Пътуване в живота - продължение

Хубост, излязла от ръцете на българката

Събудиха ме сладкия сън птичките, котката, тихият смях на леля Ганка и още някаква жена. Станах, протегнах се на воля пред отворения си прозорец и надникнах над листака на асмата. До пътната врата стоеше  жена. Възрастна, но държелива, повела козичка. Държеше я на повод, а козичката бяла и скоклива, лека като сърничка. Все се дърпаше и искаше да тръгва, а жената майчински я галеше по гръбчето. После си казаха още две-три думи с хазяйката и жената потегли, бавно, но изправена. На закуска по топлото млекце, което димеше от чашата ми на масата се досетих,че това е една от героините на снощния ни разговор. Само се спогледахме с леля Ганка заговорнически и усмихнато. Разбърках дъхаво какао в млякото, а старата жена ми обясни,че това какао е донесла една от внучките й. Купила го чак от Америка, ама не от щатите, не, от южна Америка. Затова така мирише, на хубаво.

-Искаш ли днес да ми помогнеш да свършим една работа, дето моите дъщери много не искат да вършат, ама трябва да стане. Чудех се как ще се справя сама, а ето, че Господ те прати.

На въпросителния ми поглед, леля Ганка ме потупа по ръката и рече:

-Ще наизвадим губерите и чергите от килера, да се напекат на слънцето. То подир мене кой ли ще ги гледа, ще ги изхвърлят нейде по долищата, ама аз не мога. Това е труд, мерак, красота. Я само си помисли ти: да отгледаш овцата от малко агънце, да я израстеш и се грижиш за нея. Да острижеш руното й и да го изпереш, да го подготвиш до прежда да стане. После да боядисваш, да тъчеш, модели да измисляш, да са най-хубавите. Цветовете да туряш тъй, че да греят по-красиво и от дъгата. Как да хвърлиш всичко това да гние из храсталаците?

Избърса една сълза от края на окото си старата жена, после се усмихна.

-Зная, че новото като дойде колкото и хубаво да е старото, то се забравя. Ама ти виждала ли си, мойто момиче, накипрена къща с черги и губери? Цялата грее, като млада момичка, красотна и топла. Става по-светла и по-уютна. Кара хората да станат по-добри, да се усмихват повече. Освен туй жената кога преде, кога тъче знаеш ли колко нещо минава през нея? Ми тя тогава размисля за всичко в къщи и за всякой от семейството. Тогава пее, тогава плаче, тогава се радва, тогава  обича целия свят. Всичкото туй влиза в чергата и губера. После по малко като огнище топли къщата. Не е произведено от машини.

-Така е, лельо Ганке, разбирам. Сега отново се завръщаме към тези идеи, от миналото, от духовното. Ще мине време и отново ще ценим всичко направено с душа, не на конвеир

Така мънках тихичко да успокоя старата жена, а пред очите ми цял ден светеха омайните цветове на ръчно тъканите черги и губери. Алено до тъмно червено, грейнало зелено до тъмно, обрамчени с топло като земята черно. После изведнъж засиява чудно синьо и потъва в индигово, а златно жълто се разтапя до бяло и после  припада есенно оранжево. Кафяво топли, тревисто зелено успокоява. Гледаш, душата ти става лека, лека, мрачните мисли отлитат. Красота, българска. Вечерта диплихме  в старите ракли на леля Ганка  тая красота и нейната  изморена, остаряла длан галеше нежно всяка черга и всеки губер.

-Ти каза днес по някое време, че ще дойде ден това пак да се цени. Тъй, ще дойде, момиче, но ще помни ли някой кое как е било. Я ми кажи ти като си от село,  знаеш ли как се насновава, как се тъче, ами как се преде, боядисва с природни бои? Не знаеш, не ме гледай така. Както и моите дъщери не знаят. Тя българката е жена с душа, тя пак ще го измисли и ще намери пътя, ама това, старото ще е загубено завинаги.

Нищо не казах, права беше хазяйката ми.

Този ден беше изпълнен с красота.

Преди да се приберем всяка в стаята си хазяйката ми съобщи,че утре ще ходим  на приказка при нейна дружка в отсрещната махала. Някога жената щяла да й става буля, но не би, ама останали приятелки за цял живот.

Още от това прекрасно село

Предстоеше интересна среща. Още  една съдба от това малко и неизвестно за мене до скоро селце  щеше  да влезе в бъдещата ми книга. Когато тръгвахме не подозирах това.

Леля Ганка се беше накиприла. С красива рокля, сресана, с леки сандали. За кой ли път й се възхитих. Възрастна жена, която не спира да уважава себе си дори в най-затънтения и забравен край на едно забравено село. Откъснала няколко от ранните гроздове, в ръка с цветни чепчици от едно сакъзче, което приятелката й отдавна искала да захване. „Сега се захваща, момиче, сега, през август, ако искаш напролет рано да ти нацъфти” - ми нареждаше жената докато отивахме полека към  леля Велика. Така се казваше жената. Тихи улички ни приютяваха за малко докато преминем край къщиците им, дворове и дворчета надничаха да ни огледат, че то човек не се вясваше наоколо. Слънцето се прокрадваше между клоните на  дърветата и ни следеше упорито, големите клони пазеха сенки за идващия душен августовски ден. Косове вече се обаждаха скрити в прашните листа, петел къткаше предупредително няколко забравили се кокошки, излязли без разрешението му на улицата. Наслаждавах се с всичките си сетива на тази идилия и гласът на леля Ганка ме стресна:

-Пристигнахме. Велкиоооооооо- тихичко повика тя на изпречилата се пред нас дървена, боядисана в синьо  портичка - после натисна звънеца. Тихи стъпки и възрастна жена /то каква ли друга да бъде?/ отвори  портичката.

