Пътуване в живота - продължение

Бъдни вечер
 

Тая сутрин бързах да стана, не се излежавах както друг път. Днес щяхме да готвим и приготвяме Бъдни вечер. Трябваше да омесим и изпечем всичко не само за вечерта. Утре ще ходим на селската Коледа, трябва да сме готови.  Вдигнах щората и що да видя? Вали, трупа, вее. Не вярвах на очите си. До вчера беше такова време. Слънце, ясно, снощи звезди изгряха. Излязох по навик с дрехите в ръка и по пижама, заслизах по стъпалата към долния етаж, а те целите завеяни. Пряспа беше наблъскала зимата на всяко стъпало, притиснала я до стената , изкамарила я,  амен метър. Внимателно слязох. Печката в стаята вече бумтеше, леля Ганка както всяка сутрин ме посрещна усмихната, но виждах,че не й е баш весело. Знаех защо. Децата няма да си дойдат. Тя и така не беше сигурна, но сега вече се знаеше. Гушнах я, замилвах я.

-Не се коси, те ще се обадят, а за Нова година може да си дойдат. Нали сме двете - тихичко й нашепвах на ушето.

Знаех, че всички, които са очаквали деца за тая вечер ще се натъжат, но знаех и че разговорите ще завършват с думите:

-Не тръгвайте, голяма е зима навън, ще закъсате някъде. Да ни ви мислим, стойте си там. Има време, за Новата ще дойдете.

Всеки родител предпочита да потъгува за децата си затова ,че са далече, но да знае, че са добре.

В стаята замириса на празник. Питките се печаха една след друга. Баницата беше готова, наложена, само да се изпече. В друга тава се подготвяше баница с тиква и орехи. Работеше на пълни обороти не само печката на дърва, а и електрическия Раховец. Докато леля Ганка майстореше питки и баници, аз подготвях плънката и свивах сърмички. Върху печката вече  почти готов вреше ошав. Още малко и ще му сложа индрише, ще го изнеса навън, на студа. Студен е най-хубав за ядене. В страни от ошава къкреше бял боб.

-Един, двама, трима, цялата рода, колкото и да са хората на Бъдни вечер трябва да се сложи всичко на трапезата. - нареждаше леля Ганка - Пък може и децата да си дойдат ,ако не днес, то утре. Ще им се похапва от бъдни вечерската трапеза.

Надеждата на родителите живееше вечно, тя не умираше идеше ли реч за децата. Навън виелицата не спираше. Ниско бяха слезли облаците от планината, притиснали селото, снегът валеше  и нехаеше,че празници идат. Или може би именно заради празниците трупаше?

Зазвъняха телефони, обаждаха се приятелки от селото, децата на хазяйката се обадиха. Оказа се,че сняг вали почти над цялата страна. Уговорките за гостуване бяха ,”когато се оправи времето, здраве да е, ще се чуем довечера, утре”. Спаска се обади, че се разбрали с кмета за утрешния ден ще се действа според времето, но общият обяд у Младен не се отлага засега. Бяхме пуснали телевизора на един от фолклорните канали. Весели народни ритми пълнеха стаята и душите ни. Не, не че нямаше и друга хубава музика, но някак си точно днес и на мене ми се слушаше народна музика. Да е весело, леко и цветно. По обяд хапнахме на крак и какво да е, а с пристигането на вечерта заприготвяхме масата за Бъдни вечер.

Леля Ганка извади красива тъкана покривка. Загледах се в нея, беше много интересна. Тя се  засмя и ми обясни:

-Тази покривка я ших преди няколко години. Едно лято като пречиствах горе дрехите намерих това платно. Майка ми го е тъкала. От коноп и коприна. Някога се тъчеше такова платно за всяка мома, наричаше се „трапезник”.Около десетина метра е обикновено.Когато се събираха на гости, върху дъски или върху тревата, зависи от празника кога е, се постилаше като покривка този трапезник. Та като го намерих аз горе и си викам: „За какво ще служи и какво ще го правят един ден?”. Помислих, поумувах и хайде : вземам се в ръце и започвам. Нарязах го на еднакви квадратни парчета, наплетох ги с дантела от всички страни и после ги съединих. Стана тази чудесна покривка.Направих още една да има за двете щерки.

