Среща на самодивска поляна

Подскок, подскок, подскача от краче на краче Тотко, слиза надолу по поляните, сред огромните стари дървета. Наближава пладня. Слънцето боцка пролетно де що живо види. Тревичките зазеленели, пъстреят жълтурчета, сини очета гледат към още по-синьото небе. Разни цветенца и билки бързат да излязат из земята, да протегнат листенца и цветове към топлото слънчице, да се дивят на света и да носят радост на хората.

Неда със свито сърце изпрати малкото си момче към къщи. Наближава пладня, малките пиленца, скоро излюпени, ще огладнеят. Не е далече нивата от селото. Хей го хе, вижда се тяхната махала. Малкият може да се прибере сам, майка му от сутринта е захлюпила копанята със забъркано мисирено брашно и млада коприва. Само да я оттули и пиленцата да се нахранят. Квачката е стара кокошка, ще ги кътка. Синът й ще си поиграе пред къщата и докато се усети Неда и баща му ще се приберат от нивята. Свива й се сърцето, че тя е опитна билкарка, знае кое как и защо, знае че там, откъдето ще мине малкият й син не е без опасности. Поляните слизат  в ниското, там трябва да мине дерето по брода, а наблизо има дълбок и потаен вир. Без беля, беля може да стане.

Подскача Тотко, спира, прикляква до оголената на места жълта пръст и човърка с пръстче от земята бели охлювчета. Колкото искаш има. Ще си събере и ще ги занесе на пиленцата. Може пък да ги клъвнат, ако охлювчетата се подадат навън от черупките. Намира си и кръгли бели камъчета, за прашката.  Малко го е страх кога минава край големите, разклонени дъбове. Вече е слязъл почти до дерето и тъкмо да заобиколи огромната сянка на един дъб кога съзира под нея да се червенеят гъбки. Завтири се нататък. Ще набере да занесе в къщи, майка му довечера ще се радва, а и той обича гъбена кашица. Лъхна го студ, Тотко потрепера, не посмя да навлезе към дънера където червенееха шапчиците на гъбите. Зъбките му затракаха, отдръпна се, приседна. Зави му се свят, стана му лошо. Зачуди се малкото момченце, поседя. Ставаше му все по-зле и реши малко да полегне, да си почине. Има време, ще нахрани пиленцата. Отпусна главица върху странно пожълтялата трева под сянката, да не го пече слънцето. Само малко ще поспи.

Високо горе, в клоните да дъба Гюрга протегна снага, разкърши я. Взе булото си от клона пред нея. Окъснява, иде пладня. Трябва да слезе долу в дерето и да се изкъпе в големия вир. Снощи подир лудите танци сестрите й я оставиха да нощува тука, на дъба. Като най-млада, решиха, че ней се пада да приготви обедната им трапеза. Тук, на хорището, тяхната сестрица Рада доведе примаменият от нея млад овчар. Цяла нощ им свири той, цяла нощ играха самодивите, а кога пропяха трети петли, Рада отнесе със себе си във висинето овчаря. Придружиха ги всички сестрици, само Гюрга остана.

Спусна се леко самодивата и що да види под сянката на дъба им. Малко момченце задрямало. Приближи и разбра. Омаяла го беше самодивската поляна, но живо беше. Живо и красиво дете. Заспало самодивски сън. Зачуди се Гюрга. Знаеше каква е подредбата. Наруши ли човек техните места, смърт. Отива в самодивските селения. Щом детето е останало живо, то сАмо се е докоснало до хорището.

Изкъпа се в тъмните води на потайния вир самодивата, занарежда трапезата. Бял хляб, мед, бяла медовина, ябълки, гъби червенки. Изви се вихрушка и сестрите й долетяха от планината. Една по една заставаха край трапезата. Гюрга само посочи към детето. Наобиколиха го, а Дена самодива вдигна момчето на ръце. Огледаха го, разбраха, че е живо. Магда самодива рече: „Хубав мъж ще израсне това момче, хубав, омаен за момите. Черноок и строен, хубав глас ще има, чудни песни ще пее, изкусно ще дума.“ Седнаха самодивите пладня да правят, похапват и мислят що да сторят нататък. Каква да е съдбата му. Малко е още за техните селения. Никаква работа не им върши. Тогава Вида самодива рече: „ Да расте, да порасте, хубав мъж да стане. Момите да омайва, дом да завърти, деца да навъди. Дар от нас, затуй, че стъпи на самодивско хорище едно да му остане: цял живот от главобол да страда. Болен да лежи дорде му мине, никакъв цяр да не намира майка му, билкарката. Жена-гледачка да й обади, че туй е за спомен дето е спал на самодивска поляна и самодивите жив са го пуснали. Кога мъжката сила му премине, тогаз главоболът да секне“.

