Орехите

Орехите

Така са я наричали някога, така и днес. Жевизлик или Орехи. Името си доказва непрекъснато. Запустее ли двор или уличка първата й  работа е да изникне орех. Защо точно орех не зная. Растат орехите, развиват силни и големи клонаци. Раждат и зариват земята с плодове. Махалата е в края на селото. Част от селото е, но бамбашка част. Дълбоко тясно дере я дели от последните къщи на Радневската махала.Висок и строг мост прехвърля пътя към Жевизлика. Уж слиза надолу пътя, ама мине ли по моста веднага се юрва пак нагоре, но сега по-измично. Стига до края на махалата и се спира морен да пие вода от последната чешма. Правена е с махленски труд през 1936 година. Така пише на голямата плоча над чучура й. Седем корита и резервоар, от който можеш да точиш вода и в широкото корито до него да переш на воля черги и килими. Над чешмата поляна, в центъра  на която е разперил бащински клони стар орех. Наоколо къщите на турската махала, осем къщи. Над тях поляни и недалече гора. Трийсет и четири къщи има Жевизлика. Някога излизаха  цял клас деца всеки учебен ден от махалата. Четирима души бяха ходили в началото на миналия  век да печелят в Америка. Ходили и се върнали. Двамата с пари и накупили имане, другите двама били златотърсачи. Говореше се,че златото проиграли на комар и похарчили по жени. Дошли си „голи като пушки” и такива си останаха до края на дните си. Между повечето къщи имаше комшулуци - малки портички. Дето ще забикалят,  комшиите минаваха през портичките в дувара по всяко време при нужда. Клекнал си на двора „повънка”, комшията минава през комшулука за по направо. Махва ти с ръка за „здрасти” и излиза на вашата улица.Тайни един от друг нямаха. Четири чешми дават достатъчно вода на домакинствата. От три страни дерета ограждат Жевизлика, та вода да искаш: пери, поливай, каквото ти душа иска. Овце,биволи, кози, патки, юрдечки, гад всякаква гледаха стопаните. Съдби всякакви също имаше в махалата. Ей на, баба Веса. Висока и стройна, кокалеста жена. Луда в работата и в приказките. Не можеш я надприказва. Такава била и на млади години. Все се задявала с ергените, все се наддумвала. В селото й дошъл градинарлък да прави дядо Йордан - тогава той бил млад и наперен мъж. Мълчаливо гледал изпод вежди. Окото му на хорото все Веса следвало. Ще я изпие. Дружките й я подкачали, а тя на висок глас го одумвала, че не е за нея защото е прост и мърляв. Нищо не казвал младия градинар, само очите му святкали. Една вечер я причакал на връщане от къра. Ходила да полива царевичака и бързала дорде не се е стъмнило. На пътя й се препречил Йордан. Станала каквато станала, Веса болна легнала. Чудили се, питали я майка й, баща й , братята й. Нищо не казвала, лежала обърната към стената и туйто. Цяла седмица минала и една вечер на майка си признала какво е станало на къра в царевицата. Завила на умряло майка й, братята й скокнали и право при Йордана отишли. „Не отказвам - рекъл той, - сестра ви за жена ще взема и ще я водя на моето село”. Дърпала се, не искала, но братята й и към нея били строги. Направили сватба и Веса заживяла в Жевизлика. Двама сина отгледа, що работа изработи, но Йордана мразеше от дъното на цялата си душа. На легло го изгледа със счупен крак на старини и добра дума не му каза. Така и го изпрати от тоя свят. Съдбиии, съдби. Да не мислите, че по-добро е било у съседите й. Четири красавици дъщери. Работни и тяхната хубост никъде я нямало. Беднотията била голяма и като поотраснали две от тях главили във Варна на богатски домове да слугуват. Най-голямата и най-малката. Какво е ставало по големия град, как са живели само се мълви. Завърнали се един ден дома в Жевизлика и казали: постъпват в манастир, стават монахини. Майка и баща нищо не казали, дума не проронили. Замонашили се двете им дъщери и така доживели старини в служба Богу. Другите две оженили, едната заминала за Америка и там останала с мъжа си, другата по границите. Нейния мъж учен много за онова време. Работел по митниците, но пък пияница излязъл, деца не завъдили. Ами срещу тях? Баба Марина от магии отбирала говореха старите хора и заради туй Господ я наказал. Уж синове като скали отгледала, единия  се запопил, свещеник станал, ама май нещо сбъркан бил нищо, че женен. Тъй думаха тихо и се кръстеха. Прегърбена и с тояжката в ръка вечно обикаляше около къщата и по двора баба Марина, и все нещо си мърмореше. Какво? Един Господ знаеше. Със снаха си мира нямаха и когато 90 годишната баба се помина, в махалата се заговори,че снаха й я отровила. Истина ли беше кой да ти каже, но не се мина много време лоша болест изпрати и снахата при свекървата на оня свят. От бабина Маринин двор пък се виждаше къщата на Петко Солев. Балканджия. То всички бяха балканджии в нашето село, но Петко и жена му Иванка дошли 30 години подир другите. Тъй бяха до последния  си ден - той със шаячните потури и сетренце, а тя със вълнената фуста и запасана с престилка. Балкана живееше в душите им. Не го забравиха и не му изневериха. Баба Цвята и дядо Иван пък бяха отгледали дъщери, от които едната станала световноизвестна гимнастичка. Един ден дядо Иван,бидейки  сам в къщи,  решил да направи и той гимнастиката на своята дъщеря.