Нежеланият син

По стара народна песен

"Имала майка дор девет сина..."

Красиви били деветтях сина на майка, работни и силни мъже. Булки си имали и дребни дечица. Дворът  на къщата бил пълен със стока, големи стада овце гледали синовете й. Богатство и имот пълнели хамбарите на къщата. Само една нерадост вгорчавала дните на старата майка. Късно й се родил десети син - Георги. Не бил той като първите й девет сина, грозен бил, изтърсак. Колчем го погледнела, лоши мисли я налягали. Защо Господ й изпрати на стари години тоя грозен и злощастен син? Та нали имаше девет сина левенти? Защо вгорчаваше дните й този грозник. Отпращала го майката все на далеч от къща и двор, да не го гледат очите й, да не го чуват ушите й.

Тъжно се свивало сърцето на малкият син,  Георги грозника. Защо майка му не иска да го погледне, защо не му се радва, защо братята му все на подбив го вземат. Нерадостни били дните на момчето в обширните бащини двори. Все сам и напъден бивал. Престрашил се веднъж и попитал майка си, защо го мрази, защо не го иска? С нещо ли е съгрешил пред нея, с дума ли или с дело. "Грозен си, грозен, грозиш синовете ми и булките, и децата им в  люлките" - бил жестокият отговор на майката.

Додеяло на Георги грозника. Затворило се сърцето му. Пресушили се сълзите му. Сложил къшей хляб в торбичката си и решил да се махне от бащин дом. Ще  тръгне по широкият свят, дано найде  топлина и обич. Отворил високите порти, погледнал прашният друм напред, обърнал се назад и казал на майка си: " Излизам от тия двори, мале, след мене чума да влезе" - и заминал.

Дълго вървял, дни и нощи, стигнал до голямо село.  Главил се овчар при най-знатният стопанин в селото. Работен бил Георги грозника, не жалел труда си, учел се на овчарлък. Доволен оставал стопанинът на стадата, за десет години неуморен труд му се отплатил богато. Дарил го с пет големи стада от тънкорунни овце, голям ямурлук и овчарска писана гега. Подбрал радостно стадата Георги и тръгнал назад, при майка си и братята. Възмъжал и имотен бил вече, дано го приемат, нищо,че е грозен. Сърцето му за род и дома копняло.

Надвечер било, наближил родната къща, стадата му се навалили като голям бял облак.

На пътя пред бащината  къща седяла съсухрена, измъчена женица, облечена в черно и се взирала с празни очи по пътя. Пристъпил напред Георги грозника и познал майка си. С пресъхнали устни попитал: "Какво чакаш тука, бабичко?" Погледнала го с  невиждащи очи жената,  не го познала и отронила думи. Тежки и тъжни били те. Разказала му за синовете си, левентите, за булките и децата им в  люлките, за Георги грозника. "Откакто Георги излезе, чумата в двора влезе, погребах деветтях сина и булките, и децата им. Жална остана къщата, пусти останаха двори, къде е Георги да дойде, майце си сърце да стопли? За него гледам и плача"

Пристъпил напред Георги грозника,протегнал ръце към майка си. Прегърнал я и заплакал. Дълго притискал измъчената женица в прегръдка. Разказал й къде ходил и скитал, че тия стада са негови. Разказал й,че далече не се живее, без близки и дом. Богатство без род не бивало.

"Боже, благодаря ти Боже, прокълни сърце майчино, което се на рожба не радва" - мълвяли само устните на старата измъчeна жена и тънела в силната прегръдка на най-малкия си син Георги грозника, изтърсака.

Милка Маркова

Двамата

МИЛКА МАРКОВА·27 ОКТОМВРИ 2015 Г.

Димитровден е днес, ама Балканът се разлюти още нощеска. Замятаха клони буките, надолу подеха яростта им дъбаците, вятърът засвири на най-тънките струни и от небето се юрна фъртуната. Доде се съмна, обрули листата от дърветата наоколо, натика колкото можа под вратата на къщата и започна да сипе сняг върху им.

Димитра погледна надолу и тихо подсмръкна. Къде не чуваше добре чиляка си кога приказваха, сега хептен нямаше да долавя думите й. То нямаше какво толкоз и да си кажат веке, що години минаха, ама все пак, човещина й. Ей, днес е св. Димитър, камбаната сега ще удари за празника. Нямаше го вече поп Димитра, черковата е с три катинара от години, ама баба Маринца по празниците удря камбаната. Духът й леко се спуска горе на камбанарията и тя възвестява с празничен звън на мъртвилото наоколо, че празник е днеска. Да слизат сички от портите, от вратите, от прозорците, дето си висят от години и да идат в черковата.

-Димитрооо, - чу слабия Денюв глас иззад вратата – на, сняг ли й заИдил нощеска? Ни са види нищо ощи из къщи, тъмнина мий. Ни от вратата подухва сабахлям, нито процепа й свети?

Чи как да му свети и да му духа. Там, дето лежи Деню и дето й затворен от години, не може ни деня да види като хората, ни нощта. Въздъхна Димитра, понамокриха се очите й под прокъсания тук-таме найлон и върна мислите си назад.

Млади бяха, дечурлигата са бяха родили, ама беднотията беше голяма. Земя нямаха, работа по градищата никаква. Деню все се връщаше с празни ръце. Децата растяха, как щяха да ги задомяват и какъв чеиз да правят на момичките, какви ниви да дават на момчетията. Тогиз решиха Деню да иди по чужбина. Там да изкара някой лев и да й праща. Пък тя тука ще гледа децата, къщата, старите ще изпраща. Кога позамогнат, той да си доди. Замина човека й с ощи авери от селото. Години наред пращаше по някоя пара. Не беше много, но на Димитра стигаха. Времената малко се пооправиха. Успя тя да задоми децата, да изпрати старите, някой лев спастри. Все сама, а Деню пишеше и пращаше по малко пари. Тя пък все го чакаше.

Годините литнаха, тя остаряваше, сама кукуваше, а Деню спря да праща пари, после спря и писма да праща. Отдавна му беше писала, че тука сега не е толкова бедно, че се понапълниха къщите, че децата добре живеят, да се прибира. Ни вест, ни кост от Деня. Първом се надяваше, че е спрял да пише, щото се гласи да я зарадва, да си дойде ненадейно. Други си дойдоха и тъй направиха. Само той все не идеше. После тя се затревожи, страшни мисли зеха да се явяват в самотните й нощи. Дали не е болен, дали пък не е убит от лоши хора по пътя? Другоселец рекъл на негов авер, че го видял, жив и здрав е. Димитра отново заживя с надеждата. Написа му още някое писмо, но писмата се връщаха. Тогиз тя си помисли, че може на друга работа да е отишъл, на друг адрес, в друг град. Пак зачака.

Така минаваха годините, старостта чукаше на вратата й. Не й отваряше Димитра, но тя дойде и остана. Краката не я държаха, трудно си шеташе, но очакването, надеждата я крепяха. Чакаше ДЕня. Все ще си дойде, мислеше тя, ще си дойде кокалите си тука да остави, да не са в чуждата земя. Ще се видят поне на разлъка. Така си мислеше в дългите вечери и самотните нощи. През пролетта кога цъфтяха дърветата, през лятото кога слушаше щурците, есента като капеха листата , все се надяваше. Зимата, кога завееше фъртуната навън го чакаше, ама се и молеше да не си иде в тоя студ Деню, че как ще стигне до селото.

