Убито щастие

По стара народна песен

Ширнало се полето, лек ветрец гали, люлее житата, песни птичи захласват сърцето. Разперил ръце чорбаджи Коста крачи сред  голямата нива, иде му крила да стори и при птиците да отлети. Там, във висинето, да се реее заедно с тях и да се радва на хубавия свят. Слънцето праща злато на Земята, всичко цъфти и избуява, хубав живот задъхва гърдите.

Волно е на младият чорбаджия в гърдите. Най-после що беше намислил, всичко изпълни. Отдавна не беше на сърцето му Анка. Ожениха го насила за нея, заради имоти. Не можа да му легне в душата тя, не я заобича Коста. Гледаше вечер подир нея да легне в постелята и сутрин преди нея да скочи. Нощите минаваха без милувка, без радост, без трепет. Две деца завъдиха с Анка само щото тъй трябваше. Чорбаджийският род беше редно да продължи. Пък и тя не го любеше. Тя е чедо чорбаджийско, от старо коляно. На голямо гледаше, на високо се носеше, не харесваше нищо в свекровия си дом. Придиряше и на свекърва дори.

Мълчеше чорбаджи Коста, а душата му чернееше. Кога срещна Невяна, туй беше внезапен пламък и разгоряна жарава. Хубава, мила, весела. Смехът й звънеше, големите й ,тъмни очи дълбаеха сърцето, думите й караха душата да лети. Голяма любов пламна между тях. Ден , ни нощ не можеше младият чорбаджия без нея. Еднъж майка му го причака пред дълбоките зимници, придърпа го вътре на скрито и дорде не й рече за Невяна не го остави на мира. Разбра го старата чорбаджийка, виждаше какъв е животът му. Дълго мислили с баща му, чорбаджи Йордан и решили. Жълтици дали на синьовите другари кога на съд идат, пред съдията да рекат, че булката Костова с чужди мъже ходи, децата не гледа, къщата не върти, на старите екрам не струва. После, в града на съдията още по-голям товар жълтици занесли. Кога се гледа делото на сина им, да отсъди вината на булката му.

Тъй и стана. Чорбаджи Коста обърна лице към слънцето, засмя се и се провикна с пълен глас: “Еххххеееееее, хееееееее!“. Ехото поде радостният възглас, хвърли го нагоре към блесналото в синьо небе, после го запокити към тъмните дъбрави отсреща. Най-после всичко свърши. Старите чорбаджии, Анкините майка и татко бяха дошли подир съда, прибраха дъщеря си. Още същата вечер чорбаджи Коста в кръчмата почерпи верните си другари, свидетели в съда на разделбата му. Подир туй доведе за ръката Невяна, изгората си. Слънцето влезе в големите и равни дворове заедно с нея. Ръка на старите целуна, децата прегърна, а тъмните й очи с обич погледнаха към чорбаджи Коста. Цяла нощ на ръката му беше спала. Дългите й дъхави коси го галеха по лицето, а той не смееше да мръдне, само се топеше от любов.

На сутринта стана рано, оседла кончето, наведе се, помилва Невяна по бялото лице и й заръча да го чака за пладня. Докато той обиколи голямата нива с житото, тя да наготви манджи най-вкусни, кога се върне да ядат всички и да пият, да празнуват.

Крачи чорбаджи Коста през нивата, меки житни класове галят нозете му ,  вятърът го дарява с милувки като Невянините. Кончето му, тихо пръхти и щипе тревата по синурите, почива. Подир туй ще иде да го напои на кладенчето в дъбравата, че ще препуснат към къщи, при Невяна.

В тъмнината на дърветата отсреща, зад дебел дънер в края на дъбравата, незнаен мъж се спотайваше. На кръста  препасан  с нож, дълга, сплъстена коса, с кръвясъл поглед, дебнеше чорбаджи Коста. После вдигна опряната в краката му тънка пушка, нещо прищрака и оглушителен гръм тресна в усоето. Птиците изпищяха и плясък на криле отекна в небето. Червен трендафил разцъфтя върху бялата риза на младият чорбаджия. Той учудено се извърна, попипа раната на гърдите си, погледна кончето, дъбравата и меко полегна в разлюляните жита на голямата нива. Погледът му се зарея високо в простора, а устните му само мълвяха „Невяно, Невяно…къде си Невяно, чакай ме! Ще си дойда, Невяно“

Милка Маркова