Престоят ми в града
Знаете времето как върви. Обърнеш се и то се запиляло вече в
миналото. Трети месец изтича след завръщането ми от моето далечно планинско селце, с което сродихме душите си
завинаги. Не мога да ви опиша какво бяха сложили в торбите и торбичките моите
приятели. Всичко, що ражда земята и кътат ръцете. Всичко. Орехи, круши, ябълки,
лютенички, домати, грозде, яйчица, дори картофки, сладка от смокини, ягоди,
череши и още какво ли не. Милвах торбичките и очите ми нищо не виждаха от
сълзи. Всичко произведено от добрите, трудолюбиви ръце на моите приятели бих
запазила завинаги, да ми спомня.
Ежедневието ме завъртя, само в самотните вечери ние с
лаптопа и записките ми се завръщахме отново там, в планината при ония добри и
мили хора.
Пътувах до Варна както бях обещала на госпожа Димитрия. Там,
заедно с нейните деца, управителят на Дома за стари хора, в който старата
госпожа живееше, и с известен адвокат, станахме
свидетели на желанието й. Тя дари своята „американска „ бащина къща на Домът, в
който живееше. Условието й е там да
почиват целогодишно по един месец жители от старческите домове в страната на
конкурсен принцип. Конкурсът пък ще бъде за най-добър поет и писател. За почетен
Управител на този дом госпожа Димитрия определи
моята скромна особа. Ремонт и почистване на къщата предварително щяха да
извършат за своя сметка децата на дарителката. Не познавах друг такъв възрастен
човек като моята нова позната от селото на леля Ганка. Финансово и имотно
фамилията й беше повече от добре, и тя уреди приживе имуществото си по най-
добрия начин, а децата й бяха напълно
съгласни с нейните решения.
Коледа наближаваше, подготвях нещата си за ново пътуване до
моето любимо село. Чувах се редовно с
леля Ганка, радвах се, че е добре и все така жизнена. Добре бяха и другите
познати от селото
Щастливо завръщане
Декември показа, че е благосклонен да отпусне сняг за
празниците. Направи подготовка, насипа го по пътищата, накъса електропроводите,
провери кой колко е подготвен за следващите снеговалежи. Радостта ни от първия
сняг, от красотата бързо помръкна от неуредиците, мръсотията, кишата.
Бях готова. Напазарувах , приготвих скромни подаръчета за
най-близките, цитруси, бонбони, бисквити за всички /ако можех да го сторя/. В
днешният ден с какво да изненадаш човек от село. Там също има всичко. Не вярвах
тяхната обична Спаска да не е заредила малкото магазинче с какво ли не за
празниците. Предполагам, че сръчните ръце на жените са подредили къщите от
добре, по-добре. Самата аз вече нямах търпение да потегля за село.
Познатият сценарий: автогарата, билет, моето малко автобусче
тип „маршрутка” и отново на път. Сега знаех къде отивам и при кого. Колкото
по-нагоре пълзеше автобусчето, толкова кишата и мръсотията оставаха назад и все
едно не съществуваха. Снегът в планината си беше бял и непокътнат. Дърветата
отрупани, далечните била в мъгла. Красота, достойна за обектива на майстор. На
поредният завой ни посрещна внезапна ниска мъгла. Автобусчето се шмугна
безрасъдно смело в нея, не му беше за пръв път. Мъглата се оказа снежен облак.
Обилен сняг се сипеше навред край нас.
Затрупваше неочаквано бързо всичко наоколо. Шофьорът включи фаровете, намали
скоростта и благослови всички, които бяха за благославяне. Оказа се, че нагоре
е навалял още сняг. Дърветата отрупани бяха свели клони ниско и пречеха,
имаше нужда от разриване на пътя. Селото е на хвърлей място,
но автобусчето придърпа няколко пъти и спря. Вътре бяхме три жени и едно младо
момиче. Мъжете обикновено не пътуваха с маршрутки, автобуси и разни други
возила. Те си се возеха по един в собствена кола. Така им беше по-удобно, а и
по-престижно. Шофьорът се почеса по тила, погледна ни и рече:
-Не сте да ринете сняг, а сам едва ли ще се оправя. Нощес е
натрупало, сега заваля, че се не видя. Снегорините кой знае къде са се
пръждосали. Ще викам кмета и помощници. Дано има някой як мъж тъдява, ама като
зная по селата мъжете колко и какви са…. - и пак последва тиха благословия.
Слава Богу обхват имаше, обадихме се на кмета и не се мина
дори час помощта дойде. Мъже се бяха намерили: кмета, момчето от охраната,
Младен от фермата, още няколко други, всички с лопати. Разринаха пряспата, кметът успокои
шофьора, че насам идва снегорин и всичко ще е наред, ще се върне по разписание
и навреме. Пристигнахме весели и освежени на познатия селски център. Спаска
изскочи от магазинчето си, махна с ръка на всички:
-Хайде, греяна ракия по филджанче да се стоплите и всеки да
си върви да шета. А ти, добре дошла - грабна ме тя в прегръдки. - Хайде, че
откога редим боб за тебе. Ще изпуснеш най-хубавото в селото, подготовката за
Коледа.
Нямах много време за приказки. Исках час по-скоро да видя
леля Ганка, моята мила хазяйка.