Една вечер, вперила очи в края на улицата, приседнала вън на пейката, предаде на Бога самотната си, измъчена душица. Така и не беше дочакала Деня.

Погребаха я децата и живите й дружки, а некролога забодоха на къщната врата. Туриха му найлон отгоре, да не се мокри и да не го съдере вятъра. Беше поръчала коя снимка да й сложат. Да е хубава, от млади години, че ако Деню си дойде, лесно да я познае.

Най-накрая в един топъл и светъл летен ден непознат мъж спря пред къщицата й. Доближи вратата, прочете некролога й, побутна катинара на вратата. Постоя, чуди се, после бръкна в кожената си чанта и извади плик. Подпъхна го под вратата и се обърна да си върви. Не можа да чуе Димитрините викове, молбите й, да каже от кого е писмото, за кого? Не я чу, че няма кой да го прочете вече в къщата й. Мъжът замина. Заплака Димитра, сълзите й се стичаха под найлона на некролога.

По някое време, къде привечер, дочу приглушен мъжки глас. Не можа да повярва на ушите си. Деню! Къде е, не го вижда, всичко е обрасло из двора с трънак и драки. Скрил ли се е нейде, откъде е влязъл, че не го е видяла? Нали некрологът й е турен тъй, че да гледа право към портичката и вратата на судурмата.

Денювият глас идеше от стаята зад гърба й. От писмото. Деню си беше дошъл с това писмо. Беше дошъл да й каже най-после, защо няма да си дойде и къде се губи, че не я завари жива. Дни наред той разказва, полегнал в писмото си на пода от вътрешната страна, до вратата. Дни наред слуша тя от некролога, вън на вратата.

Не можал да събере пари за връщане. Останал в чужбината. Там намерил друга жена. Събрали се, да не е самичък. Живял с нея, но не забравил Димитра. Нямало как да й се обади, жена му щяла да се разсърди. Димитра го обичала, щяла да го разбере. Писал й чак сега, че останал сам, жена му се споминала. Късно било вече да си дойде, оставал там, в чужбинския си дом. Надявал се, че тя е добре, че децата не я оставят без нищо. Затуй й пратил това писмо, да не се надява повече.

Дни наред Деню почваше от началото да й разказва, после дни наред тя му разказваше за тукашния живот - нейният и на децата. Месеци, години се минаваха. Пролети и летА, есени и зими, а те все си говореха. Остаря писмото Денюво, пожълтя, мухляса. Мишки го нагризаха, но думите му бяха там, разказът му все започваше отначало. Димитра пък, стоеше на вратата в остарелия си некролог. Найлонът се беше посъдрал тук-таме, пропускаше влага, пожълтяваше хартията. Снимката й седеше все така хубава. Напразно, Деню не можа да я види. Помнел я, й каза.

Ден и нощ си говореха, тя отвън, той отвътре. Тя на вратата, той на пода. Тя от некролога, той от закъснялото си писмо. Най-подир заедно. Години, в тяхната къща. Двамата.

Милка Маркова

Балканско селце

Посвещавам на с. Съботковци

За кой ли път поехме към село Боженци. Вече ходим почти рутинно, ей така, като по позната алея в парка. Обичаме тази част на Балкана и много пъти душата зове натам. Разбрахме от организаторите на екскурзията,че първо ще се отбием в с. Съботковци. Имало посещение на ферма. Ок, както му се вика сега, а добре, както си казваме ние. Що пък не? Още едно балканско село, още поезия за душата.

Няма да казвам, че организаторите идваха за пръв път и объркахме пътя. Озовахме се на друго място, но любезните хора работещи по дворовете си, ни упътиха и вече нямаше грешка.

Навлизаме в с. Съботковци. Отдясно тече балканска речица, в ляво се заредиха къщите. Автобусът пъшка ли пъшка, мъчи се да се скърши във внезапните завои и да допълзи до центъра на селото. Прекрасни, зелени дворчета, къщи приклекнали от старост, други пък щастливи, че са обитаеми, трети види се минали през козметичен салон. Сред тревите, ах, сред тревите разноцветни иглики  красят навред. Нямаше значение за туфичките им дали са в двора или са изскочили по улиците. Бели, кремави, розови, червени. Червени от онези, на моята баба от градинката. Тъмни, кадифени и по средата жълтичко, поръбено с оранжево. Сърцата ни ще изскочат от радост пред тая гледка, а очите ни се къпят в красота.

Пристигнахме в центърчето пред църквата и там друга изненада. Две мили, прекрасни жени,облечени в кипра премяна  балканжийски стил ни посрещнат усмихнато с добре дошли и приветливи думи.

Както си му е редът, разглеждаме малката ферма, църквата с интересна история и камбана-герой, после нетърпеливо плъзваме наоколо, в потайните, тревясали улички. Тука откривам с трепет в гърдите част от моето детство. Бели, диви теменужки, обсипали няколко полянки без да се крият срамежливо. Напротив, белнали се като разхвърляни малки перлички сред изумруда на тревата.

Времето неусетно беше свършило и трябваше да поемаме към Боженци. Със съжаление заехме местата си в автобуса, вратите му хлопнаха и бавно поехме този път надолу, към края на селото. Тривиално е да каже човек, че си обещахме на ум, но да, точно така стана. Обещахме си, че непременно пак ще дойдем за по-дълго, да се запознаем по-добре със Съботковци и с Балкана наоколо. Тъкмо излязохме от селото и зад рекичката, между рехавите сенки на дърветата в гората леко прибяга сърничка. По-нататък щъркел прелетя ниско над нас, все едно ни махаше за поздрав.Природата и селото ни изпратиха подобаващо, като скъпи гости и ние със сърца пълни с радост, и съжаление от кратката среща, продължихме по пътя си.

Милка Маркова

На мама

Да можех, мамо, времето да върна,
да пресуша солените сълзи,
сърцето ти сиротно да прегърна
и някак си по-малко да боли…

Таня Ив. Матеева

Душата ми цялата е в стихове, но стихове не мога да плета. Мога да разказвам и това ще сторя.

На всички, чийто родители са поели на път към отвъдното, без да ги дочакат, без да се сбогуват.

Бях емигрант в собствената си държава. В един миг, буквално, в ранните години след промените се озовахме без работа едновременно със съпругът ми. С дъщеря студентка. Без пари. Позната история, нали.

През това време моята мила майчица вече имаше доста напреднало кардиологично заболяване. Съчетахме нещата така, че да съм край родителите на село през част от седмицата. Да изкарвам поне нещо за ядене и да се грижа навреме да имат лекарства и лекарска помощ. Беше само преди 16 години, но още нямаше мобилни телефони и сигнал за тях над цялата страна. Имаше само след две години. Колко нищожно е това време от позиция на безкрая и колко много е понякога.

Мислех си,че като съм край тях, като съм млада, като съм мобилна, подвижна, с познати и познания, ще успея да удължа живота на майка си. Дължах й го не само като дъщеря. Някога голямата любов с баща ми им дала куража да се оженят преди той да замине в казармата. Бил третият син на своите родители и тогава законът повелявал казарма само 6 месеца за него. Били размирни времена, следвоенни и вместо законовите 6 месеца татко служил на Родината цели 3 години без нито ден отпуск. Тогава съм се родила и аз. Три години  съм била най-близкото другарче за майка. С мен и писмата на татко е живяла три години. Дала ми е двойната си любов. За мене и за баща ми.

