Пътуване в живота - продължение

Къщата

Вървяхме по една от „главните” улици на селото. Старо шосе, видяло и по-добри времена. Тук-таме се виждаше петно от асфалт или излят бетон, някъде се усмихваха основите му от едри обли камъни.  Вървяхме в самия му край, по тревичката, слизахме все по-ниско към края на селото. Отсреща се виждаше кариера, запусната и обрасла с дървета, над нея жълтееха високи нивя. Неочаквана отбивка след сводест мост и ето ти я търсената от нас къща. Висока, стройна, в дъното на малка, потайна  уличка. Синя, сачак, украсен с конзоли, малки прозорчета на тавански етаж, многобройни високи, тесни и елегантни прозорци от всички страни. С всяка крачка, която ни приближаваше към къщата сърцето ми се вълнуваше все повече, дори пред самата врата се качи чак в гърлото ми. Леля Ганка натисна леко бравата. Врата се отвори и пред нас се откри малко, уютно и запустяло дворче. Оградата беше зидана и измазана, покрита с керемиди. Все едно гледам ограда на съвременните тузарски къщи. На тази обаче мазилката на места беше изкъртена, имаше изпопадали керемиди. Пред къщата на стар, плетен стол седеше достолепна жена. Като ни видя се надигна бавно, усмихна се и  тръгна към нас. Прегърнаха се с хазяйката ми,  замряха така няколко мига, после заизтриваха издайнически сълзи.

-Рекох да поседя тук, отпред.  Може и никога повече да не го сторя, ако намеря  купувач. Ганке, време е, трябва да я продам, да й потърся стопани. Баща ми много ще ми се сърди, ако я оставя да се събаря повече от това.

Госпожа Димитрия ни покани в къщата, защото нямаше никакви удобства навън. Синьото от външната мазилка на къщата продължаваше и навътре. Стените отвън бях в убито синьо-виолетово, патинирано от времето. Входната врата на самата къща също боядисана в синьо, но този път много светло, фладирано с бяло, приветливо се отвори  и ни посрещна като дългоочаквани гости. Мрежена врата против комари и мухи дублираше входната , но стопанката я беше подпряла отворена, да не пречи. Просторни стълби ни  отведоха в светъл коридор. Високите прозорци, които видях отвън пропускаха обилна светлина. Няколко врати с витражи от многоцветно старо стъкло  хвърляха отблясъци върху красив килим. По стените между стаите  имаше  закачалки за връхните дрехи. Вестибюл красив и в стил от двайсетте години на миналия век.Госпожа Димитрия отвори най-близката до стълбищата врата и ни въведе в голяма стая. Три прозореца надиплени с красиви тюлени пердета  пропускаха снопове слънчеви лъчи. По средата на стаята  имаше огромна квадратна маса застлана с дантелена покривка, в краищата на която висяха копринени пискюли. Старинни столове  в тъмно червено наредени край стената, очакваха гостите на тази къща. Красиво канапе почиваше под картина  с  млада жена в бяло. Кристална ваза по средата на масата. Над нея ниско слизаше огромен млечнобял глобус. Бюфет от истинско дърво, зад чийто стъкла проблясваха отдавна неупотребявани сервизи. Картини по стените. Насреща, до другата стена бяха подредени малка, кръгла масичка от ракита, две кресла и столове, също ракитени.

-Извинете ме, млада госпожо,- се обърна към мене госпожа Димитрия  - за нелепото присъствие на ракитената мебел в гостната. Нямаше къде да ги подредя на сухо и затова са тука. Няма да остана дълго и не ги извадих в градинката, а и там вече не е подходящо за тях. Тревясало и запуснато е.

Въздъхна достолепната дама, покани ни да седнем край масата. Извади от бюфета красива бонбониера и кана с приготвена вода. Извади  чаши и  продължи:

-Измих необходимите неща за престоя си. Всичко друго не е поддържано. Нали знаеш, Ганке,  оставила съм ключ на Мария да отваря и почиства на два-три месеца поне веднъж, но не се ли живее в една къща, тя не е дом въпреки мебелите и обзавеждането.

