Приказка за царя

Имало в стари времена по света една много, много престаряла бабичка. Тя разказвала приказки, само това умеела. Научила ги била от своята прабаба, от своята баба и други мъдреци. Хората често ходели за съвет при нея, а тя им отговаряла с приказка. Умеел ли човекът да мисли, намирал съвета в приказката. Не можел ли да мисли си отивал разочарован и ядосан, изпълнен с гневни мисли и думи.

Та тази бабичка ми разказа следната приказка:

„ Някога, в прастари времена светът се управлявал от един, единствен владетел, цар на всички хора по света. Той дал на всеки народ по един малък цар. Да управлява хората  си, да ги води напред и към по-добро. На тези малки царе Владетелят на света дал мааалко повече богатство. Да не мислят да крадат злато и имущество, а да мислят само за доброто и развитието на своите държавици. Светът тръгнал на добре. Обикновените хора работели, царете им се грижели за тяхното добруване. Владетелят на света имал всичко и бил доволен.

Минали векове. Малките царе затрупали злато, диаманти, скъпоценни камъни. Ставали все по-богати. Започнали да се карат с царете на съседните държави, да водят войни, да харчат богатството си за опустошаване на земите. Народите страдали, обеднявали. Светът ставал все по-лош. Владетелят на света предупреждавал малките си подвластни,че не бива, че лошо владеят дадените им земи, но царете вече не слушали никого. Чувствали се силни, живеели разточително, харчели за празни работи натрупаното в дворците. Не изтраял Владетелят на света. Трябвало да промени реда. Създал лидери, обикновени хора от народните среди. Научил ги на бойни изкуства, дал им малко пари и оръжие. В неочаквани за малките царе времена,  народните водачи повели своите измъчени хора, превзели царските палати. Изпратили царете на гилотината, а богатствата разграбили. С разрешението на Владетеля на света.

Започнали нови времена. На земята останали малко царе и много държави с народни водачи. Светът отново тръгнал на добре. Хората работели дружно, печелели и имало за всички.

Минавали вековете. Все по-голяма част от Земята се ръководела от народни водачи. Царствата почти изчезнали. Вече нямало бедни хора, всички работели, печелели, учели и вървели напред. Отдъхнал си Владетелят на света. Помислил,че е разрешил въпроса с добруването на хората по Земята.

Не било така. Един ден Той забелязал,че народните водачи все повече заприличват на старите царе. Грабят, крадат от произведеното и натрупано богатство. Вземат за себе си неща, които не им се полагат. Живеят все по-разкошно, в излишество. Не се грижат за развитието на народите, на държавите, започнали и войни. Надигал се страшен гняв в сърцето на Владетелят на света. Разбрал, че Имането, богатството, развращават дори народните водачи, че светът отива на зле.

След дълго мъдруване решил - ще сложи нов ред на света. Съвсем непознат. С един замах. Този път редът ще бъде в посока на духовното. Духът ще води народите. Ще се произвежда колкото за ядене и благодат. Никакви богатства, никакви владетели, царе, водачи народни или църковни. Подготвил старателно своя план и един ден неочаквано започнал промяната на света.”

-Какво станало после ли? - ме попита престарялата жена и ме погледна внимателно - Ще видиш моето момиче, ще видиш, не е далече денят!

Милка Маркова

Елена Асенина

В Средновековието по едно и също време след извършени преврати на българският престол се възкачил цар Иван Александър, а на сръбския престол застанал  Стефан Душан. Известно е, че двамата владетели били в тесни приятелски отношения, а това от своя страна довело до брак между Стефан Душан и сестрата на Иван Александър - принцеса Елена Асенина.

„

Принцеса Елена, както и брат й, била пряко свързана с три царски български фамилии – Асен, Тертер и Шишман, и с една византийска – фамилията Комнин. В изворите е посочена като една от най-могъщите жени на Балканите през ХІV в. Подчертана е нейната мъдрост, властност, независимост. Изглежда, че е контролирала много добре собствения си съпруг Стефан Душан. Но в началото не й е било никак лесно. В продължение на 5 години тя не могла да роди на мъжа си дете и затова в сръбския кралски двор започнали да се водят преговори за нов брак. За щастие през 1337 г. кралица Елена родила син – Стефан Урош V, а после и две дъщери.