Всеки човек следва Съдбата си. Не можеш да изпревариш или да отмениш смъртта. Тя измами и мене.

Оставих майка ми относително здрава, жизнена, усмихната. Заминах си за Търново. Само след три дни отсъствие, в часът, в който влакът ми спря на гарата и аз забързах в преспи до кръста към къщи, майка ми поела по своя последен път. На разсъмване получила инфаркт. Докато дойде лекар, докато аз пристигна, тя, успокоена че идвам, че вече съм слязла от влака, тръгнала по своя път в снега. Не ме дочака само 20 минути. Само. Мислех, че владея положението, че съм там и няма страшно, че съм край тях и всичко е наред. Не било така. Животът ми доказа,че има неумолими закони. Последната дума е на Смъртта и няма връщане или отмяна, ако не е решено.

До днес, вече толкова години не мога да прогоня тъгата от сърцето си. С разума си зная, разбирам, но сърцето ми тъжи.

За майка винаги се тъжи, но Съдбата е имала думата и вината не е наша. На мене тя ми  го показа в прав текст, почти от упор. Не е наша последната дума. Дойде ли моментът нищо не може да се отложи.

Остава прекрасният спомен за майчина обич и ласка.

Милка Маркова

Моето пътуване

Всичко вече 20 години е едно и също. Като на шега отворих малък бизнес на село, когато останах безработна за пръв път в живота ми. Стараех се да бъда край родителите си, за да ги наглеждам. Сега си мисля какво ли наглеждане, та те бяха 65 -годишни тогава. За мене доста възрастни. Мина се време, майка ми си отиде от този свят, баща ми остана самичък. Затворих мижавия си бизнес, продължих да пътувам, да не е сам баща ми. През тези години изгубих съпруга си, а пътуването ми продължи. Какво ли не вижда човек пътувайки ,кого ли не среща. Наблюдавах хора и природа. Не ми омръзна. Стига да имаш очи виждаш как живота върви.
Пътувам с влак. Обикновено се возя в първия вагон на електрическата мотриса. Там пътуват железничарите, които отиват или се връщат от смяна. В началото почти всички бяха мъже. Сега вече жените са половината. През годините се закриха железопътни спирки, гари се трансформираха в спирки. Демонтираха ж.п. коловози, окрадоха закритите гари и спирки. В началото жените работеха предимно на ж.п прелези, постепенно достигнаха до ръководител движение. Ремонтните бригади, през всичките години зиме и лете качваха и смъкваха безбройните си тежки железни инструменти на най-необичайни спирки в междугарието. Много свлачища отстраниха, много подпорни стени изградиха. Без да искам слушах разговорите на тези мъже и жени. Остаряхме заедно във влака, пътувайки. Пред мене мина и трудовият им, и житейски път. Научих много неща от тях. Слушах за грижите около децата, жените, родителите и домовете им. Заедно с тях сменях дограми, изграждах отоплението на къщите според модата. В кризисните години „пътувах”с тях до Илиенци или до различни близки и далечни градове където стоките са „по на сметка”.
Често ставах неволен слушател на различни истории, които обикновените пътници си споделяха. Чувах новини от различни краища на Северна и Южна България, такива каквито не попадаха в медиите. Пътниците във влака са една вселена. Научавах житейски истини, истории на родове. Научих много рецепти за лечение, които наистина са уникални и действащи. Научих как се ремонтират покриви, огради. Разбрах как се правят аудио записи, кои компютри в момента са най-добрите, кое гориво е най-ефикасно за локално парно. Запомних кога е разрешен риболова, кога не, коя риба на какво кълве и работа ли е да висиш ей така за „тоя дето духа” край реката. Научих много за отглеждането на пчели, за брането на гъби, знаех много повече от медиите за стачките и за недоволството от хората на властта.
През годините наблюдавах природата, нейният кръговрат. Удивлявах се, че на разстояние само 70 километра за около 50 минути можеш да видиш най-различно време, да усетиш студ, киша, сняг, дъжд, слънце, мъгла,скреж. Можех да тръгна при 0 градуса и да пристигна при -5,-6 градуса. Тръгвах огряна от първите лъчи на слънцето, а пристигах във виелица, проливен дъжд, мъгла. Много години наред на едно и също място наблюдавах лисица, която пресичаше ливада точно когато минава влака. Вероятно ходеше до близкото село на лов и се прибираше към гората. От две години вече я няма. Дали много остаря и прехода й се вижда голям, или стана трофей на безбройните млади ловци, чийто джипове, кучета и оръжия виждам на една от спирките. Често влакът минава край сърни, като приказни са. По една-две или цяло стадо. Понякога пасат в някоя нива, друг път ги мярвам между дърветата, трети път пресичат железния път. Малко преди моята гара влакът се промушва в дефиле с голям наклон. Линията върви край деренце, а от двете страни гора от меше крие стада сърни, глигани, вълци и чакали. Снегът там се задържа поне половин месец след като се е стопил другаде. Отстрани край линията пролет белее от кокиче, синее от нацъфтял синчец, жълтее минзухар. Наблюдавам водите на деренцето, което помня още от детските си години. Пролет са бързотечни и бистри, лете понякога почти изчезват между камънака. Есен са покрити с окапала шума, зиме под красиви ледени рисунки прозират малките вирчета. Скалите прорязали тази почти девствена гора също живееха през годините. Пред очите ми се сриваха, оголваха различни пластове, свличаха натрупалата се върху им пръст, откъртваха непокорни канари. Ливади, нивя, далечни синеещи се планини, изоставени от хората постройки минават като на лента край прозореца на влака ми. Щъркели долитат и отлитат, често виждам техните огромните ята пролет и есен на едно от депата им. Зиме замислени мишелови като скулптури увенчават върховете на най-високите дървета. Край реки и дерета, край язовирите пристигат и заминават диви гъски, някакъв вид чайки. Зеленеят и жълтеят нивя, трактори и комбайни пъплят в безкрая им.
Все пътувам и пътувам… При остарелия си баща на отиване и при щастието на живота ми - моята дъщеря на връщане. Едно безкрайно пътуване водено от любовта към най-близките ми хора.