Разбрах от последвалият разговор, че госпожа Димитрия е единствена дъщеря. Още на млади години заминала със своето семейство за Варна, там изкарала целия си живот. Когато мъжът й починал да не пречи на децата си и да не ги притеснява, тя преписала всичко на тях и  постъпила в частен старчески дом. Някога баща й работил дълги години в Америка. Със спечеленото построил красивата къща, обзавел я. Сега госпожа Димитрия си беше дошла да продаде този дом, домът на младостта й. Нямаше смисъл повече да се руши. Щеше да вземе със себе си само големият скрин с кристалното огледало, малката ракитена масичка с двете кресла. Да й напомнят за красотата от бащиния дом.

Домът на старата госпожа беше наистина красив. Строен някъде двайсетте години на миналия век с много пари и разточително. Всичко за обзавеждането баща й докарал с вагони от Америка. Всичко, до последната игла. Все още бродираните тюлени пердета украсяваха  многото прозорци на къщата, тъмно-зелени щори от промазан плат вардеха мебелите от острите слънчеви лъчи. Маси, столове  с красиво струговани крака, покривки за маса от плътен плюш, легла с резбовани табли от орехово дърво, килими, сервизи, изящни газени лампи, всичко в къщата беше дошло отвъд океана. Дори стъклата от витражите на вратите бяха докарани от там. Разноцветни, оранжево наситени, маслено зелени, рубинено червени, индигово сини, лимонено жълти, подредени по най-причудлив начин на вратите внасяха вълшебна атмосфера в стаите. Вита стълба зад една от тях водеше до тайнствената таванска стая, ширнала се върху цялата къща.

Другите богатства, които баща й беше купувал, тия, за стопанското производство отдавна си бяха отишли и разпродадени. Стаите за прислугата стояха празни, стопанските постройки също, дворовете тревясваха.

Всичко в тази къща ме остави без дъх. Все едно бях попаднала във вълшебна приказка застинала в безвремие.  Не исках нито да изляза, нито да търся изход. Не слушах какво си говорят старите жени, какво си спомнят. Фантазията ми се вихреше на воля, необезпокоявана от никого.

Дочух последните думи на госпожа Димитрия:

-Ганке, за какво са ми на мене пари?. На децата съм дала, имат си всичко и те. Моята грижа е да оставя къщата в добри ръце. Искам да й намеря стопани, които да я харесват такава, каквато е, да я ценят и да й се радват. Да върнат старото й достолепие. Две-три хиляди лева ще искам, не повече. То днес и тука кой купува къща, че да искам повече. Да е човек с очи за красивото.

Леля Ганка ме гледаше дяволито и многозначително. Не знаех какво иска да ми каже, не се и досещах дори.

Тръгнахме си, сбогувахме се с госпожа Димитрия и я поканихме на свой ред да ни посети.

Да, харесала бях къщата, отговорих на хазяйката ми, и още как. Та това е приказка.

-Защо не я купиш? - попита ме директно хазяйката ми - Само за тебе е. Вълшебна, представям си какви книги ще напишеш  там.

-Как ще я купя, та аз съм си една църковна мишка - смеех се и прегръщах леля Ганка, но тя ме гледаше сериозно.

-Цената й е направо смешна, три хиляди лева, чуваш ли. Без пари. Ще я купиш.

Ако ти нямаш, ще ти дам на заем, но тази къща Господ ти я праща както те прати в нашето село.