По вечеря Неда и мъжът й намериха мъжката си рожба заспала на поляната. Погледна майката сухата, жълта трева, вдигна глава към клонатия стар дъб и всичко разбра. Заведоха чедото си у дома, билки му свариха. Заспа синът им непробудно до следващото утро.

Тъй стана както Вида самодива рече. Цял живот главобол мъчеше порасналото момче, превърнало се в мъж красавец. Дорде премина мъжката му сила в живота. Чак тогава самодивската орис го пусна.

Гледачка беше казала на майка му туй, що нарече самодивата.

На самодивско хорище не се стъпва, на самодивска поляна не се спира, нито под самодивско дърво се ляга за сън. Самодивската болест мори, убива. Кръстати орли и ветрове им помагат. Нарушиш ли техните забрани или те убиват , или болест невярна ти донасят. От Благовец, до Секновене хората да внимават и да се пазят, че туй е времето им. Тогава слизат на Земята, тогава нощем играят, тогава залюбват младите, хубави мъже, тогава обитават езера и вирове, пещери и изоставени стари воденици, големи дървета, синори, всички потайни места. За самодивите се говори какво ли не и хората се молят дано не ги срещат, дано не нарушат техните селения.

Случаят е истински, хората действителни. Самодивите? Кой знае, кой знае…

Милка Маркова

Магдина майка

Поизтупа ръцете си от брашното, гребна шепа вода, изми ги. Подсуши ги в престилката, оправи косата под забрадката, пък изскочи на пътната врата. На кръстопътя отсреща се събираха женурята от махалата. Чуваше се проскърцване на гъдулка и от време навреме глух удар на тъпан. Яна заситни, забърза. Откога не бяха минавали през селото музиканти. Някоя новина донасяха отдалече, нова песен изпяваха. Къде какво се е случило. Някъде хайдути убили изедник,  нейде керван нападнали и много злато ограбили. Другаде жена избягала с чужд мъж или пък свекърва затрила младото булче на сина си.

- Чувайте мало й голямо – гъдуларят започваше от началото. Щом изпееше песента, захващаше я пак. Така дор три пъти. После започваше напевно да разказва новото дето е научил.

Гъдулката тихичко пееше с чорбаджията си. Ниско излизаше гласът й , падаше дО земи, после с въздишка поемаше нагоре. Не стигаше кой знае колко високо и пак с вопъл падаше. Тъпанът глухо се обаждаше „думтара, думтара, дум…дум, дум.“.

- Какво е чудо станало, чудо голямо, невиждано, чудо голямо, нечувано. – жалостиво нареждаше певецът. Яна кимна на жените и се приближи по-близо, да чуе. Те се бяха скупчили, някои ронеха сълзици вече. Тия, дето  бяха дошли още в началото.

- Магда е булка хубава, Свилен й лика, прилика. Работни, още имотни. Малко си дете имали – редеше песента. – Широки двори, черни угари, биволи, още волове.

Заслуша се Яна, представи си далечното село, дали е като тяхното. Поне това булче случило на род, на хора. Мислеше Яна и си представяше нейният живот. Родът на мъжа й е голям, имотен, свекърите й много я искаха. Мъжът й с мерак я посрещна.

- Минало що са й минало – гъдуларят въздъхна в едно с гъдулката и пристъпи крачка напред между  жените. Те отстъпиха и преместиха кръга малко.

- В село са й дума зачула. Думата страшна, невярна. Магдина майка зетя си люби. Зетя залюбила, мира нямала. Кой къде ходи, кой какво прави, Магдина майка все зетя търси. Снагата му да зърне, очите му да срещне. Навитите ръкави, гърдите  мъжки, засуканите мустаки , очите орлови.

Що дума тоя гъдулар, стресна се Яна, каква й таз песен. За какво чудо пее той. Как тъй женска майка против чедото си ще иде. Нали е срамотно, нали е грехота от Бога. Песни и приказки е чувала Яна, свекър да залюби снахата, ама булчина майка зетя си, щеркина си мъж….Малееее, тез хора срам от Бога нямат ли. Пърха на младата жена сърцето, стомахът й се свива на топка. Какви срамове и грехове има по земята.