Милка Маркова

Голямата мечта на малкото поточе

Роди се в малка долчинка между две ливади. Тежкият сняг бързо отстъпваше под лъчите на слънцето и поточето му поиска малко водица. Мъъъничко, колкото да тръгне по света. Снегът щедро напълни долчинката с вода и тя засвети, заблещука под ясното синьо небе. Поточето протегна вратле и погледна напред, над снега. Там вече се зеленееше млада тревица и мамеше да  я достигнеш. Ще тръгне, реши то, макар и малко, надолу. Сигурно го чакаха и други поточета, ще се съберат и ще потърсят голямата вода, за която цяла зима разказваха снежинките. Тази вода се наричала море. Тихичко, на пръсти поточето забълбука надолу. Стана му весело, беше интересно и то не спираше да слиза все надолу и надолу. Минаваше край малки храстчета, край туфи миналогодишна трева. Оглеждаше се настрани и докъдето можеше да види все ливади и ливади. В далечината се зачерняха редки дървета. Какво ли има там, помисли си поточето и забърза към тях. Усети, че водата му е станала по-силна, поизтръска снагата си, поразшири място и навлезе смело сред дърветата. Стана по-тъмно и хладно, достраша го малко, но любопитството беше по-голямо. Провря се под нападалата миналогодишна  шума и потръпна от лекия студ в дефилето. Достраша го още повече, но се зачуди как ще се върне, не може, нали ще му се смеят всички в ливадите. Някой го докосна лекичко и то се обърна. До него се стичаха водите на друго малко поточе. Хванаха се за ръце и потеглиха надолу. Нямаше страшно щом са две. Оглеждаха се, изучаваха всичко наоколо. Дърветата ставаха все по-големи, дефилето все по-тясно. Надвиснаха облаци и внезапно изви виелица от едри снежинки. Сърчицето на поточето се сви. Ами ако замръзнат и не могат да продължат по-надолу? Не се страхувайте, смело, смело, се провикна някой сред дърветата. От стръмният отсрещен скат се спускаха буйните води на по-голямо поточе. То грабна водите на малките и хукнаха заедно надолу и надолу. Дърветата оредяха, дефилето разтвори силните си каменни ръце и пред тях блесна равнина. Водите се успокоиха, дочуха се птички, небето засиня отново и слънцето се показа. Друго си е с дружина, си мислише поточето. Тръгнаха по-спокойни, по-тихи, само на места водите им забързваха, за да изпреварят някой завой образуван от внезапно дърво. До ушите на поточето достигна далечен шум от голяма вода. Какво ли става? Какво ги чака? Малката му душичка се сви отново. Няма страшно, успокои ги голямото поточе, това е реката. Скоро тя ще ни приеме в своите води и заедно по-лесно ще стигнем до морето. Реката беше голяма и мощна. Тя ласкаво прие водите на поточетата, прегърна ги в своите обятия и бавно потекоха всички заедно надолу, през поля, равнини, покрай малки сгушени селца и големи градове. Провираха се под красиви мостове, охлаждаха водите си под върбалаците, тихо шумяха дърветата на горите, край които течаха. Весели жабки и най-различни рибки, водни кончета, мушици, рачета и безброй още водни животинки им правеха компания в дългия път. Водите на реката течаха неуморно и поточето се чувстваше щастливо, доволно и очакваше срещата с голямото, тайнственно море с нетърпение. Една нощ, когато водите на реката се бяха утешили в и приплясваха лениво в сладък сън, до  поточето достигна далечен шум на много вода. Сърцето му запърха отново, изплаши се. Дали това не е огромен водопад, за каквито беше слушало от снежинките, ако е така как ще се реши да скочи, страшно било. Когато на сутринта слънцето огря сребърните струи на речните води, поточето видя в далечината много, много вода, ширнала се по целия хоризонт. Техните води, водата на реката и на другите поточета бавно се разливаха в страни и постепенно потъваха в обятията на морето. Да, това беше морето. Дългоочакваната среща с морето. То се пенеше, гърмеше и плискаше водите си в големи вълни към реката, а тя успокоена и радостна потъваше в прегръдките му. Най-после малкото поточе, родено в падинката между ливадите, някъде далече, далече на запад беше пристигнало до мечтанато море. Една висока бяла вълна го грабна, прегърна го силно и го отнесе в далечния безкрай. Поточето стана част от морето, от огромния морски безкрай. Така се сбъдна голямата мечта на малкото поточе да стане част от голямо и силно море. Милка Маркова

Весела случка от младостта

Градът мързеливо се събуждаше. Беше неделя и никой не бързаше за никъде. Слънцето с мъка победи крепостната стена, надникна в двореца, целуна кръста на Патриаршията и се усмихна бащински на старата столица. После сведе поглед съм Янтра и погали калдъръма на улица „Гурко”. Старите търновчани още мързелуваха, не бързаха в тая прекрасна неделна утрин. Улицата беше пуста. Само някоя котка прибягваше тихичко по покривите или се шмугваше в потайна пролука. Откъм новият град по улицата се зададе младо момиче. Ученичка. Отдалече личаха знаците на училището, в което учеше. Дори и рано сутринта беше немислимо да е излязла без униформа. Момичето вървеше бавно, наслаждаваше се на утринното слънце, поглеждаше към среброто на реката и в душата му беше весело. Усмихваше се безгрижно на нещо свое когато долови необичаен шум зад гърба си. Обърна се учудено. Зад нея идваше група млади мъже, курсанти от Военното училище. Вървяха в оформено каре, шегуваха се и тихо разговаряха. Встрани крачеше командирът им. Къде ли отиват толкова рано-помисли момичето. Тих, сподавен смях се чу зад гърба й, последван от строга, силна команда: „Взвод!” - и строен удар върху калдаръма. „Стой! Равнение на дясно, ходом марш” Чат,чат,чат, отекваха твърдо мъжки стъпки по старинната улица. Като един крачеха младите мъже с глави , обърнати надясно. Усмихнати закачливо  и ведри задминаха препъващото се момиче. Командирът й отдаде чест стегнато и напето. Когато отминаха : „Взвод, свободно”прозвуча  друга команда  и младите мъже продължиха пътя  към своята цел..

Развълнуваната младата девойка остана след тях  усмихната. После закрачи към старо Търново. Младост. Далечна младост.

Милка Маркова

Есенна мъгла

Утрото е метално и непрогледно. Тежка, мокра мъгла се стеле ниско над земята. Приижда бавно, на талази откъм Крушака. Вмъкнала се в теснината край коритото на дерето  пълзи ли, пълзи. Възкачва се по поляните към Чуката, закрива единственият бор върху челото й. После обгръща старата, жилава слива, допълзява до първите къщи на Бежанската махала. Тръгва по тревясалите улици между тях. Наднича в дворовете, провира се в камарите нацепени дърва, пролазва между купите със сено. Промъква се като стоглава ламя и търси незаето място, нейде останала светлина, за да я погълне. Отгоре тежки облаци, пълни с вода я притискат. Вятърът се мъчи да я продуха, да разчисти място за есенния дъжд, но мъглата не се дава лесно. Не й се иска да падне върху земята ниско и да попие в тревите. Още малко ще поброди по сокаци и поляни, из горите наоколо и ще покрие селото до покривите на къщите. Дълго се спотайваше в дълбоките долове, сега отприщена бърза да обходи всичко.

Вятърът издува бузи, засвирва високо в клонаците, ядосано размахва коси. Включва цялата си мощ . Развихря се. Подбира мъглата, раздърпва дрехата й, догонва я. Събира парцалите, останали в скрити в долчинки или зад завоя на някоя пуста уличка. Свири и вие докато не остава и едно мъгливо пухче по земята. Сивите облаци са слезли още по-ниско над разчистената земя. Дъждовните капки нетърпеливо, една по една заситняват към пожълтелите треви. Дъждът развива пелена мокра и студена. Земята потръпва, поема го в недрата си бавно. Облаците се разтеглят, покриват всички пролуки в небето, слизат още по-ниско и се приготвят за дълго ромолене. Вятърът прибира криле, оглежда доволен света и тръгва към покоите си горе, в планините. Заслужено ще отдъхва.

Есента се сбогува с последните пожълтели листа, доволно прошепва нещо на нивята и мокрите дървета. Хваща тоягата си в ръка и тръгва полека на среща със Зимата.

