Съдби

Съдби

Влезе в стаята  и бързо затвори вратата. Пусна пред печката наръч големи цепеници. После се наведе и ги подреди в кошницата до стената. Събра боклука, измете и остана доволен. Искаше всичко да им е чисто.

Зимата ги завари на топло и сухо. От няколко години мъжете не бяха виждали нито свястна храна, нито топъл дом, нито светлина. За човешко самочувствие да не говорим.Надникна във вътрешната стая където приятелят му четеше унесен книга и каза:

-Колега, мисля да вечеряме малко по-късно. Ще почета и аз, какво ще кажеш.

Мъжът, зачетен в книгата само кимна с глава одобрително.

Взе своята, започната в следобедната почивка, намести се в отсрещното кресло и се отпусна. Беше светло и тихо. Навън валеше тих снежец. Печката бумтеше. Защо да не почетат още малко.

Мислите, непослушни тая вечер, напираха и изместваха четивото. Връщаха го все назад. Кой знае, може би защото година измина откакто най-неочаквано животът им се промени точно около тия празници. Около Коледа и Нова година. „Какво ли не прави Съдбата?” - помисли мъжът.

Някога работеше в голям институт. Беше от тъй наречените научни работници. Обичаше материята, с която се занимаваше, беше отдаден изцяло на нея. Не свари да се ожени, но имаше стари родители и живееше с тях. Когато настъпиха новите времена, сякаш минаха край него. Не го интересуваше политиката, знаеше,че наука винаги ще има и навсякъде. Вглъбен в съвсем други неща пропусна драстичните промени, които наистина вилнееха в държавата. Един ден с огромна изненада разбра от съдия изпълнител,че трябва да опразнят апартамента на родителите му. Не беше разбрал кога са подписала някакъв документ срещу краткосрочен, нищожен заем. Не го занимаваха с домакинството и не посмели да му кажат за нуждата от пари.

Възпитано и  слисано се опита да се противопостави, но нищо не можа да стори. Като на сън се наложи да напуснат апартамента. Успя само да настани родителите си в старчески дом. Колегата в научните изследвания го приюти при себе си. Жена му беше избягала преди няколко месеца с любовник. Някъде в чужбина или кой знае къде, деца нямаха, та в двустайния панел имаше място за още един човек. Беше някакво решение на проблема докато види какво ще предприема. Изследванията, които правеха ги погълнаха, имаше къде да живеят и някакви пари да се хранят,  посещаваше родителите си в неделя и така не стигна до други решения. Минаха месеци, родителите му, стари и болни, един по един си отидоха. Нямаше и 40 дни между кончината на баща му и майка му. Не можаха да преживеят случилото се в живота им и го напуснаха почти заедно.

Разбираха се с колегата си, продължаваха да работят и  живеят заедно.

Вторият удар за двамата дойде в края на следваща година, когато закриха  финансирането на института. Спряха изследванията в тяхната област и ги съкратиха. Двамата едновременно. Поживяха от последните заплати и борсата, и уж търсеха работа. Работа имаше все още за това-онова, но за научни работници нямаше. Дори за обща работа не ги искаха като чуеха какво са работили.

Тогава за капак, жената на колегата му спечели делото за развод и имущество. Оказа се, че панелката е купена с помощта на родителите й и  на него се падаше някаква минимална част. Тя му я наплати и го изгони от жилището. Изхвърли малкото му дрехи и многото книги, „ които и за печката не стават защото съм на парно” - му беше казала когато ги изхвърляше..

Прибраха книгите при неговите. Една съседка на бащиният му апартамент се смили. Сама живееше и поне книгите приюти временно.

Така двамата научни работници останаха по средата на зимата на улицата. Бяха смаяни, безпомощни. Все едно сънуваха лош сън. Срамуваха се от себе си, страхуваха се да не ги видят познати и колеги. Заживяха в отдалечен квартал, за който дори  не бяха чували. Полека се научиха да ровят в контейнерите, да събират отпадъци за продан. Често стояха гладни дни наред, защото борбата между клошарите за отпадъците е голяма. Възпитанието на двамата мъже ги оставяше без поминък и сред бездомниците. Първо с погнуса отгръщаха изхвърлен пакет с храна, но гладуването с дни наложи да опитат. Често се свиваха под нечия тераса  за да преспят, защото се срамуваха да замръкнат във вход или мазе.От спането по мръсни кюшета и липсата на вода, дрехите им се захабиха, лицата им често оставаха мръсни, а косите под шапките сплъстени. Много хора забелязваха, че това са различни клошари и смутено им подаваха хляб, пица, закуска. Двамата мъже още по-смутени поемаха милостта и бързо се отдалечаваха, благодарейки.

Беше изминала почти година скиталчество по улиците. Безуспешно търсеха работа, бродеха, понякога сядаха на тревата в парка и с часове говореха за работата, която им бяха отнели, за изследванията и проучванията. Спореха, разсъждаваха с наслада и тогава забравяха за лошата си участ, за мизерното си положение, за безизходицата, с която живееха.