Развълнувах се не на шега. Това не бях и помисляла. Първо и най-важното моментът от живота ми не беше от тия, в които имам достатъчно средства. Не това ми беше приоритет сега. Трябваше да се консултирам с някого, а това беше дъщеря ми. Дълбоко в сърцето си усещах,че с тази къща се бяхме харесали още в мига, когато видях синята  й достолепна осанка. Разноцветните стъклени витражи бяха пленили сърцето ми завинаги. Наистина щях да пиша и пиша там, отпред в градинката пред къщата. Щях да посрещам изгревите, да седя в прохладата на след обядите. Умълчах се поседнала под асмата на хазяйката ми. Тя тихичко, почти на пръсти си шеташе и не продумваше. Остави ме сама със себе си.

До вечерта говорехме за най-различни незначителни неща. Вършехме разни дреболии, приготвихме си вечерята и поседнахме със спускането на мрака. На масата вече се кипреше огромна, по селски разточително приготвена доматена салата. Поръсена обилно с наситнен магданоз и полята с олио примамливо ухаеше и канеше да си боднеш. Появиха се и онези стъклени чашки,  изпотени от налятата в тях течност.  Яденето беше лятна манджа приготвена по-рано, за да е студена за вечеря. Дори имаше питка. Кога беше приготвила всичко леля Ганка не разбрах. Седях цял ден пред лаптопа под асмата, после  поливах лехите  с домати и пипер, но всичко в мене беше  другаде. Там, в загадъчната стара американски тип къща.

На път

Наистина беше дошло времето да си тръгна от това село, приютило ме в прегръдки те си в края на лятото. Време беше въпреки протестите на леля Ганка, моето желание и настояванията на новите ми познати.

Бях се запознала с младия кмет, с момчетата от охраната. Имах покана и от семейство,  заселило се извън селото в закупена от бившето стопанство земя. Щеше да бъде интересно при тях. За това имаше нужда от  повече време и спокойствие. За мене трябваше това време и спокойствие, и за никой друг. Градската ми изнервеност все още се проявяваше понякога, не ми даваше сили да се оставя на течението и безвремието. Исках да дойда отново, но пак така заредена с хъс и решителност, да стоя без да мисля кое и как, да давам от времето си на хората и да приемам техният живот.

Все едно настъпи краят на света. Идваха до в къщи приятелките на хазяйката ми, други се обаждаха да я молят да ме спре, да не тръгвам. Обяснявах на милата жена,че не е възможно,че доста време стоях, че трябва да си отида. Обещавах,че пак ще дойда.

-Ти, мойто момиче, не знаеш какво беше не само за мене, за много хора твоето идване тук?

-Лельо Ганке, та нали малко преди мене си бяха идвали децата ви, гости колкото искаш имахте това лято, а за работа да не говорим - уж смело се шегувах аз. Моят стомах също стоеше свит на копче. Недоумявах с какво толкова ме омая това село. Родена бях в село, ходех при родители дълги години на село, пишех за селото, какво толкова едно непознато допреди месец село. Самата аз не разбрах. Това беше магия.

-Така е, идваха си и беше голяма радост. Твоето идване е бамбашка работа. Ти си човек, който влиза в душата, настанява се там и дори да искаш да излезе, душата ти не иска да го пусне. Ей това е то. Всички те харесаха, всички ти разказаха, ти всички разбра, успокои ни. Много хора идват, дивят се на природата, ахкат по къщите,  искат да ядат чисти продукти, но се поглезват и заминават. Ти си друго. Тиха, кротка, разприказваш ни, после лекичко измъкваш по нещо от спомените, разравяш като жарава душите ни, пламва пламък от нея, а ти вземаш своето, но даваш и сила. Така е….

Нямаше как, трябваше да се прибера, имах житейски проблеми за решаване. Престоят ми в селото даде неочаквани и много добри резултати, наведе ме на редица мисли, отвори ми очите за много неща. Взех решения и намерих отговори.

Обещах на новите си приятели съвсем отговорно,че щом започне зимата ,още преди да се е заснежило много ще дойда отново. Ще изкарам с тях Коледните и новогодишните празници. Най-накрая с тая уговорка разрешихме проблема. Вече нямаше омъчнени и обидени.