-Добре сте ми дошли, влизайте. Како, това ли ти е новата дружка? - усмихна се жената и топло стисна подадената ми ръка.

Влязохме в китно дворче. Малко, в дъното с кладенец. От къщата към него-пътечка. От двете й страни  трева, пътечката постлана с плочи. Малка, приклекнала асма беше навесила  гроздове. „Нейното грозде е винено, не е за ядене, затуй ще й носим от моето” - ми беше казала хазяйката. Саксии с мушката бели и червени, само тези два цвята, наредени край стената лудо цъфтяха. Малко по-нагоре стара ябълка беше решила тая година да възнагради богато стопанката си с едри, червени плодове. В единият край  на малкото дворче растеше здравец, до него стар храст гюл, люляк  „Колко ли е красиво тука през пролетта.” - без да искам казах на глас. Домакинята се засмя, лицето й се озари, засия.

-Много е красиво. Лалета, дамско сърце, здравец, гюл, люляк, какво ли не има в градинката. Обичам си я, закътана ми е и мила.

На сянка под прасковите леля Велика беше подредила малка масичка. Застлана с покривка, плетена на една кука, върху нея красиви стари чашки за кафе, стъклена фруктиера с дребни сладки.

-Виждаш ли я - поде хазяйката ми - винаги е такава. Без домашни сладки къщата й никога не е. Сега на магазина сладкиши да искаш, ама тя все пече и майстори. Такава си е, работна и табиетлийка.

Поседнахме, леля Велика донесе кана с ухаещо кафе. Отдавна не бях пила такова. Моята баба го правеше същото. Смляно прясно кафе и мааалко леблебия , малко ръж, по половин лъжичка. Чуден, гъст каймак, аромат и сладост. Нямаше нищо общо с нашите машинни кафета. В малки стъклени чашки на столче домакинята наля ликьор. Искреше на слънцето рубинен, от вишни, традиционен. Стана ми толкова мило. Спокойствие и финес лъхаше от двете възрастни жени.

Поговорихме, посмяхме се, разменихме рецепти и се наканихме да си тръгваме.

-Благодаря,че дойдохте, малко се разтуших. Идвай пак, зимата ела-обърна се към мене леля Велика. -Ние сме самотни тука, за нас е радост някой да ни дойде на гости.

Сбогувахме се и поехме обратно. Нямах търпение да питам хазяйката какво се е случило, че леля Велика не се е омъжила за нейния брат.

-Това е дълга и тъжна история. Брат ми и Велика се залюбиха малко преди войната едно време. Много се обичаха, ама нашите не бяха много съгласни, че била бедничка. Бедна,бедна, но много добра, пъргава и красива. Аз често спорех с майка ми заради тяхната любов. Накрая на спора майка винаги ми се скарваше и оставяше нещата неиздумани. Брат ми беше решил да иде на гурбет за година-две да изкара свои пари и като се върне да се задомят. Не им било писано. Държавата направи мобилизация на мъжете и ги изпрати на война. Тъжно и страшно беше. Изпратихме брат ми на фронта и както се случи в много семейства, той не се завърна. Загина някъде из Унгария. При една атака го ранили и докато го приберат санитарите издъхнал в ръцете на един друг войник от нашето село.

Леля Ганка изтри две сълзици от крайчеца на очите си, помълча малко и продължи:

-Умирайки, брат ми казал на другаря си: „На Велика Денчева от нашето село дадох….” и друго не казал. Затворил очи. Така и не докараха брат ми. Плакахме, погребахме дрехите му, черни забрадки сложихме. Велика ни жива , ни умряла. След някоя седмица нашите започнаха да подпитват я какво й е дал брат ми. Тя мълчи, нищо не казва. Те питат още по-настойчиво. Провериха парите си, жълтиците, нанизите, всичко е у дома. Недоумяваха какво й е дал. Продължиха да питат. Много се сърдих на майка, умолявах я да не продължават с тоя срам, а Велика мълчи, дума не отронва. Най-накрая един ден ме застигна като се прибирахме от къра. Бяхме ходили на копан, отбих се да налея студена водица от едно кладенче встрани от пътя. Отделих се от нашите и ей я Велика настигна ме. Сама ми продума: „Како, рече, Цанко дума ми даде, нищо друго не ми е давал. Дума ми даде, како, че ще се оженим, че мене ще вземе,че аз съм му на сърце. Исках да знаеш, кажи на вашите, срам ме и ми е мъка да им го кажа аз” - и забърза напред. Ние с нея останахме приятелки, все едно, че беше се оженила за брат ми. Минаха много години, поиска я друг мъж, ожени се. Той си знаеше,че на всяка годишнина Велика ходи на  Цанковия гроб.

В приказки  неусетно се прибрахме в нашата къща. Котката дремеше пред вратата в очакване, а кучето радостно залая.

 Милка Маркова

СЛЕДВА