 Отново дойде лошо време, а и наближаваха новогодишните празници. Една вечер, когато в по-късен час за да ни ги е срам от хората, ровеха в контейнер, се случи нещо необичайно. Без да усетят зад гърба им се изправи не млад мъж. Носеше чувалче с отпадъци за изхвърляне. Беше поддържан, добре облечен и с благородно излъчване. Двамата мъже се смутиха, отдръпнаха се и се извиниха. Мъжът ги заговори. Обясни, че съседите му разказали за тях. Забелязали двамата мъже сред клошарите, дочули интелигентната  им реч, неудобството, с което ровят в боклуците. Мъжът започнал да ги наблюдава и решил да ги заговори когато тая вечер ги зърнал от прозореца си. Полека разговорът потръгна. Мъжете леко се отпуснаха. Тогава непознатият ги покани у дома си. Отначало оказаха категорично, но постепенно отстъпиха и се съгласиха.

Влязоха в светъл и просторен дом, подреден с вкус, но по ергенски. Мъжът живееше сам. Покани ги да се изкъпят, после им даде свои дрехи. Да проверят дали ще им станат и ако да, да останат чисто облечени. Освежени  седнаха край  масата. Хапнаха и се почерпиха със скъп коняк, и силно кафе. Разговорът продължи до късна вечер.

Преспаха в непознатият човек, който се оказа мъж с бизнес у нас и в чужбина, сериозен, тих и възпитан. Сутринта тримата  заедно, след обилно пазаруване в близък магазин на известна хранителна верига, отпътуваха от столицата. Беше студено, мокър сняг се опитваше да покрие земята. Пътуваха близо час когато мъжът отби колата си  и не след дълго се оказаха в планинско село. Тук беше родната къща на мъжа. Родителите му отдавна починали. Сега къщата пустееше. Мъжът предложи на двамата клошари да живеят в бащината му къща. Просто така, с единствената молба да я пазят от ограбване. Да ползват всичко, все едно са у дома си. Човекът искаше да спаси имота.

Затвори книгата, загледа се към горящата печка без да я вижда и си спомняше.

Ето, вече година от оная зима. Настаниха се с колегата си тука. Имаше провизии в избата, достатъчно дърва за цялата зима, стаите бяха напълно обзаведени. Мъжът от града осигури транспорт, докараха книгите им, той купи още хранителни запаси. Двамата се чувстваха много притеснени. Непрекъснато благодаряха и се молеха вече да ги остави да се справят сами. Мъжът пък искаше нищо да не им липсва, защото скоро щеше да пътува за дълго и да е сигурен, че те ще бъдат добре.

Заживяха благодарейки на късмета си. Времето вървеше бързо. Подредиха книгите, успокоиха се. Не живееха разкошно, но не ровеха в отпадъците на хората. Възобновиха разговорите си за своите изследвания, четяха, обсъждаха, пишеха. Запознаха се с местните хора, разхождаха се извън селото. Учеха се да садят най-елементарни  неща. Картофи, лук. Есента имаха малка собствена реколта. Благодетелят им донесе отнякъде два лаптопа, платил беше за интернет. Мъжете все протестираха за разходите, които прави за тях, а  той обясняваше, че това е нищо в сравнение със щетите, които би понесъл, ако оберат дома му или пък плаща на въоръжена охрана.

-Колега, да хапваме вече, а? - стресна го гласът на приятеля му.

Станаха да подреждат масата и тогава на вратата някой зазвъня. Когато отвориха срещу тях с усмивка и много чанти в ръцете застана хазяинът, собственикът на дома, благодетелят им. Пристигаше да празнуват Бъдни вечер заедно.

Цялата къща грееше от запалените светлини. Чуваха се тихи  мъжки гласове, лек смях, ухаеше на качествен тютюн. Тримата мъже дълго седяха край празничната трапеза, отпиваха от чашите си и говореха. Бяха развълнувани, обсъждаха нещата един през друг, не можеха да сдържат радостта си. Оказа се,че в своите пътувания бизнесменът, който ги спаси от улицата, беше намерил още по-голямо спасение за двамата учени. Беше намерил чуждестранен институт, за който щяха да работят. От тук, от България. Сега носеше офертата и темите за работа.

-Не можех да допусна, сърцето и умът ми не даваха да оставя двама български учени,  да отидат на бунището на живота. За мене и моите познанства не беше проблем да намеря място за реализация на вашите знания. Науката трябва да служи на бизнеса и живота, а не да се въргаля в калта. - това им каза третият приятел, защото те вече бяха трима приятели и колеги. Трима в трудните времена на нашата държава и времето, в което живеем.

Мъдростта, добронамереността и човещината не допуснаха да загинат знания и умения, човешки животи.  Съдби.

Милка Маркова