Милка Маркова

Тъга

„Дълго минало, кой да го помни кратко бъдеще, кой да го спре?” Недялко Йорданов Тъжно е. Винаги когато се връщам в бащината си къща виждам как все повече наближават трънаците и бурена по улиците. Как настъпват бавно, заплашително и неумолимо. Махалата ни е крайна. Някога беше най-красивата, най-предпочитаната, с най-хубавите жени в селото. Много орехи растат край дворовете ни и затова й викат Жевезлика. Малка, но все едно отделно село в селото. С грижливи и мъдри стопани. Оформена на триъгълник от две бързоструини, пълноводни и весели дерета. Пет чешми с големи чучури, най-сладката вода в цялото село. До днес макар и възрастни, хората идват да налеят вода от тях за пиене. Едната, най-малката с лековита вода. Край деретата дива мента, пипериче, еньовче, големи клонати върби и огромни каваци, какво ли още не. Чуват се славеи, кукувици, косове и скорци, врабчета, сойки, врани, лястовици и гугутки, стърчиопашки.. Щъркели, соколи и орли. Билки, насекоми, птици, катерички и бялки, често в днешните дни прескачат от близката гора сърни, понякога чакали и вълци. Днес в махалата живеят едно семейство турци, баща ми и един самотен 50-годишен мъж. Весело циганско семейство дошло кой знае откъде се засели в една от къщите. Махалата е обградена от безкрайни, тип прерийни поляни, преминаващи в дълбоки дъбови гори. Нарядко по поляните се срещат стари, вековни дъбови дървета, останали от някогашните слизащи до селото гори. Под тях пладнуваха многобройните селски стада. Тук-таме скромничат малки туфички трънки, пролет бели като нестопени преспички сняг, а есен - синеят с малките си плодчета като късче небе. Когато селото обезлюдя и вече почти няма кой да гледа животни, поляните закърняха, осеяха се с дребни келяви храсталаци. Постепенно келявичака навлезе в крайните улици, заизвива се поветица, големи тлъсти стръкове полско бъзе обзеха не само полянките край пътя, а поникнаха и в стаите на самотните къщи. Само рано напролет в пустите дворове все още се виждат златните главици на лалета, белите камбанки на кокичета, синеят се диви теменужки, ухаят самотни зюмбюли. После храсталаците и дивото се емват и всяка година отвоюват по някой метър улици и дворове. Хората, останали в най-красивата навремето махала, геройски се борят с врага къде с мотики, къде с косите и сърповете. Битката изглежда предрешена. Докато са тука и са здрави ще успяват да държат немарата и пустота на крачка далеч от домовете си, но тя ги чака, варди ги стаена и нагла. Чака само ден да изоставят борбата, само да спрат да отдъхнат и с един скок ще ги победи. Бяха времена на чисти големи градини, с много овошки, сеитба и зеленина, с дворове пълни със стока, с полянки по улиците, изниско опасени от малки агънца и друг добитък, все едно си косил с днешна моторна косачка. Улиците пълни с хора и „Добра стига, бай Миньо”, „Дал Бог добро булка Иванце”, "Помага бог Йорданеее”, „Дал Бог добро буле Минювице”, „Добра среща бат, Недялко” „Дал Бог добро, Марине”… Ей такива неща минават пред очите ми докато изминавам последните метри почистени и стъкнати на улицата до бащината ми къща. Слънцето вече се е дигнало на копраля-две по небето и оглежда отвисоко земята, наднича в най-усойните кътчета, разтваря големите клонаци на старите дървета и огрява птичите гнезда в короните им, погалва тревичките и светва в огледалцето на малките вирчета по деренцата, блясва синьо по крилцата на водните кончета, намига леко и вдига поглед нататък, към западните баири над селото, а аз тихо отварям бащините порти и поставям багажа в нозете си. Най-после съм у дома. Милка Маркова

Телефонно обаждане

Трябваше да се обади. Остави куп недовършени неща. не помнеше защо, знаеше само,че трябва да се обади и да ги подреди, да разпореди, да не стане гаф. Избираше номер след номер и все - никой насреща. Недоумяваше, стягаше го сърцето, ядосваше се и беше нетърпелив. Не обичаше недовършени неща, не искаше заради него хората му и работата да страдат. Нищо не се получаваше с тоя телефон, какво става с  оператора? Ядосваше се все повече. Посегна за другия...не го намери... ...бавно осъзна... Тя, жена му, на изпроводяк, преди отвъдното беше оставила телефона му само..., без картата. Там карта не му трябваше. Жена му знаеше, че той без телефона ще бъде като без ръце, знаеше, че неизпълнените задачи са много, че ще му трябва телефонът, но картата вече е без значение....Тя винаги го разбираше и знаеше какво му трябва..... в оня свят, земния, останал там... Милка Маркова

Среща във влака

Беше само на 32 години  когато избягал от казармата войник застреля мъжа й във влака. Остана с две малки дъщерички на ръце. Много мъка и перепетии преживя докато отгледа децата, но вече бяха ученички в горните класове. Можеше  малко да си отдъхне. В предприятието я уважаваха шефовете, гласуваха й доверие за много неща. От поделението, в което работеше съпругът й колегите също не я забравяха. Случи се така,че в техния вход, етаж по-нагоре живееше самотен мъж. Почти на нейните години, с няколко по-млад. Не срещнал до днес любовта, останал сам. Често й помагаше с каквото може - понякога ще смени изгоряла крушка, кранче ще поправи. Тя пък сготвила нещо вкусно, отсипваше в купичка  му занасяше. Да хапне сготвено. Постепенно приятелството им се превърна в любов. Дъщерите й го приемаха. Сърцето й малко се отпусна, понякога вече мислеше и за себе си, не само за децата. Родителите на мъжа  й харесаха Йордан, одобряваха го. Нея обаче не одобряваха неговите родители. Не пожелаха да я видят, да се запознаят, говореха лошо за нея. Йордан не можа да се пребори с тях, да ги убеди поне да се срещнат.

Този ден Николина пътуваше с влака от София. Връщаше се след една командировка. В купето при нея се настани  възрастна двойка. Както си му е реда заговориха се, заразказваха си живота. Като разбраха от кой град е Николина и къде работи възрастните хора се спогледаха, кимнаха си в знак на съгласие и жената попита:

-Ти като работиш там, познаваш ли една Николина. Вдовица. Мъжът й навремето го убили във влака?

Николина трепна.                                                                                   

-Познавам я, защо питате? Искате нещо да й предам ли? Ваша близка ли е?

Мъжът и жената пак се спогледаха и жената продължи:

-Ще ти споделим нещо. Тази жена е оплела нашия син в мрежите си. Гледа да го завлече в гражданското, да му вземе апартамента, да уреди дъщерите си с жилище един ден. Той остана сам, неженен до сега, вече над четиридесетте, лесно се е подлъгал. Вдовица с деца! Горкото ни момче. Ние не сме я виждали де, но такива неща ни разказаха хората. Ти като каква жена я познаваш тази Николина.

- Ще ви кажа - усмихна се Николина -  Не зная кой ви е казал всичко това. - и разказа  историята на живота си и срещата с Йордан. Възрастните хора слушаха внимателно и все повече се отпускаха. Не им се виждаше толкова лоша Николина, ако е вярно всичко, което им разказваше тази жена.

- Ама ти лично ли се познаваш с нея, приятелки ли сте, колежки ли? Ти всичко много подробно знаеш - попита мъжът.

