Пътуване в живота

Неочаквано село

Влетях в чакалнята, погледнах таблото. След 10 минути тръгваше автобус за някакво село. Чувала го бях, смътно си спомнях някакъв репортаж, но нямаше време за размисли. Билет, качване и отпътуване. Градът се изниза край автобуса и поехме към селото, което беше Бог знае къде. Притворих очи. „Ето, главната героиня тривиално тръгва на път по най-изтъркания начин от разкази и романи” - иронизирах се на ум. Изтъркано е, но точно така стана. В един момент усетих,че не сторя ли нещо с дните си сега, в момента, веднага, ще ги превърна във вечност от скука, от бездействие. Ще се обрека на безкраен низ от самота, безсмислие, от дни потънали в бозата на нищото. Затова точно като героинята от разкази и романи грабнах чанта, документи и малкото пари, с които разполагах и тръгнах. Съдбата ще реши къде отивам. Така си казах.

Автобусът, който си беше автобусче от многото„маршрутки”, смело се шмугваше в завоите, после се надвесваше над дълбоките дерета и като видеше,че пътниците са изплашени,  радостно навлизаше в дълбоки дъбови сенки на внезапни гори. След една такава чудна дъбрава пред нас се изпречи табелката на селото и докато я прочета бяхме на спирката в центъра. Няколко пътници бяхме слизащите, още толкова се качиха и автобусчето се врътна пъргаво за да изчезне към дъбравата.

Огледах се. Нищо. Празно асфалтирано площадче, тишина, голям дъб в единия му край. Отсреща решетести прозорци, които ми подсказаха,че това е селското магазинче, барче и всичко останало накуп. Село като едно от многото изчезващи наши села. Преди още да реша дали да се запътя към отворената врата, отвътре излязоха няколко възрастни жени. Поспряха се, позагледаха ме, свиха рамене и се разпръснаха всяка към дома си. Приближи ме една от тях, усмихна се и естествено,че попита коя съм ,откъде и защо съм тука. С две-три думи й отговорих, хареса ми тази жена. Спретната, на годините на майка ми,  с мила усмивка. Накрая й признах, че ще търся къща да отседна за два-три дни. Тя ме огледа още веднъж и рече:

-Абе, не ми приличаш на крадла и измамница. Прилична жена ми се виждаш. Ако искаш ела с мене. На края на селото съм, но то тука края е на центъра - засмя се леля Ганка /така се казваше жената/ - Туй-онуй има в градинката, има някоя кокошчица, значи има и яйца. Която е по-бодра сутрин тя ще готви за деня. Друго не мога да ти предложа, освен сладка приказка, щото то тука няма с кой една дума да си кажеш.

Съгласих се, взех си сака, взех и чантата с хляба на леля Ганка. Потеглихме бавно към къщата й.

Скопосна жена е моята хазяйка, това се виждаше още от началото на малката зелена уличка. Няколко къщи със заковани прозорци от двете страни и в дъното нейната грейнала къща. Някога видно хубава, сега немарата полека пълзеше и към нея, но старата жена явно не се предаваше. Подредена градинка със зеленчуци, картофи, боб, царевичка някое стъбълце и цветя, цветя се кипреха навред. В лехите, в градинката, пред къщата и по стъпалата за втория етаж.

Настаних се, спогодихме се. Казах зачервена от срам на леля Ганка,че нямам много парици и ще добавям към платата за нощувките труд без значение какъв. В къщи или в градината. Тя ме потупа успокоително по ръката, притвори очи, усмихна ми се.

-Парите не са най-важното нещо в живота, момиче, макар,че без тях нищо не може. Ти остани, почини си, ще си поприказваме, ще бутаме туй-онуй из къщи и така ще минат дните. Не бързай, остани колкото искаш. Каквото Бог дал ще има и за двете ни.

Вечерта дълго гледах през широко отворения прозорец на стаята си. Откриваше се чудна гледка към отсрещните балкани и гори. Беше август и щурците пееха в надпревара, някакви птици се обаждаха тайнствено из тъмните корони на близките дървета, котка измяука. Хлад вееше отвсякъде, миришеше на треви, билки и дъбова шума. Кучето на леля Ганка пролавна няколко пъти предупредително и повече не се чу. Стоях до полунощ  блажено притворила очи и когато ги отворих навън вече грееше окъпано в роса слънце.