По време на гражданската война във Византия през 1341-1347 г. кралица Елена действала рамо до рамо с мъжа си. Тя имала извънредно влияние при взимането на политически решения. Според византийските хронисти на един събор българката  произнесла реч, която въодушевила до такава степен сръбските велможи, че самият Стефан Душан трябвало да стане и публично да благодари на жена си за съветите и мъдростта й!
Сръбското кралство станало постепенно най-голямата държава на Балканите. В пределите му влезли цяла Македония и Северна Гърция. Затова през 1346 г., под влияние на Елена, Стефан Душан се решил на крайна стъпка. С изричното позволение, благоволение и съгласие на българския патриарх Симеон, Печката сръбска архиепископия била въздигната в патриаршия. След това новият сръбски патриарх Йоаникий ІІ, който впрочем бил българин по произход, и самият български патриарх короновали Стефан Душан и Елена за цар и царица (император и императрица) на сърби и ромеи. Така първата царица на Сърбия станала българската принцеса Елена.

През 1355 г. на 48 години цар Стефан неочаквано починал. Веднага голямата му държава се разпаднала на множество владения, управлявани от могъщи аристократи. След смъртта на мъжа си, спазвайки традицията, царица Елена се замонашила и приела името Елисавета. В никакъв случай обаче не се отказала от царската власт.

Днес съществуват много документи, подписани съвместно от цар Стефан Урош V– нейният син, и самата Елена-Елисавета. В случая говорим за монахиня-царица - нещо нечувано и невиждано до този момент. Но респектът към българката и нейните лични качества били такива, че тя можела да си позволи подобна роля. Нещо повече – през 1356 г. тя се оттеглила в Сяр, който превърнала в център на свое собствено владение, с двор и министри, като дори водела собствена дипломация, изгодна само за нейното Сярско владение. Синът й не можел нищо да направи, а не е ясно дали изобщо е искал да промени това положение – позициите на майка му били просто непоклатими в очите не само на аристокрацията, но и на обикновените хора.

Към 1365 г. все пак монахинята-царица се оттеглила при сина си Стефан Урош. Оставила Сяр под владението на деспот Йоан Углеша. През 1376 г. тя починала.
Царица Елена напълно съзнавала своето величие и значимост. За да подчертае това, тя заповядала в манастира „Успение на св. Богородица” в с. Матейче (край дн. град Куманово) да бъде изписано родословното й дърво.

Прави впечатление, че българката  много грижливо набляга на родствените си връзки с Асеневци и Комнините – фамилии, от които пряко произлизат четирима български царе, четирима византийски императори и която възхожда още от епохата на Първото българско царство, когато първите Комнини били свързани с брачни връзки с принцовете и принцесите от династията на цар Самуил.”

Автор : Милен Николов археолог в РИМ - Бургас

Дантели

Днес скъпи мои приятели, в спомените си се връщам във времето на нашите майки и баби. Време, в което новото напираше от всички страни, но старото още се държеше здраво. Захванало се беше в душите, особено женските. Бранеше се, държеше красотите в ръце и с тях отстояваше живота си. Снимка на стари дантели ми припомни тези времена.

 Майките ни зимно време си седяха в къщи, а бабите ни бяха още живи. В селата и в малките градчета жените през зимата ръкоделстваха. Дрехите вече се купуваха от магазин, фабрично произведени. Постелките за леглата също. Украсите обаче, жените все още предпочитаха да изработят на ръка. Те още не изпускаха от сръчните си ръце дантелите и бродериите. Майка ми казваше, че спално бельо без дантела или бродерия не бива да се допуска от жена, която е истинска домакиня. Дългите зими, уютът в стаите, създаден от спокойствието в дома, от пукащите дърва в горящата печка, от разцъфтялото на прозорците мушкато предразполагаше към творене на красоти. Майка донасяше отнякъде модел за дантела, вземаше кошничката с безброй кълбенца и кукички. Сядаше до прозореца и започваше да брои бримките за начало. Баба се ядосваше, че дори и очилата вече не й помагат да плете дантели, ами трябва да преде или плете чорапи. Дантелите на майка красяха машинно изтъканите „модерни“ покривки за легла. Модели се намираха трудно, жените не ги даваха лесно една на друга. Особено по-сложните и по-красивите. Понякога се случваше майка да импровизира и от проста дантела, да сътвори нещо нежно и красиво, ново. Плетяха се в цветово съчетание с покривките за легла. Плетяха дантели не само за тях и спалното бельо, а и за покривките за маса. Спомням си и още едно „нещо“ за легло, украсено с дантела. Тогава нямаше матраци и пространството под леглото беше открито. За да не се вижда се изработваше парче плат, което се  подпъхва под дюшека и стига до пода. Върху него се спускаше покривката за легло. В нашият край на това парче плат се казваше „юро“. Обикновено се е тъчало от фин, тънък бял памук и коприна. По краищата се обточвало с още по-фина и тънка дантела, тясна и красива. Виждала съм и бродирани с разни цветни винетки или бродерия в бяло. По-късно вече покривките за легло с големи дантели вършеха работата на юрото и то изчезна.

