хубост. Минаваше времето, всеки залисан с живота си. По едно време старите баби взеха да шушнат, че другоселката тъй и не завъди дете. „ Хубава булка, ама ялова” - фъфлеха с беззъбите си уста клюкарките и я следяха с поглед. Тя все така тиха, все така работна, ама не и не. Не завъди рожба. Разправяха,че свекърва й много я тормозела, наричала я всякак. Тя си мълчала и дума не обелвала. Свекървата я водила по врачки, по баячки, по лечителки-не. По едно време от илачи без малко да се спомине булката, но не зачена. Дъртата умря, минаха години, мъжът й също умря. На много от нас мъжете измряха. Взехме да се събираме вечер, да гоним самотата, да си сприкажем по някоя дума, кураж да си дадем. Една вечер я пожалихме, че ние поне деца имаме да се обаждат сегиз-тогиз, а тя сиротна, съвсем сама. Знаеш ли, моето момиче, какво ни разказа тая жена? Не знаеш и наум може да не ти дойде. Наведе очи тя, изчерви се под черната кърпа забулила лицето й  и с най-тихия глас ни разказа. Не била тя ялова, не била тя невъзможна да зачене, деца да ражда. Мъжът й, момиче, мъжът й не бил мъж. Не можел работата на мъж да свърши кога легне при жена. Още първата нощ, на сватбата се разплакал пред нея и й признал. Какво да прави тя, ни напред, ни назад. Цяла нощ плакали двамата. Той й се молил да го отърве от срама и позора, да не казва какво не е станало тая първа нощ. Погрижил се бил никой да не разбере. Останала с него. Цял живот на ръце я носел, дума напреко не й казал, думата й на две не направил. В очите я гледал, а тя с изгоряла душа ходела, търпяла обиди и подмятания, живота й бил свършил още преди да започне. Ей туй ни се изповяда като в църква тая жена. Та видиш ли, моето момиче, какво е имало по света. Сега е лесно. Решиш и се разделяте, даже и брак не сключват сега младите. Всеки си тръгва когато иска и се връща когато реши.

Нощта напредваше неусетно, на пръсти. Сякаш се страхуваше да не разтури седянката ни, да не развали близостта. Гроздовете от асмата над главата ни блестяха като полюлеи, тихо шумяха едрите листа над тях.  Електрическата крушката прижълтяваше все повече, примамваше безброй дребни пеперудки и после се забавляваше с объркания им танц. Леля Ганка седеше приведена,със събрани в скута си отрудени ръце. Продължавах да й се радвам и възхищавам. Макар и малко над 80, сама в живота, в къщата си, в селото, тя не падаше духом. Не носеше забрадка както повечето жени на село, косата й беше старателно подстригана,. Дрехите й не бяха на стара селска баба. Пепит, на капки, с биенца. Винаги шеташе с престилка, но не завързана на кръста, а от онези „целите” дето сме ги виждали по журналите от началото на миналия век. На масата под асмата винаги имаше натопени полски цветя. Макар градината и дворчето й да преливаха от цветове, на масата й стоеше полско букетче. Красота. Наистина скопосна жена.

Бай Тодор, моя милост и още  размисли

Не ми се ставаше от масата, дори не ми се тръгваше от селото, което все пак трябваше да направя в близките дни. Стресна ме гласът на леля Ганка:

-Знаеш ли, момиче, малко селце сме, останахме още по-малко хора, а ще кажеш,че светът се е събрал в нас, в нашите съдби. Какво ли не щеш. Дето ти викам напред бая жени вдовици сме останали, ама има и по някой сам мъж и той вдовец. Какво да ги правим, прибираме ги в групата - засмива се възрастната жена. - Чакай, тъй, тъй сме я захванали да ти разкажа още една съдба. Да видиш шарения като в народна песен. Бай ти Тодор, ти не си го виждала де, ама той е един от мъжете. Едър, силен и на днешния ден. Нито прегърбен, нито пък цигарите оставя. Мустака му все тъй буен както навремето. Той пък се любеше с една моя дружка някога. Много се искаха, ама набори бяха. Нейните родители не я дадоха преди да е ходил войник. Да не седи сама при  хората му и да им работи. Изпратиха го в казармата като на сватба. Тя до него цяла вечер като булка. Толкова плака кога той замина,че седмица болна лежа. Писма пишеше тя всеки ден и всеки ден раздавача идеше да й носи писма от него. Не щеш ли в ония мътни времена  казаха, че заминал на фронта. Изпратили тяхната част по Югославия нейде. Айде, на нова сметка ревове, мъка. Войната свърши, върнаха са войниците, Тодора го няма никакъв. Момичето чака и плаче, плаче и чака. Мина се година. Родата му  се чудиха, плакаха и те. Накрая взеха,че му направиха опело, ако е загинал нейде поне да е опят. Нейните близки пък почнаха да я придумват да се жени. Ставала стара мома вече, нямало за кога, ей на Тодора го опяли техните, за какво чака. Един ден из селото се зачу, че момичето изчезнало. Няма го и го няма. Ходи баща й по града, по околните села, разпитва. Няма я, никой не е виждал такова момиче. А тя, какво мислиш ти? Отива чак у София, в министерството. Как, как пита и разпитва, какво са правили,  какво са й казали, завърна се, затвори се в къщи и повече не продума.