Как, как да не се възхищава човек на сръчните ръце на българката.

Застлахме масата и старата жена донесе керамични съдове. Не се учудих защото и аз в моят дом на Бъдни вечер редя масата на битова покривка в битови керамични съдове. Тука обаче имаше съществена разлика. Всичко, от покривката до съдовете, на тази маса беше старо и автентично. Моята хазяйка ги беше наследила от майка и свекърва. С тези съдове беше редена масата в рода й, нищо,че не бяха купувани от предците й нарочно за празник.

Наредихме както е по традиция. Сърмички, боб, трушия, ошав, орехи и бадеми, стар лук,чесън, ябълки, портокали и банани /писах вече,че на село днес всичко има/, сухи чушки, варено жито, тиквеник. Сгряхме си ракия с ябълка и горена захар. Каната се потеше от чувствата на червеното вино, а то искреше на светлината. Сложихме всичко, огледахме добре да не сме пропуснали нещо, че тая вечер седнеш ли на масата не се става до късно и не се раздига масата. По тая причина леля Ганка щеше да спи горе при мене. Ще оставим трапезата защото поверието казва,че мъртвите близки през нощта идват да похапнат и те.

Всичко беше наред, народната музика се лееше, навън снегът сипеше, вееше го вятърът, обръщаше го, запокитваше го в някоя  ограда, правеше преспи.  Сложихме питката на средата, запалихме по една свещичка върху нея и сред житото. После върху стара „турска” керемида леля Ганка извади с дилавя малко жара, посипа върху й бял тамян и тръгнахме да прекадим къщата. Обиколихме навред, долу и горе стаите, двора и постройките на животните. Запалихме всички лампи вън и вътре. Да е светло и пречистено. Снегът не спираше, въртеше се  и трупаше, къщята клякаха да се приютят на завет, но прозорците светеха. Показваха,че селото  е живо, че на Бъдни вечер има стопани тъдява.

Прибрахме се , отупахме снега. Керемидата и жаравата, посипана с тамян оставихме пред къщи да догаря. Пред вратата, да прогони  и последните зли духове. После се прекръстихме пред малката иконичка на масата и седнахме.

Прекрасна зимна селска вечер. Спокойствие, мирис на тамян и топлина на дом, български ритми, пълна трапеза. Сръчните и неуморни ръце на жената, стара или млада, жена, която има усета да върти дом можеха да създадат уют и празник за един или за сто души. Нямаше значение възрастта, имаше значение душата на човека.  Благодаря ти Господи,че ме срещна с тази жена, тези хора и това село.

Коледа

Беше Коледа. Утрото мина в подготовка за общоселското събиране. Снегът спрял, тихо и чисто. Цяла сутрин мъже и  техника разриваха селото, а жените подготвяха празника и си звъняха по телефоните за последни уговорки. Ние също бяхме готови. Чантите с питки, баници, трушии, ядки от орехи, печена тиква. Ей затова жените предварително се надумваха коя какво ще носи. Да не стане така,че едно нещо да се повтаря, друго да липсва. На Коледа се блажи. Семействата,  заклали животни щяха да носят печено месо, суджуци, свински дроб и кой каквото друго е намислил. За най-старите щеше да мине по къщите дежурният от охраната и кмета с джипа. Сбирката насред селото. От там както вече знаехме ще ни извозва Младен.

Облякохме се добре, топло. Панталони, пуловери, шапки, ръкавици. Със зимата шега не биваше. Хората на село не се превземаха, знаеха, че можеш да бъдеш красиво облечен и когато си с топли дрехи.