- Свилен са й много ядосал, Магдина майка на пътя пресрещнал. Сал две думи в очите й рекъл. Магдина майка са жална нажалила, сърце й са й свило, сълзи заронила. Къде да иде, какво да стори. Без зетя си не мой да бъде.

Жените се посбутват, споглеждат. Не смеят към Яна да се обърнат. Бедната, сигурно не е чула, не знае. Цялото село знае. Туй, що пее гъдуларят в песента, ми то в тяхното село го има. На тяхната дружка в живота. Тя сигур нищо не знае. Прииждат жените, още се събират, на гъсто са вече край гъдуларя. Той е привършил песента и  новото разправя. Питат го, вайкат се, цъкат с език. Някои не са чули песента, окъснели са и гъдулката проплаква отново. Яна седи насред жените, ни чува, ни вижда. Напред, докато слушаше песента, шепот дочу измежду събраните. Сърцето й спря, дъхът й излезе, ушите й пропищяха. Туй, дето жените прошушнаха за нея беше. За нейната майка. За нея се пеела песента. Гъдуларя не знаел от кое село е случката, затуй я пеел днес и тука. Янината майка любела зетя си. Затуй ли й било сичкото, мисли младата жена и сълзите й капят в прахта на пътя. Затуй ли мъжът й не иска на гости да идат у майкини й. Все работа намира, все няма време сега. Праща я сама, а тя иде ли си у тейкови, майка й от вратата пита защо е сама. Тъй трябва да бъде, с мъжа си трябва да си ходи и Яна навежда засрамена очи надолу. Чуди се какво да рече майце си. Тя каква била работата, защо питала майка й, защо  мъжът й не иска у тях да ходи.

Божееее, Божке, какъв срам. Свлече се на земята, коленичи, закри очи с ръцете си и захлипа. Гъдуларят извиси глас, отново запя за булчината майка, дето люби зетя си. „Зетя, зетя какво е правил, той, и той ли люби тъща си“ – пропищя в главата на Яна вик, а гъдуларя отговаря: „ Не тъ лий срам майно льо, булчито да ми срамиш, как ма в очите гледаш. Такваз срама ми слагаш“. „Божкееее, Боже мили, дечицата ми един ден как хората в очите шъ гледат“.

Скочи Яна, затегна забрадката, разбута жените. Хукна към къщи, а те я сподириха с тъга в очите. Горката. Яна тича, не спира. Влетява в къщата, право на хармана отива. Под сайваната мъжът й колата е разпрегнал. На ритлите вЪжито й окачил. Грабна го Яна, развърза го, хвърли нагоре и го преметна през гредите. Направи примката. Отърка с престилката очите си, обърса сълзите. Зарея поглед високо, горе, дето лястовичката храни своите малки, проплака сърцето й. Надяна въжето, притвори очи, рече „Сбогом мили дечица, сбогом , любе“ ,  ритна пънчето под краката си.

Грабнаха я силни мъжки ръце, притиснаха я до сърцето си, зацелуваха очите й, пиеха сълзите й.

- Стягай са, Яно. Вържи в бохчата дрехи за децата и за нас. Жълтиците съм напълнил в две кесии, биволите съм впрегнал отзад на двора. Тебе търсех. Децата са при мене. Тръгваме, Яно, далече. Никой ми не трябва. Само ти и децата. Само ти, либе, двамата, живота да си живеем. Какво щеше да сториш, Яно, как без тебе щяхме да поминуваме.

Отпусна Яна глава на мъжовите си гърди, облегна се на силната му ръка, въздъхна дълбоко. Погледна към птичките под стряхата и рече: „Благодаря ти, Боже“.

Свечеряваше, слънцето на заник отиваше. Полето притихваше, само нощните птици изрядко се обаждаха. Насред нивята, край пътя, под едно старо дърво крушово, сури биволи почиваха до разпрегната кола. Сайбията им с жена и деца, приседнали в тревите, вечеряха. Обърна се слънцето преди да падне зад баирите в далечината и с последния си лъч погали Янината глава. Тя се усмихна, въздъхна дълбоко и разчупи погачата дето беше омесила за стопанина си и децата.

Милка Маркова

Снимката е от фолклорните сайтове на нета.