Дядо Станчо

Дядо Станчо

Посвещавам на прадядо си.

 Пладне преваляше, а слънцето не мръдваше къде заход. Не подвиха крак и по пладня дядовите Станчови жътвари. Сръбнаха  амен на крак студената чорбица и подеха чакъма. Доде не падне и последната ръкойка, доде не вържат мъжете и последния сноп няма спиране. Предишния ден и до късна нощ жънаха, спаха в стърнището и рано сутринта  зажънаха наново.

Дядо Станчо опретнал белите си като сняг ръкави, доволно  накривил излеко по мъжки калпака, поглаждаше леко брада. Подвикваше на младите мъже, хвърляше мераклийски погледи към приведените жътварки отпреде си.

-Мино, Мино - извика той на жена си - я ела сам.

Баба Минка остави ръкойката, изправи снага и тръгна полека към мъжа си. „Още се не дава на младите”-помисли дядо Станчо. Гледаше я, стройна и височка, с паднала бяла забрадка над челото и пълна пазва. „Не мож каза колко дечя е народила и  колко отгледала”-не спираше да й се радва той. После й викна с висок глас, нищо че беше вече досами него. Занарежда й тъй, че да чуват всинца.

-Чувай, Мино, айде, оставяй сърпа, задявай люлката с багажа и отивай къде село. Като си идеш дома, улови белия петел, дето й в долния край на градината сякога. Докато шеташ да свариш една хубава гозба за тез жътвари. Айде, не се май, че слънцето ай сега ще падне зад Бахлъка. Пък и нивата има край.

Зарадваха се жътварите, пребити са вече от умора, но довечера ще хапнат  петел, ще сръбнат люта ракия и хладно вино. Знаят те, че дядо Станчо винаги има от тез благинки в дълбоките изби.

Морни, приплеснали през рамо сърповете, бавно се завръщаха в селото младите жътвари. Зад тях, на полето нивите на дядо Станчо останаха проснали се, свободни от тежкото жито. Дълги редици кръстци се редяха връз тях. Само полски пилета останаха да събират отърваните от жътварите зърна.

Баба Минка ги посрещна ошетала, сготвила и подредила трапезата. Мъжете миеха потни снаги на гераня, плискаха се весело с вода, жените срамежливо надигаха поли да измият морните крака и всички предвкусваха сладкия отдих. По масите димяха пълни чинии с хубав зрял боб, попотените шишета с ракия и вино чакаха, ухаеше разчупена прясна погача.

-Дядо Станчо, де ти белия петел, че туй е бял боб, не петел - развикаха се младите мъже.

- Аааа, тъй ли, дядовата- гладеше засмян брада дядо Станчо - баба ви Минка тъй ма й разбрала, щото ние белия боб на долния край на градината сеем и тя вместо за петела дето все рови там, разбрала за боба. Ееее, нищо, нищо, я дай сега да сръбнем, да се чукнем за тая благодат дето ни даде Господ тая година пак, пък има време. Живот дълъъъг, млади сте, догодина пък ще заколи баба ви Минка белия петел. Само здраве да има, берекет да има, софра винаги ще се нареди.

До късно се носеше смях  из двора у дядо Станчо, умората беше минала, младите моми и ергени пееха и празнуваха края на жътвата. Дядо Станчо весел и доволен гледаше отстрани, въртеше броеницата си, а нощта беше топла, звездите едри, тих ветрец слизаше откъм гората. Благодат и берекет беше навсякъде.

 Милка Маркова