- Да, познавам я. Аз съм тази лоша Николина.- промълви едва сдържайки сълзите си младата жена. - Не зная защо искате вашият син да е нещастен. Аз си имам жилище, децата ми си получават пенсии заради мъртвия си баща, нямаме нужда от имотите ви. Аз просто обичам Йордан, децата ми също го обичат, а и той нас. Добре ни е заедно. Щастливи сме. Защо не искате да го разберете?

Възрастните хора не можеха да повярват. Не искаха да повярват, че това е страшната жена. Николина с усмивка им показа личната си карта.

Тяхната гара наближаваше. Мъжът и жената бяха замлъкнали и не знаеха нито какво да говорят, нито къде да сложат ръцете си, нито накъде да гледат. Срамуваха се и не вярваха,че всичко това се е случило. Просто Съдбата се беше намесила най-после за да защити една любов.

Отдавна Николина и Йордан са семейство. Момичетата пораснаха и поеха пътя си. За съжаление тяхно дете не се роди, но те си останаха едно хубаво, сплотено и щастливо семейство. Често им гостуваха родителите. Нейните, неговите и родителите на загиналия й съпруг. Радваха се на щастието им.

Милка Маркова

Раздумка край чешмата

На долния край на градината дядо винаги сееше фитара с люти до смърт чушлета и друга, с пипер за да има жените какво да турят в манджата. Тези фитари бяха стратегически. За вечеря не се налагаше да се ходи до бахчата, а само до дъното на градината.

В дувара дядо беше направил малка портичка . През пътя ромолеше една от многобройните селски чешми. С девет корита за водопой на животните и с чучур целогодишно пълен с бистра вода. От там дядо вземаше с кобилицата и бакърите вода, и напояваше ценната си малка бахчичка. Не му тежеше, че цял ден е работил на полето. Слизаше в долния край на градината, отваряше малката портичка и отиваше на чешмата.Освен комшиите от махалата, вечер вода наливаха и циганките от близките цигански къщи. Те пристигаха чисто облечени, гиздаво стъпвайки с блестящи, винаги добре калайдисани и измити бакъри на рамо. Сваляха ги грациозно от рамената си, после дълго ги миеха под чучура. На ръцете им подрънкваха безброй пиринчени гривни, а на вратлетата им блещукаха разноцветни стъклени гердани. Дядо беше много строг и работен мъж. От малък останал сирак и дълги години чиракувал по бахчите на газдите из Унгария, Румъния и Сърбия. Знаеше пет езика. На един от тях обичаше да разговаря с циганките вечер на чешмата. Винаги ги заговаряше на техния език. Първо ги поздравяваше, а те чинно, с наведени очи отговаряха на български "Добър вечер, бай Миньо". После той продължаваше да ги пита на техния си език нещо, те му отговаряха, а когато си тръгнеха пак уважително му казваха на български довиждане. Дядо напълваше своите бакъри и ги вдигаше леко, като перца на кобилицата. Продължаваше да свещенодейства в дъното на градината. Вечерта вече почти покриваше с лилави сенки всичко наоколо. Козодоят се обаждаше изрядко от дърветата край близката кариера. Дядо затваряше малката портичка, набираше в ризата си люти чушлета, зер без тях никога не сядаше да вечеря, откъсваше и по някоя пиперка. Да опекат жените за другия ден, да си вземе на къра подправени с много оцет и малко олио . После поемаше нагоре, към светналата вече къща за заслужена почивка след дългия, изпълнен с много труд ден.

фитара- леха със зеленчуци

Милка Маркова

 Това са моменти от живота на нашата тераса през отминалото лято. В къщичката за птици двойка синигери излюпи своите 4 малки пиленца. На снимката е последното от тях,фъкоето все още се колебае дали да излети.
 В една от саксиите ми дива ягода цяло лято ни подслаждаше с ароматни плодчета.
В друга  цъфти дива мащерка и с мириса си ни пренася в далечните планински кътчета на родния край.

Есен мила, цветна и тъжна!

На бивак

Беше във време оно. Със съпругът ми, вечна му памет, бяхме  хора, които обичат приключенията. Често ходехме с палатка по манастири, планини и море.. Когато се роди дъщеря ни, водехме и нея. В ония времена обаче, всичко се купуваше с „връзки”, а друг е въпросът ,че трудно се намираха някои неща за бивакуване на палатка дори с връзки. Бяхме си уредили прилично оборудване, но с палатките нещата не бяха добри. Все не успявахме да спестим за собствена палатка и ползвахме всеки път различни от приятели, или от службата. Докато бяхме двама лесна работа, спяхме си в „хималайка” и пътувахме с Балканчето. Дааа,сега ми е смешно, а тогава беше „върхът на сладоледа”. После когато с нас тръгна и дъщеря ни трябваше голяма палатка. Тя си беше тежкарче от малка и си искаше нейно помещение, искаше да има навес отпред, да има предверие.

Годината, за която иде реч беше се заформила трудна за летуване още от пролетта. Първо директорът ни заяви,че заместниците и н-к отделите няма да излизат в отпуск през лятото. Често се случваше когато не вървят производствените работи. Ядове, чудене, а дъщеря ни с тефтер и молив прави списък с необходимото за къмпинг и не дава и дума да стане, че няма да ходим.

С триста зора почти ден преди заминаването ни, пуснаха съпругът ми в отпуск, но с условието,че ще минем първо през Обединението в София за да проведе една среща и тогава започваме отпуск  за цели две седмици. / тази отстъпка беше заради малката ни дъщеря/. Бяхме решили като ще е в София първо, от там да минем през Сандански, после цепим през Родопите и Бургас, та в Приморско. Дъщеря ни беше на 7 години. Всичко натоварихме на Москвето. Тъпкано до край. В багажника, върху колата багажник, на задната седалка половината за дъщеря ни, половината с камара багаж. Колата-крепост. Всичко добре, но палатката нова. Винаги когато сме с непозната палатка първо пробно я „опъваме” веднъж и тогава тръгваме, но сега нямахме време. Иначе от хубава, по-хубава на картинката.

След всички истории, срещи,  дълъг път,  пристигнахме почти вечерта в Сандански. Никога не бяхме ходили там, намерихме по упътване една поляна до рекичка, под малка ВЕЦ и започнахме опъването на палатката. Дъщеря ни се настани на брезента от колата, извади си някакви нейни занимавки и потъна в тях. Започна великото дигане на палатката.

Тъй де, ама нали си знаете какво става в такива случаи. Първо се оказа, че няма схема макар и чисто нова палатка. Нищо, смело се захванахме. По пътя на логиката, тая рейка тука, това тука, онова там. Взехме да вдигаме, не е такаааа. Разглобяваме като все още любезно си говорим и си помагаме. Второ вдигане, отново една рейка стърчи и палатката клечи на една страна, а голяма, не може да я оставиш така, ще рухне върху ни както спим. Плахо казвам,че може би не е опъната добре. Мъжът ми беше благ човек и търпелив, нищо не отговори. Започнахме отново, за трети път. Пак не става. Винаги една рейка пречи и не е така където и да я  сложим, както  и да я сглобим. Мислим, гледаме, няма логика. Вече се стъмнява, палатката килната на една страна, дъщерята в реда на нещата започва упражнения по мърморене. Леки словесни престрелки от наша страна, а не бяхме и не сме били никога след това кавгаджийско семейство. Словесните атаки все повече набират скорост и за да не се изпокараме преди почивката, решаваме цивилизовано,че най-добре щом се приберем от почивката да се разведем. Съгласни сме и двамата, и започваме да подреждаме нещата си в кривата палатка.