 Леля Ганка-моята хазяйка

Помагах на леля Ганка из къщи, в градинката, говорехме си, отскачахме до някоя недалечна нейна приятелка на раздумка, отивах до магазина да взема „записания” хляб. Беше ми спокойно, не мислех за нищо, не бързах за никъде. Слушах разказите на хазяйката си, оставях я да изкаже всичко, което е таила дни наред в себе си защото няма с кого да го сподели. Мислех за съдбата й, за силата на духа й. Една от многото български жени, останали вдовици, живеещи сами по селата. Възхищавах й се на желанието за живот,  за работа. Не спираше да подрежда и да разкрасява дома си, дворчето си, правеше планове за празниците. Те бяха в два варианта: ако си дойдат децата и ако не си дойдат. С това беше свързано всичко. Не казваше :”На мене това не ми трябва. Моята вече е изпята. Аз бивам с какво да е.” Нямаше такова нещо. Показваше ми изплетени нови чорапи за зимата, подарени й от внучките блузки, направени буркани зимнина. Зимнината отново биваше: „за децата и за мен”. Не се вайкаше, не се оплакваше, не диреше вина за нищо и у никого. Беше позитивна както бихме казали ние и около нея беше приятно да поседиш и помълчиш, да споделиш, да се посмееш от сърце.

В този ден леля Ганка от сутринта ми заяви,  че днес тя ще готви.  През деня ще хапнем какво да е, а за вечерта ще си приготвим хубава вечеря и  аз да не й се меся. Съгласих се, рекох, че в замяна ще оскубя изсъхналите вече стебла на белия боб и така ще поставя началото на есенното чистене в градинката й. Договорихме се. Не ми се почиваше на обяд и като се наобядвахме се прибрах в стаята си, отворих лаптопа и записах всичко от последните дни.

Вечерта ошетахме, прибрахме кокошките и седнахме под асмата. Леля Ганка беше сложила покривка на масата, постлана върху мушамата, стъклени чаши малки и големи. В панерчето насред масата нещо се кипреше под чиста кенарена кърпа, от тези, които обожавах. Повдигнах я леко, а леля Ганка ме перна със смях по ръката.

-Почакай де, не се припирай, всичко ще видиш. Нека седнем пък тогава.

Заизнася от къщи изкамарена чиния с чудно ухаещо месце, две салати, бучка сирене, купичка шарена сол, сварени  цели картофи, оваляни в копър и залети с масълце, чиния изпържени до златно чушки.В страни, на края на масата огромна купа с увиснали отвсякъде едри гроздове. Най-накрая в ръцете й се появи  заскрежена бутилка  ракия. Наля по една чашка, усмихна се и каза:

-Ха, наздраве и добре дошла. - чукнахме се и отпихме. Елексир беше тая ракия. Чудна. Леко пропълзяваше в устата, погалваше небцето, тихичко преминаваше през засъхналото ти гърло и разливаше нежна топлина в тялото. Боднахме по парченце от салатата. Леля Ганка се усмихна широко и продължи - Господ те изпрати при мене. Не зная колко ще останеш, но да имаше как да поседиш. Добро чедо си ти. Види се,че майка ти на хубаво те е научила.

Седяхме, говорехме, хапвахме от вкусните неща и отпивахме ракия. Вечерта отдавна беше ни обгърнала отвсякъде, крушката над врата се мъчеше да разпръсне настъпилия планински мрак. Приказките вървяха разнопосочно, теми да искаш. Редяха се спомени, споделяне. Двете бяхме изгубили мъжете си сравнително рано и щеш или не приказката се завърташе и около това. Двете бяхме споделяли живота си със свестни и работни мъже, имали бяхме добри семейства, имаше какво да си разкажем. Оставях възрастната жена да говори повече. Макар,че и аз не съм в първа младост, жена със житейски опит съм, но имаше, имаше още какво да науча от по-възрастните.