Към обяд всичко беше готово. За леля Ганка мина кмета. В джипа имаше вече едно семейство, натоварихме  багажа, сложихме дебело дърво и малко въглища в печката , „да държи”, заключихме и потеглихме. Аз щях да сляза пеш, заедно с още две-три семейства по път.

На центъра вече беше весело. Събираха се хората, смееха се, чакаха  Коледата. По една от улиците се чу звън, вихрено се зададоха две шейни теглени от красиви коне. Младен! Младият мъж, намерил шейни за конски впряг, впрегнал в тях двойки от своите коне, пристигаше за съселяните си. Шейните беше застлал с писани черги. Радостни възгласи го посрещнаха. Голяма изненада. Радост и за по-младите, и за най-старите. Снегът като  по поръчка, превоза също. Най-напред  извозиха по-възрастните и жените. Едните да се прибират на топло, а другите да редят масите.

Настъпи оживление, смях се чуваше отвред. Когато шейните докараха всички в имението на Младен веселбата вече напредваше. Билкарското помещение добре отоплено, посрещаше с бумтяща печка гостите си. Мъжете  по-рано тия дни бяха обточили навред с гирлянди. От ония, хартиените дето се продаваха едно време по книжарниците. Имало „залежи” в читалищното имущество. В единия край, по-далече от печката се кипреше елха. Албена я беше украсила с пуканки, бонбони, орехи, шишарки. Нищо изкуствено. Всичко само от природата.  По масите се редяха вкусотия след вкусотия. Младен и кмета бяха подредили край тях импровизирани пейки. Запотени шишета с червено вино, с бяло, до тях други с ракия и ликьори. Баници, мръвки, на „гребен”  наденици, кървавица, трушийки, питки, варени селски пилета, ябълки, орехови ядки, сушено грозде, какво ли не. Изобилие, селско, българско.  Никой не бързаше да сяда. Поздравяваха се, разменяха си дребни подаръци. Терлички, ръкавици, шалчета, торбички за пазар, шишета с ракия и вино пък разменяха мъжете. Малкият Илия, синчето на домакините беше във вихъра си. Толкова баби и дядовци на куп не беше виждал никога. Минаваше от ръце на ръце, радваха му се. Албена,Спаска, аз и още няколко по-млади жени доподреждахме чинии и чаши  за еднократна употреба, вилици, лъжици, салфетки.

Поспирвах и гледах всичко това. Почти цялото село беше там, шейните отидоха за закъснелите. Бяха радостни и спокойни. Нямаше превземки и високомерни преценяващи погледи. Разменяха си новини за децата. Кои какво казали  за снощната буря. Кои обещали,че може да си дойдат, кои пък били категорични,че няма. Хубаво, сплотено село, с прекрасен кмет, добронамерени хора.

Пристигнаха всички, мъжете се надпреварваха да помагат на Младен да настани по оборите конете, да ги нахрани  и чулоса да не настинат след ездата.

Най-после насядахме, жените разчупиха и нарязаха каквото трябва, сервираха на тези, които не стигат до всичко. Разля се греяна ракия за първата наздравица. Кметът дръпна едно малко слово. Аплодираха го и личеше колко го харесват, радват му се и са му благодарни. До него бяха жена му и дъщеря му - младо момиче, студентка. Започна селската Коледа. Младен пусна някаква музика, тихо да се чуват хората, че бяха повечето възрастни. По някое време намина момчето от охраната. хапна на крак и отиде отново да обикаля селото, да са спокойни хората. Малкият Илия поспа и пак се завърна. Следобядът напредваше.

По-рано днес кметът ми беше обяснил, че в селото няма църква. Старата била малка и още през социализма се съборила. Тогава не я възстановили , та се досъборила почти напълно. В края на селото е и лесно я хванала през онова атеистично време немарата. Сега всички са се заели да съберат средства за възраждането й. Паричките са се натрупали, някой от материалите са докарани. Напролет живот и здраве започват. Патронът е Свети Димитър, а меракът на всички е до другата есен да е дигната и да я осветят на Димитровден. Само здраве да е. „С такива хора всичко лесно се прави”-  ми каза кметът, а не знаеше че:  „С такъв кмет всичко можем”-  ми бяха казали хората от селото.