Седем дена изкарахме там, палатката изкривена като баба с ишиас. Дъщерята играе по цял ден на поляната и край реката, аз чета книги и приготвям обяди, закуски, а мъжът ми седи на един стол с лице към палатката и размишлява.

Един ден взе молив, нарисува нещо на лист, после ходи някъде в града, върна се с кутия блажна боя,  четка и влезе вътре. Номерира всички рейки, после ми каза,че е имало една излишна, която по размери не пасва никъде и не е необходима никъде. Нея ние взимахме за носеща на върха, под навеса и затова все не можехме да сглобим добре палатката. Установи се, че  е сложена явно по погрешка при опаковането в завода.

Всички се развеселихме и останалите дни минаха чудесно. Прибрахме багажа, тръгнахме в един голям дъжд към морето, а  когато пристигнахме в къмпинга, вече грееше слънце.

Паркирахме колата, стоварихме палатката и започнахме сглобяването. Всичко като по часовник. За нула време палатката опъната, укрепена, красавица. Срещу нас седнал в шезлонг със скръстени ръце един летовник гледа през цялото време. Когато бяхме готови пристигна и протегна ръце на двама ни. „Браво - каза - гледах ви и ви се възхищавах. Такова опъване на палатка виждам за пръв път. Бързина, прецизност, синхрон. Без грешка сте.”.

Ние прихнахме и се прегърнахме. Нямаше да се развеждаме, ясно.

„Каваците” стоплиха сърцата ни, морето беше тихо, водата „като чай”, пясъкът прекрасен. Дъщеря ни се къпа на воля, ние заформихме чудна компания със съседите  пловдивчани, ловихме миди и пихме студена ракия до късни нощи.

Беше прекрасно лято.

                                                                                              

Милка Маркова

Тиха и златна

Ширнали се и прегорели, закатерили се нагоре, нагоре поляни. Тук-таме из тях бухнали китки дървета крият в дънерите си изворче, дало начало на поточе, което бърза надолу, за да стигне спокойните зеленясали води на близкото дере. По жиците край пътя все по-малко птици се събират за далечен път, а другите, които имат смелост да останат и през зимата се реят волно из есенното небе, тук-таме осеяно с накъдрени бели облаци. Обагрила се, гората  жълтее, червенее и какви ли не краски още шарят палитрата й. Отрупани с плод шипки и глогинки свели клони до земята подготвят храна за птичките през зимата. Проснали се на шир и длъж изорани ниви, успокоени подир летния труд са се приготвили за идващата зима. Слънцето грее топло и укротено, гледа с любов божия свят и бавно обхожда небосклона. Безкрайна нега и благодат владее поля и баири. Последни цветя кичат тревите. Тиха и златна есента шета, приготвя земята за зимен сън.

Милка Маркова

Приказка на две ръце

Срам ме е. Срам ме е от себе си и пред Него.Той беше тих и бих казала незабележим човек както и  да звучи  това. Не беше висок и строен, не беше красив. Напротив, беше по-скоро нисък, лицето му не се запомняше. Униформата му стоеше все едно набързо нахлузена, а шапката почти закриваше очите му. Понякога се чудех как така го търпят командирите. По това време да си курсант във Военното училище беше изключително престижно. Трябваше да си спретнат, стегнат, дори изискан и красив. Особено когато те пускат в градска отпуска. Него не го чакаха момичета на портала когато излизаше в града. Винаги някой от колегите и другарите му го вземаше със себе си. Дори да беше с момиче този приятел. Ние пък, момичетата нямахме нищо против тази компания. Макар да не отронваше дума, с мълчанието си дори не пречеше, напротив. Ставаше по-интересно когато сме трима. Курсантът се перчеше не само пред момичето си, а и пред колегата си. Момичето пък се стараеше да се хареса не само на своя красавец, а и на неговият приятел. Само Него не знаехме какво изпитва. Вървеше или седеше до нас и се усмихваше добродушно. Често съм питала приятелят си: този човек какво харесва, какво не, къде обича да ходи и къде не. Приятелите му не знаеха много за него. Единственото, което тайно на ухо ни споделяха беше, че той е в секретен клас за разузнавачи със специалност турски език и други балкански езици. Да, беше родом от Бургас и като че ли син на офицер-граничар. Това последното не беше сигурно.

Не си спомням как стана точно. Може би приятелят ми в последния момент не е излязъл в отпуск. Тогава нямаше мобилни телефони и е поръчал на Него да ми каже. Да, така е било. После тръгнахме двамата да се разходим. Той ме попита искам ли, а аз казах, че нямам нищо против. Нямах, защото  знаех, че и приятелят ми няма да има. Спомен от разходката не ми е останал, спомням си само, че после Той ми написа писмо. Това си беше практика между курсантите и техните момичета. Срещите от събота на събота, а през седмиците-писма. Та Той ми написа писмо. Приятелят ми нямаше нищо против, защото му го прочетох. Обикновено писмо, а и Той не представляваше заплаха за ничия любов. Отговорих му. Продължихме да си пишем и все обикновени писма. Приятелят ми вече не искаше да му ги чета, а ние с Него продължавахме да си пишем. Обикновени неща. Не помня как стана един ден Той ми написа странно писмо. Беше нещо като приказка. За едно нещастно момче. Приказката не беше довършена. Явно още тогава ми се е отдавало писането, защото на шега отговорих с писмо-продължение. Започнахме да си пишем по този начин. Интересното беше, че повече не се случи Той да е на наша среща с приятеля ми. Питах за Него, а моят курсант ми отговаряше, че или не излизал или излизал сам. Вече не искал да излиза в тройка. Учудих се, но не изявих желание да Го вземем със себе си. Приказката в писмата ни продължи много. Не помня колко време, но помня, че бяха 56 писма от Него.

През тази година завършвах техникума, а приятелят ми и Той завършваха военното училище. Пролетта ни беше напрегната. Стана така, че пътищата ни се разделиха. Моят курсант стана офицер, после се виждахме, но само двамата, без любовта. Аз се омъжих, той се ожени. Срещнахме се чак след 35 години. После животът ни раздели наистина. Приятелят ми  почина. Съдба.

С Него се разделихме още тогава, в оная пролет. Писмата спряха и не помня кой пръв спря да пише. После попитах негови колеги къде е разпределен след завършването, а те ми отговориха, че не знаят. Специалността му беше секретна и никой не знаеше къде е заминал. Нашата приказка свърши без край. Години след това разбрах с огромно съжаление, че писмата му, които бях запазила, по невнимание са унищожени с още други мои ученически архиви.

Всичко при мене изчезна. Дори за мой срам не помня името му. Мисля, че беше Стоянов. Да, още тогава не помнех малкото му име, само фамилията както е при военните. Дълго мислих за нашите отношения. Дали още тогава Той репетираше своите бъдещи мисии. Дали още тогава нарочно беше толкова безличен и прикрит? Дали затова беше обгърнат от тайнственост? Дали е изпробвал своето Аз в нашите отношения. Защото в живота на един разузнавач под прикритие има много моменти. Моменти, в които трябва да се прости с раздираща душата му любов, моменти, в които трябва да изчезне без следа. Може би нашата приказка не е била тренировка на разузнавач, а нещо повече?