Полека по-късно и майките ни започнаха държавна работа, времето им намаля, нямаха възможност да бродират и плетат. Фабричните дантели и бродерии, по-красиви, по-модерни завладяха и техният свят. Всички заедно се втурнахме в новото и за дълго забравихме за ръчно плетените дантели. Само бабите ни останаха да въздишат по онова време, пълно с домакинска работа, но тяхно.

Такива спомени ме връхлетяха при вида на снимките с дантели, които намерих из разните сайтове.

Милка Маркова

Виртуална приятелка

Стояхме смутени една срещу друга. Стиснали си бяхме ръцете, дори леки целувки разменихме. Все пак сме приятелки. Първо-виртуални, а сега вече реални. Честно казано аз си имам принцип-не се срещам с никого от виртуалните си приятели, ако сме се запознали в нета. Щото имам и приятели от реалния живот, с които сме приятели и във виртуалния. Знаех за някои случки на познати от такива срещи и се въздържах от мои лични. Освен това не исках да си променям мнението за определен човек след срещата на живо.

Та срещнахме се с Виолета, така се казва виртуалната ми, реална вече приятелка. Живееше много далече, в Индонезия. Да, да чак там. Нямам други приятели от този край на света,че и българи. Заминала по семейни причини, т.е съпругът й заминал по работа, тя с него, пък после решили да останат. Охолен и красив живот, но без душа - така ми каза Виолета. По-рано още ми беше писала във фейса така.. Запознахме се покрай разказите, които пиша за българското село. Будеха у нея още повече носталгията, четеше ги, колекционираше ги, разпространяваше ги. Да, там, между други българи и сърби, македонци дори. Бях станала известна в малка балканска общност в далечен край на света заради носталгията по Родината.

Виолета пишеше стихове. Прописала ги там. Не ходи на работа, няма работа и в къщи. След като обиколила де що има интересно, поскитала на воля без задължения и нерви, в един прекрасен ден прописала. Натрупала доста материал, стихове имала предвид-така ми каза. Решила,че трябва да ги издаде в книжка. Естествено у нас. Както е чак в Индонезия си идва всяка година почти. Мъжът й не, той не си е идвал нито веднъж, не желае по разни причини, но тя! Тя си идва всяко лято.

Та в едно такова лято донесла стиховете си и тръгнала по издателства. Тук не я приемат, там са уклончиви, отчаяла се. Всъщност без да съм поет, стиховете й са трогателни, но далеч не за издаване. Та, отхвърляли я на няколко места и кой знае как в едно следващо издателство вече порядъчно отчаяна и ядосана тя нахъсено повишила тон: „Ами добре, не искате, ще си платя, пари имам, просто за мене е важно да имам книжка със стиховете си, не да са на А4 в папка”. Била готова да се обърне и да тръгне вече обляна в сълзи на безсилие, но ,о,чудо! Почакайте, й казали, момент само нещо да обсъдим. Та след кратко, ама съвсем кратко обсъждане се съгласили да издадат книжката й. Не само това. Издали стиховете бързо и от тогава всяко лято й издават книжките. Наиздала е сума ти стихосбирки. Плаща, издават, тя си продава книжките. Впрочем повече ги подарява. Чудесно.

Бях въздъхнала тъжно. Няма да ходя в Индонезия, дори в Румъния няма да ходя да живея, така,че забрави. Ще си остана без издадена книжка. Просто нямам пари, а не съм чак такъв писател,че да ме издават на риск, с пари на издателства. Нищо и така съм си добре. Имам си двайсетина приятели /пак виртуални половината/, които въздишат след като прочетат, стига ми. Стига ми, че на някой сърцето се топли от това, което топли моето.

Да, ама моята виртуална и вече реална приятелка Виолета реши, че иска освен да се срещнем и да ме спонсорира. Да, да ми плати издаването на разказите. Аз, обаче не искам. Не мога. Аз не ги пиша заради издаването. Нямам такива мераци на всяка цена. Освен това знаех за една друга приятелка, платила сама издаването на своя книга, как е била изнудвана и какви суми е платила когато разбрали,че живее в чужбина.. Не искам Виолета да плаща на някой, който ще види разказите ми заради нейните пари.

Спорихме дълго, но най-накрая успях да я убедя,че няма да ме спонсорира, а аз ще потърся начин да издам разказите си.

После седнахме на едно дъъълго кафе, което премина в безкрайна вечеря и си разказвахме, разказвахме. Не всеки ден срещам приятел, живеещ в Индонезия. Гледах снимки, слушах как живеят хората когато животът и душата им са спокойни. Разбрах, че може всичко да имаш и да си много спокоен, богат, но нямаш ли я България все пак нещо ти липсва. Дори и да си платил за да издадат наивните ти стихчета изпълнени с носталгия.

Милка Маркова