-Жената трябва да е умна, освен дето е скопосна и работна. Нали знаеш какво е скопосна - усмихна ми се хазяйката - Скопосна жена е тая, която се е научила на всичко, което трябва за да върти добре къщата си. Да готви, да чисти, да шие. Е, ако не може да ушие дрешка, поне да зашие разпран подгъв или скъсано копче.- гледаше ме дяволито тя. - Пък като казвам да е умна една жена, това значи много. Вие, днешните млади жени, пък и вашите дъщери, внучки сте много сербез, с голямо АЗ. Понякога не виждате,че всъщност се смалявате с държанието си. Ще ме питаш защо. Ми ще ти кажа: с мъжете трябва внимателно и отдалече. Искаш ли мъжът ти да си остане до фистаня ти, да те иска и да бърза да си легне до тебе бъди  умна. Не трябва да му вадиш кусурите от дисагите. Трябва да вадиш само хубавото от него, без да се усеща. Това е то да си жена. Едно време моята баба ме е учила на тия работи, помъчих се да науча дъщерите си. Дано съм успяла. То на тебе  като на мене вече е късно да се учим, но така зная аз и живота си добре изкарах с моя мъж. Баба ми тъй ме учеше: ти на мъжа си много не думай. Оставяй го той да ти каже, да го чуеш, не приказвай отгоре му. Като го слушаш, като лекинко му даваш съвет, той и другия път ще иска да ти каже яда си или чуденето си. Ще знае,че твоите думи не са напразни,че му дават сила,че му дават акъл, че не го натикват в миша дупка. Като е свършил нещо, като е измайсторил нещо, похвали го. Е, може и да не е баш най-хубавото на света, ама се е трудил и на тебе го показва, заради тебе го е направил. Похвали го, то може и да не си проличи, но радостта му ще е голяма и ще търси да свърши още нещо, за което ще го похвалиш. Такива са, като малки момчета са. Пък и друго. Ти си шетай, работи си, не мързелувай, но кога й тежка работата, повикай го. Поискай му да ти помогне, да те отмени. Кажи,че без неговата сила няма да можеш. Туй ще го зарадва, ще му покаже,че го тачиш.  Пък знаеш ли какво? А? Сегинка ще ти кажа. Баба ми викаше: чедо, кога вечер лягате в постелята, оставай само по риза. Не са пъчи пред него, ама и не са затуляй. Понаведи се, да се отвори ризата ти, кога са прозяваш, закрий уста, ама се попротегни,  пък гледай ризата ти да се поотвори. Кога си лягаш, ей тъй уж случайно да се види кракът ти зад коляното. Пък после се гушни до него и гледай косата ти да го докосне, че после се притаи до рамото му, протегни ръка, пък го помилвай. Туй му стига, ако е мъж. Не го ли приласкаеш ти, друга ще го стори, на друга ще заглежда откритата сгъвка на крака и разлюляната пазва.  Е, има и друго. Кога й сбъркал, кога нещо не е свършил не го оставяй, покажи му, че туй не ти е по хатъра, че не си доволна. Да си знае. Да не си мисли, че може лесно да се отмята от работите си.

Леля Ганка се засмя като млада, дигна чашката й я чукна в моята. Отпихме, помълчахме. Хубаво ни беше и на двете. На мене спокойно, на нея  душата й сита с приказка. Имаше още какво да се учи от старите хора, от най-старите. Ние пък идехме след тях.

 Пийвахме студена ракийка, похапвахме вкусна храна. Салатата беше направила с много домати набрани от градинката й, омешани със ситно нарязани печени чушки, с много надребнен магданоз, обилно поляти с олио. Олио беше капнала и върху сварените картофи оваляни с листенца копър. Не бяха те нито преварени и разрошени, нито твърди и недоварени. Блестяха на лампата примамливо. Месцето беше направо благинка.

-Отделям  само плешчици и копанчета - ми каза леля Ганка по-рано тая вечер.-  Измивам го хубаво, изкисвам, после отцеждам и нареждам в бурканите. Слагам зрънца черен пипер, слагам листенце дафинов лист, но мъничко, защото не всеки го обича. После наливам водичка, ама мънинко и варя бурканите. Когато кокошчиците са заклани в късната есен, угоени, месцето е благичко, желира се. После като го извадиш, махаш леко кокалите, не го режеш нито късаш, тъй както се е пуснало от кокала, тъй го оставяш на порцийка. Никакъв желатин не може да ти направи такова блюдо.

Това ми разказа моята домакиня. Чушките бяха големи, червени и зелени, изпечени и после дълго пържени в дълбокия бакърен тиган върху истински огън, на дърва. Бяха прегорели тук-там, залети с мааалко оцет, мъничко и наръсени с много магданоз. Сиренцето беше козе. Нейна приятелка го прави и като посъбере го раздава на жените. Ей така, деца нямала, но пък козичка има и сиренето за нея е много. Раздава го на приятелките си, защото те са й най-близките. На тях е споделила тайната на живота си, те са я разбрали и утешили, няма си другиго тя.

Леля Ганка замълча, повдигна очи към мене. Виждах, че иска нещо да каже, ама се чуди дали да го стори, колебае се.

-Много близка ми стана ти, ще ти разкажа нещо. Не си тукашна и утречка ще си заминеш, а това е поучително нещо, от самия живот. Не го крий, разказвай го на приятелките си и си правете изводите. Пък щом и пописваш книжки, разкажи го и в тях. Има за какво да се помисли като се чуе случката.

Милка Маркова

 СЛЕДВА