Името му не знаех и не помнех, но него не забравих. До ден днешен помня човекът, с когото писахме на две ръце приказка.

Милка Маркова

Чуката

Селото не може без нея.То не е баир като баир. То е Чуката. Канара ли е, хълм ли е, скала ли е, никой не може каза. Някои твърдяха,че това е един най-обикновен баир. Други пък мъдруваха дали, ако се разкопае нещо ще се намери? Трети клатеха глави -най-обикновен камък обрасъл с трева през годините. „Не видите ли кариерата отсреща? Нали и там дупките зеят години наред каменни. Дето й гърмяно, цепен камъка, години остава скала. Ама после земята надделява, падне пръстчица, захване се тревица, пък докато се озърнеш, ей ти поляната готова.”. Тъй думаха, ама май не бяха сигурни. Чуката не личи да е баир, тя от север на селото провлачва една поляна, дърпа я към юг, гледаш равно уж и изведнъж се спуска стръмно към Голямото дере. То пък я приласкава, извива се край нея, потайно шуми и не й дава да се сипне към Жевизлика. Поляга в ниското Чуката, мъчи се да прескочи дерето, да си юрне през бахчите и да се заизкачва към високите поляни.

Лете по нея тревата расте изниско. Къса, мека край дерето и все по-остра към върха. Дърво не вирее на челото й. Години наред, колко никой не може каза, расте в единия й край, на средно високото слива. Откога е там даже дядо Симеон,  90 годишен старец, дето живее баш на темето на Чуката, не знае. Той я помни се тоя бой висока, все тъй дънера й жилест и оплетен от три яки жили. Слива е като я гледаш, ама да цъфти никой не я е виждал. Понякога близо до сливата, на стръмното някой връзва я коня си, я магарето, някоя крава. Защо ли? Ами щото там тревата е много дъхава. Билки всякакви. Че то мащерка, че бял равнец, пък има и сенчица, не е без хич. Горе на издърпаната поляна расте единствен бор. Има стотинагодишен казват най-старите. Подир него вече към поляните се зареждат къщя и градини на бежанската махала.

Къде есента някъде тревата на високото пожълтява, изсъхва, изпепелява се. Само долу, до дерето остава сочна, все едно тайно пие вода от него. Нищо,че бреговете му са стръмни и то е ниско. От изтока й пък мащерката е много и цъфти два пъти, пролет и късно лято. От нея страна някой са се мъчили коли да забиват, ограда да правят на баира й. Тъй ама не става. Копаят, копаят, земята свършва и отдолу  камък. Не поддава. Е, то излязоха машини, въртяха и с тях, ама камък ей, камък твърд и не пуща надолу. Хваща ги страх селяните и не бутат повече. Знае се, Чуката не пуска никой върху си. Билки може да береш, зиме децата да се пързалят по нея, пак може, да се качиш на челото й и да гледаш къде гората , Параджика, Ветите лозя, Голямата и Малката Ела -може. Да я дълбаеш, да садиш по нея, да я тревожиш - не може.

Зиме я оглася детски смях и радост. Снегът по чуката не е малък, ама нали по-важната й част е обърната към юга, бързо става за пързалка.

Пролет ли пукне, зазелени се тревата първа, защото опръхва и е на юг, нацъфтяват ниско малки цветчета, засинява над нея небето, челото й се зеленее с големия бор и накрехната седи откъм запад като китка зад ухото й, старата слива.

Голямото дере пък, я прегръща още кога се дели от поляната и бежанската махала. Там, малко по-надолу, в ниското върху една от скалите, които Чуката мие в дерето,  има огромна човешка стъпка. Огромна, метър сигурно и към петата по-дълбока. Казват старите хора,  ама най-старите, че това е стъпката на Крали Марко. Бързал той да помогне на три синджира роби, да ги отърве от турчина и като бягал скочил на тая скала. Толкова силен бил юнакът, че стъпката му останала врязана в камъка. Всяко дете в селото още като поотхвръкне ходи на поклонение там. Цялата махленска тайфа го посвещава в селската тайна за Крали Марко.

Уж за нищо не я ползват селяните, уж не пречи на селото, нито пък е толкова важна за живота в него, ама ничий живот не минава без значението на Чуката. За нея се говори, край нея минават, изкачват се по темето й, стоят на челото й, надпреварват се кой пръв ще я изкачи.

Като дойде Демокрацията  се намериха бабаити с най-модерна техника, в потайни доби да копаят тук и там на Чуката. Никой не ги е видял. Само случайни хора намерили копаното. Копано, ама недовършено. Дълбали долу до Голямото дере, после чоплили по челото й, ама дупките дето плитички, ами и ялови. Вижда се как въртяно, пръстта хвърчала, тревите нарязани, а камъка отдолу само одраскан. „Не са знаели, ама не са и питали хайваните му с хайвани - думаха селяните. - Тука и други са се мъчили имане да търсят, нито са влезли в камъка, нито добро са видели подир туй”

Седи си Чуката там, в източния край на селото. Тука я заварили Аспаруховите българи, тука я оставили Шишмановите войници. Тука я заварили турците, тука я оставили кога тръгнали за Анадола. Тука я заварили балканджиите слезли от Балкана, тука си е Чуката до ден днешен. Никой и нищо няма върху й, на всекиго път дава, билки да бере, тревата й да се пасе, но тайната си пази. Мълчи, гледа към Юга и слуша шума на Голямото дере. Чуката, без която селото не е същото.

Милка Маркова

Тя

Тя дори не е другата жена. Тя е всичко. 
Години наред. Дори не помни точно от кога. Мъжете не помнят години и дати. Помнят само любовта. Помнят оная премала, оная вечност, от която няма връщане. Тя е омаята, насладата, онова потъване без мисъл и тревога. Тя е тайната на всичките му копнежи и съмнения. Тя знае съкровените му мечти и страхове. Тя вижда и оценява смелите му дела, рискове. Тя вижда майсторлъка на ръцете му. Тя знае безсънните му нощи. 
Виждала е стремглавото му летене надолу с главата и успеха след това. На нея може да каже и покаже всичко. Тревогата за работата, децата, родителите, успехите и неуспехите. Намеците дори за харесвани жени. На нейните гърди отпуска глава в редките мигове на срещи, в откраднатите нощи. Всяка свободна секунда е за нея. По телефона, виртуално, очи в очи. Сърцето му винаги е при нея, там в ръцете й. Мисълта му на втори план винаги е при нея, но…. Всичко останало е другаде. Всичко. Пред света. Семейството…, съпругата, децата, родителите ,службата, обществото. Няма право на личното си щастие. Да е изчакал и преценил когато е трябвало. Сега е мъж на години и с положение, има всичко, което изисква живота. Разберат ли за НЕЯ ще е низвергнат, обвинен, смазан. 
Той знае това много добре и съблюдава всички закони. Върви по правилния и отъпкан път. Другото е извън, то е тайна. Дори не осъзнава колко е трудно да си Тайна. Да те има и да те няма. Да си и да не си. Казват,че зад всеки успял мъж стои една жена. Така е, той е успял, а тази жена? Тя е избрала това и не се оплаква. Просто го крепи, помага му, изслушва го, приласкава го, обича го. Независимо в какво е успял и кой е до него в живота. Тя е зад него и носи душата му в ръцете си издигнати високо.
 Това е ТЯ.



Милка Маркова