Седнал на судурмата, вдигнал крак и го преметнал зад врата си. Тъй ама не могъл да го отклещи и тъй го заварила бабата му. Вдигнала една патърдия, наложила го хубаво с кобилицата. Подкачаха го всички с тая гимнастиката  до края му. Баба Цвята пък правеше „четена” вода и баеше на болни деца. Чудна беше тяхната уличка. Зелена, зелена, сенчеста и тиха. Цяла година комшиите пускаха агънцата си там да пасат, че тревата беше чиста и ниска. По-нагоре, в самия край на махалата, в малка къщица живееха баба Рада и дядо Ганчо.  Добродушен човек и малко наивен беше Ганчо, сам едва ли можеше се справи с трудния живот. Загрижени хора някога го оженили за Рада Кенарската. По рождение тя имаше недъг на ръцете и краката,  трудно ходеше, трудно й беше с шетнята. Тайно се шушукаше в махалата,че била плод на нездравата любов на баща към дъщеря. Пази Боже и варди! Какво ли не говорят хората и какви ли не тайни не се крият във всеки род. Живееха си добре баба Рада и дядо Ганчо. Той работеше, тя му готвеше и държеше кесията. Имаха стара и кротка магаричка. Баба Рада сядаше на капрата в каручката, дядо Ганчо повеждаше магаричката и така ходеха да пазаруват, заедно животът им беше по-лек. Срещу тях пък буля Недялковица все разказваше, как на млади години с мъжа си с бай Марин се любели и галели все по къра. В къщата им имало толкова много братя и сестри на мъжа й, а стаите били само две, та нямало място за ласки. Чешити колкото искаш в това малко село в селото. Жевизлика беше дал и кмет на селото ни. Бай Стоян Радев, винаги стъкнат, добре облечен, с ръкавели и костюм придаваше чиновнически вид на махалата. През неговото кметуване беше докарал най-дългото шосе в селото до края на махалата, до махленската чешма. Шосето слизаше от гарата,минаваше надлъж цялото село и накрая уморено и доволно спираше до чешмата под голямата електрическа лампа. Ток пък в селото имаше отдавна,още 36 година оправни хора бяха докарали от близката юзина светлото и всички много се гордееха с това.Леля Янка, жена му беше много красива и добра, голяма домакиня. Един дувар делеше кметската  къща от къщата на Димитър Вучков - началника на пощата в селото. По това време да си началник на пощата не беше малка работа. Добър човек, женен бил за много красива и нежна жена. Починала и оставила бай Димитра с две малки дечица. Оженил се беше той за мома, много строга към заварените деца. Леля Гана отсреща пък беше първа шетачка на сватба и погребение. Тя ръководеше всичко, знаеше всичко, макар и пълничка крак не подгъваше. Двама сина отгледа, все засмяна ходеше, ден не отсъстваше от полето. По-надолу в махалата ни имаше модно шивашко ателие. Държеше го леля Кинчи. Леко куцичка жена, много фина, винаги свети от чистота и добре облечена. С чехлички на ток, с червило на устните, грижливо причесана косата й с диадема прибрана.  По цял ден при нея идваха жени, носеха платове или отнасяха готовите тоалети. В ателието й се носеше  винаги дъх на парфюми, на платове и коприни, на красота. Семейството на бай  Иван бея имаше четири деца. Три момчета и едно момиче. Весело и чисто беше в тяхната къща. По-надолу се извисяваше „американската къща” на дядо Вълю. Трийсет години работил в Америка. Парите до цент похарчил тука. Построил къща за чудо и приказ. Два вагона от самата Америка с мебели и покъщнина беше докарал. Земя беше накупил. Докато печелил жена му починала, деца нямали. Дошъл си и се оженил за 20 години по-млада жена. Тя знаеше да харчи долари и да живее в „американска” къща. Когато дойдеха командировка „големи хора” отнякъде кмета ги настаняваше в американската къща. Високи прозорци, дантелени пердета иззад зелени щори, кристални огледала, картини. Това нийде го нямаше из село по ония години. Дядо Вълю с американска панамена шапка ходеше и бастун с лъвска позлатена глава за дръжка. Не се големееше,но си знаеше цената на сторения труд. Ей къде е къщата на дядо Руси. Дядото беше съгрешил с най-малката снаха и синът му забягна в Америка. Не се завърна никога, не прости на жена и баща, а дядо Руси приписа цялото си имане на снахата. Да не говорим пък за дъщерята на баба Гуна-Мария. От нея по-хубава мома по седенките нямало. Кой ли ерген не я обикалял, но тя дума не давала. Напразно хвърляли погледи към розовата й копринена блузка, напразно търсели да срещнат черните й очи мъжете. Големеела се, ходила била в София слугиня, знаела как се живее и какъв мъж иска. Тъй, ама големство много не бива. Намерил й се майстора и на нея, мома била още пък трудна, та преклонила глава и пристанала на Ивана, заживели.

Дядо Трифон пък живееше почти в края на махалата с жена си в малка и спретната къща. Голям майстор беше той, дюлгерин, а жена му  голяма домакиня. Двамата ги оженили насила някога бащите им, по договорка. Тъй не се обичаха и не се водеха до края си.

Ей такъв беше живота на жевизличани. Всяка къща си имаше своя живот и своя тайна. Човешки съдби колкото искаш се преплитаха из дебелите клони на Орехите и отшумяваха потайно из тъмните дерета на махалата. Чучурите на чешмите и до днес разказват какво ли не още за българите, живяли някога тъдява. Улиците пустеят, хората отдавна са заминали от този свят, къщите са клекнали от спомени и тииихо си шепнат за било и не било. Чакат някой от децата, забягнали по градища и чужди държави да се завърнат и отворят бащини порти, да живнат дворове, да блеснат с  очи прозорците. Само Орехите продължават да надигат главици тук и там из махалата, да сменят рухналите стари дървета, да шумят с листа и да  пазят името Жевизлика.

Милка Маркова