Тъй, ама една сутрин гръмна новината - Тодор си дошъл. Пленник бил из Европата, сега го пуснали и се прибрал с големи страдания. Зеха се, момиче, тез двамата. Зеха се ти казвам. Все в очите се гледаха, все за ръце се водеха, а туй на село не се случва често. Където единия, там и другия биваше. Само дето деца не завъдиха, но туй нищо не беше. Кога тя се спомина Тодор все туй думаше: „Що не отидох и аз с нея? Какво да правя тука сам?” и все в една точка гледа. Е, посвикна, ама ката ден на гроба й осъмва. Ние пък го преглеждаме, не го оставяме. Де ядене му носим, де ще го раздумаме, де копче ще му зашием, риза ще му изперем, ще го повикаме по една чашка да обърнем. Тъй с бай ти Тодора - завърши и тая съдба хазяйката ми.

Времето напредваше, а на нас не ни се ставаше, не помисляхме дори за сън.

-Ами ти, ти нищо не думаш?

-Кой, аз ли - стреснах се от въпроса й - какво аз?

-Как какво, кажи ти как я караш като си сама. С кого си, с кого се сприказваш, свързваш ли двата края. Там, в града като си без мъжа си има ли на кого на рамото да се опреш, зер там не ви е по-лесно.

Не ми се започваше тоя разговор. От това бях избягала и не исках да разкривам скритите си болки пред тази жена. Моето какво беше? Та аз съм над 20 години по-млада, с уж уреден живот, с дъщеря голяма и добра. Какво да разказвам.

-Хайде, хайде, не мълчи, кажи. Зная,че не си тръгнала сама по баирите из чуждото ей така от радост. Разбрах вече, че си имал мъж благ и работен като моя,че сте били дружина, ама кажи сега как си.

- Как да съм, лельо Ганке, като всяка сама жена. Останах сама и разбрах много неща от живота. Ето, ти разказваш как си помагате, как се подкрепяте. В града такова нещо почти няма. Не съм ти казвала, но мъжът ми беше на добра работа, престижна. Много хора се навъртаха край нас, приятели. После когато той си отиде тези хора забравиха за нас. Останахме сами с дъщеря ми. Всички несгоди посрещаме сами. В града, лельо, като си сам, като останеш без пари и подкрепа, дори малка градинка нямаш да ти помогне. Покажеш ли, че си безпомощен всички се отдръпват от тебе. Трябва да даваш вид, че си добре, че нямаш нужда от нищо. Само тогава те забелязват. Животът ми се преобърна, ценните неща размениха местата си с други, не толкова важни. Взех много трудни решения, научих се  да се боря сама. Не, не ти казвам,че когато беше жив мъжът ми само той се справяше с трудностите. Напротив. Той беше много зает и аз поемах всичко за семейството върху себе си, но знаех, че ако се наложи да отстъпя крачка назад, зад гърба ми има опора. Сега двете с дъщеря ми се научихме, че трябва само за ръце да се държим и да се мъчи да запазим равновесие. Иначе падаме  в пропастта.

Леля Ганка ме слушаше много внимателно, следеше очите ми. Мислеше нещо. Когато спрях защото нямаше какво повече да кажа тя се присегна и ме потупа по ръката.

-Така е - продължих аз все едно само бях чакала въпросите й - при нас, лельо, не е като тука. При нас съседи и приятели помагат един или най-много два пъти. После всеки те изслушва и или си затрайва, или пък свива рамене. При жена вдовица  не всяка  пуска мъжа си за помощ. Казват ти адреса на някой майстор и се прибират в дома си, щракват ключалката. Прави са, но не винаги има нужда от майстор за смяна на една крушка например. Не ми се говори, много горчилка и мъка се е наслоила от на вид дребни неща в душата ми. Не искам да я разбърквам и да изплуват мръсотиите най-отгоре.

-Горкото ми момиче - въздъхна хазяйката - не тъжи. Изправи се. Нали имаш дом, имаш дъщеря. Здрава си, млада си още. Лошото ще отмине, което не отмине ще се стаи. В живота е така. Ден е тъга, на другия идва радост. Всичкото е за хората.

Звездите блещукаха все по-ниско. Август е и те едреят на воля, някои се отърват и политат надолу оставяйки светла диря след себе си. Както човешки живот. Свежият въздух  вееше откъм градинката и пътя, котката дремеше свила се върху стола до дрешката на стопанката си. Дори кучето се беше умълчало и не пролавваше.

Милка Маркова