-Ааааа, тая няма да я бъде, леля си Ганка пак ще видиш след
малко. Сега обърни ракията, дай тука багажа.
Спаска го подаде на момчето от охраната, което дяволите се
усмихваше и чакаше настрани. Кметът нещо го наставляваше. Разбрах, че ще ме
откара до в къщи. Вълнувах се, нямах търпение да се прибера. Все едно се връщах
в бащината си къща.
Посрещането
Бръмнахме с колата и за минутки бяхме пред къщата на
хазяйката. От комина се виеше чист, бял дим и се спускаше в ниското, стелеше се
„На лошо време” - би казала моята баба.Сняг покриваше всичко наоколо, затрупана
беше асмата, под която през лятото пиехме кафе, хапвахме. Дворът беше разринат
колкото кокошките да се поразходят и клъвнат от зрънцата в тавата. Рояк
врабчета им помагаха на закуската. Кучето радостно залая, изправяше се на крака
и се дърпаше от синджира. „Позна ме момчето”-радвах се аз. Отворих пътната
врата и се озовах в топлите прегръдки на леля Ганка. Не сколасала дори да обуе
нещо, беше прибягала по терлици и ме гушкаше, гушкаше, изстъпила се на пръсти.
След дългото посрещане, прегърнати се
отправихме към къщата. На прага седеше котката. Дори заради любопитството си
или радостта си не беше напуснала топлата стая. Замърка в краката ни и така
влязохме в къщи. Моята мила хазяйка за кой ли път ми даде пример на скопосна
жена. Знаете колко е възрастна, но обула панталони от трико, отгоре туника в черно на весели цветчета, с къси
ръкави. Под туниката тънка синя блуза с поло яка. „Да шетам по-лесно, да не ми
се трупат ръкавите”- каза по-късно когато й се възхищавах на глас. Обута в леки,
топли терлички, шарени като дъгата. Едни от тия, които ми показваше с гордост
през лятото. Печката гореше, беше топло, уютно, миришеше на сготвено, на
сладкиши. Чиста стая, широка и светла, замръзнала в подредбата си някъде в
70-те години на миналия век. До стената, срещу вратата леглото на леля Ганка. Застлано
с красива, вълнена покривка и грейнали възглавници, от ония, бродираните с
дебели конци. На другата стена бял, висок бюфет в безупречно състояние. Зад
витринките му блестят чаши, красиви, стари шишета, гарафа, фигурки.Неизменното
мильо като скреж покрива стъклото на витринката. По средата на стаята голяма
маса с покривка, а върху покривката цветна мушама. Ваза с няколко борови
клончета и дрянови пъпки. „Обичам тези букетчета и цяла зима си ги топя с
пресни клонки, да ми е свежо”- обясни леля Ганка. Широк, трикрилен прозорец,
„двоен” както се правеха тогава, обрамчен от перде в резедаво. Не слагала
тюлено, ми каза хазяйката да не й пречи да гледа навън. „То и без това очите ми
премрежени, да не ми се мотае и перде, а и така по-лесно чистя стъклата, да са
бистри”. Под целия прозорец етажерка, а върху нея естествено, че са цветята. За
тях ще говорим по-нататък. На другата страна широка, бяла мивка, от ония дето
майките ни се надпреварваха да търсят някога „с връзки”, фоертонови, така им викаха. Блести
от чистота, встрани до нея етажерка с бурканчета подправки. Единственото
модерно нещо беше печка „Раховец”, „ей тъй , за всеки случай”. Столове около
масата , естествено с плетени възглавнички по седалките. От тавана, точно над масата
висеше лампа, с резедава „шапка”, в тон с пердетата, без прашинка по себе си.
Уютно, чисто, красиво. Кошничка с някакво плетиво в единия край на леглото.
Върху печката неизменната тенджера за топла вода.”Да има, все трябва за нещо”.
Малък телевизор, радиоточка, това пък беше „раздумката” на леля Ганка.
Седнах, отпуснах се блажено, бях си у дома. Безкрайно
спокойствие и щастие ме обзе, исках този миг да не свършва.
Щяхме да пием кафе, но хазяйката поиска първо да ме заведе в
стаята ми горе, да си оставя багажа, да се преоблека и тогава да седнем на
кафе, на обяд, на безкрайни приказки. Имахме да си говорим цял ден, че и цяла
нощ може би.
На вторият етаж ме чакаше чудесна изненада. В моя чест, а и
за празниците леля Ганка беше застлала
чисто нови черги и губери, от онези, които през лятото напичахме на
слънце. „За какво да седят, да ги ядат молците ли” ми рече хазяйката. Как се
беше справила сама, извадила ги, почистила от нафталина, проветрила и застлала
на ум не ми идваше. Още в антрето се усещаше празник, а в моята стая беше омагьосващо. Запалена печката, топличко,
греят черги и губери, зад стъклата снежно, зимна приказка.
Пуснах чантата на пода, приседнах на леглото, протегнах ръце
и за кой ли път този ден прегърнах милата възрастна жена. Толкова топлина и уют
отдавна никой не беше давал в живота ми, толкова спокойствие и радост. Чувствах се малка,
обичана, дори бих казала глезена.
Започна красив етап от моето пътуване в
живота.
Няма коментари:
Публикуване на коментар