Непосредствено преди отпътуването ми се срещнахме още веднъж с госпожа Димитрия. Идва на гости у хазяйката да върне визитата. На изпроводяк дълго си говорихме само двете. Изпратих я далече по пътя за дома й. Разисквахме продажбата на къщата й, обсъждахме варианти. Обещах й , че ще я посетя във Варна.

Останаха много приятели на леля Ганка и мои нови познати с не разказани истории. Щях  непременно да  дойда и за тях.

Приготвих си малкото багаж, почистих стаята, етажа. Наистина е трудно.

Беше ведра и леко хладна септемврийска утрин. Хазяйката ми все около мене се навърташе смутена.  Закуската беше повече от вкусна и обилна. Бухти, кафе, мед, плодове, мляко и най-различни други глезотии. Да се чуди човек откъде се намериха на село в дома на една възрастна жена. Смеех се уж, шегувах се, поглеждах часовника. Леля Ганка беше учудващо спокойна и не бързаше.

Когато най-накрая дойде време за тръгване защото онова бързо и скокливо автобусче щеше скоро да пристигне на центъра, хазяйката ми ме хвана за ръката и рече:

-Почакай малко. Уредила съм кола за тебе. Ще дойде да ни везем.

-Каква кола, бе лельо Ганке, ей къде е центъра, чантата ми е лека - възпротивих се аз, но тя ме хвана за ръка и леко притвори очи. „Изчакай, не бързай” - ми казваха те.

Изчаках, не исках да я натъжавам още повече.

Не се мина време и на улицата спря кола. Млад мъж слезе и засмян извика нещо към нас. Бутна вратата, беше мъжът, чиято ферма не можах да посетя извън селото.

Леля Ганка му махна с ръка и го поведе към  мазата си. Помислих,че му е обещала нещо да му дава и поседнах на пейката пред къщи. След малко двамата заизнасяха касетки, чанти. Все още не се досещах за нищо. Натоварихме колата. Седнахме всички и потеглихме. Леля Ганка щеше да ме изпрати до центъра. Така си мислех. Когато пристигнахме и слязох от колата останах на място. Все едно имаше всенародно тържество. Всичките ми приятели и приятелки се бяха събрали при Спаска и ме чакаха пред магазинчето й. Всеки носеше по нещо  в торбичка или по-голяма чанта. Започнаха едно голямо товарене в багажника на колата, а после идваха и да ми съобщават какво са ми приготвили.

-Ама, хора, почакайте - гласът ми беше заглъхнал, а гърлото пресъхнало не можеше да извади никакъв глас - какво правите, какво е това? Ето, след малко идва автобусът ми.

-Автобусът ти идва, мила моя, - засмя се Спаска заради всички - но ти заминаваш с колата на Младен. Ние всичко сме уговорили. Багажът, с който те изпращаме е за спомен от всички нас. Кой каквото е решил и поискал. Няма да те замогнем, но така искаме. Да си жива и здрава, да ни спомняш, да напишеш за нас в книгите и за Коледа те чакаме. Това е.

Дойде при мене, прегърна ме силно и отривисто, погледна ме в очите и отстъпи назад. Последваха нови прегръдки, сълзи и обещания. Последна дойде моята леля Ганка. Пристъпи тихичко, гушна ме и замря. Не можехме нищо да си кажем само се държахме в прегръдките си.

Колата излетя от селото, хукна по познатите ми завои. Не погледнах назад, нито настрани, не промълвих дума, не махнах с ръка. Заминавах, но това непознато до преди месец село оставаше в душата ми. Тук оставих сърцето си. Оставих внезапни приятели, съдби, добри души. Знаех,че пак ще се върна. Просто нямаше как да не се върна. Нещо съдбовно се беше случило с идването ми тук. Душата ми плачеше, сълзите се спускаха от очите ми, замъгляваха погледа. Селото оставаше все по-наоре, пътят наближаваше  шумния град, а той ме посрещаше равнодушен и студен.

Милка Маркова

не е последно

СЛЕДВА