Сред всеобщата гълчава се зачуха клаксони. Кметът се надигна да види какво става. В помещението при нас връхлетяха цяла тумба деца с викове:

-Бабоооо,бабче, деденце къде си!

Бяха пристигнали няколко коли с най-смелите и нетърпеливите от градовете. Тръгнали веднага щом  службите разринали магистралите. Едни се застигнали по пътя за селото, други вече били на центъра и се чудели къде ли са всички. Нямало ги техните по къщите, нямало ги и в импровизираното читалище. Никой не се и сетил къде може да са. Тогава срещнали охраната. Момчето им казало къде е Коледата тая година  и ето ги всички тука.

Настана нова суматоха, сторихме място на пристигналите, нови наздравици, прегръдки, радост. Малкият Илия имаше нова компания. Децата го наобиколиха, радваха му се, после се подгониха из помещението. Весела гълчава навред. Младен обещаваше на малките гостенчета на следващия ден да ги повози и тях с конската шейна.

Задружни са хората от това мое „неочаквано” село. Видях с очите си как не допуснаха самотни, забравени и изоставени хора по празниците. Нямаше стари, млади, болни, самотни. За всеки имаше внимание, грижа, радост. Лошото тук не избуяваше защото не му даваха време и място. Кмет и селяни, търговката и младите фермери, всички бяха заедно. Помагаха си, бяха добронамерени. Не си търсеха кусурите, а се стараеха да си помогнат в трудния живот. Не бяха високомерни или подтиснати, просто бяха заедно.

Гледах ги, радвах им се от цялото си сърце, казвах си ,че доброто го има, стига да го творим с душата си.

Някои вече тръгваха полека към къщи. Новопристигналите коли и охраната, кмета с джипа ги разкарваха  да не се блъскат по снежните улици. По-младите разтребваха и прибираха останалата храна. Утре мъжете щяха да приберат масите и останалите неща.

Из селото продължаваха да пристигат коли с гости, телефоните звъняха и носеха още радостни новини. Утре ще пристигнат много от  очакваните с нетърпение близки. За тези, чийто деца са много далече , за тези, които нямаха деца, неуморният кмет се беше  погрижил да не са самотни. За всички и всичко беше помислено.  Започваше един голям зимен празник. От Коледа до Нова година.

Епилог

С много топлина, радост, приятни дни и вечери отминаха коледните и новогодишни празници на село.

Бях щастлива, преживях моменти, незабравими за цял живот. Хората ме приемаха  цели шест месеца като техен стар познат, приятел, съселянин. Тук намерих утеха, радост, спокойствие, вдъхновение. Тези хора останаха в душата ми завинаги. В това село беше събрана цяла една страна, един живот. Рядко се случва хората да са толкова толерантни помежду си, не злобливи, добронамерени.

Предстояха ми много дни сред тези хора в качеството ми на почетен управител на Американската къща за писатели и поети в напреднала възраст. Имах правото да живея и творя  там и аз се възползвах пълноценно. За моя радост и радост на всички мои приятели, които без да е силно казано бяха жителите на цялото село. Станах свидетел на много съдби,  на живота на голяма част от героите ми до тук. Преживях още много лета и празници с тези прекрасни приятели. При нас се заселиха още добри хора, през лятото и зимата идваха гости не само в имението на Младен и Албена, а и в Американската къща за творчество. Доста приятели  изпратих в последния им път, но и посрещнах нови, още по-интересни. Лаптопът ми поемаше и поемаше много съдби, материал за много нови разкази и книги.

Животът продължи, слава  Богу все по-богат и надежден.

Благодаря ви приятели, че бяхте с мене в това прекрасно Пътуване в Живота . На добър час на всички във Вашето пътуване.

Милка Маркова

КРАЙ