Добре дошла, зима!

У дома

Вратите плавно, някак насила се затвориха след него. Топлото остана вътре, зад изпотенитe стъкла. Виелицата го посрещна с бръснещ вихър, захвърли цели шепи сняг в очите му.  Шофьорът на автобуса няколко пъти го попита наистина ли иска да слезе тука. Все пак до първите къщи на селото има около половин километър, виелицата е ужасна, сипе. Пусто е наоколо и тъмно.

Мъжът изчака автобуса да потегли, вдигна яката си, позамисли се малко, поколеба се. После пусна сака в снега, издърпа шала от врата си. Хубав, пухкав,  „марков”, беше казала жена му когато му го подари. Завърза го на главата си, върху шапката. Вятърът силен и безкомпромисен щеше да я отнесе още докато слезе. Закопча палтото си догоре, загърна се добре и вдигна сака.

Със силен вой  го атакува виелицата. Нямаше така лесно да го остави тя. Той си знаеше още от дете, че тука през зимата тя е господарка. Свисти, вие, носи сняг от билата наоколо, мете шосето, после го хвърля върху къщите и с все сила се изкачва отново по върховете. Не оставяше ни човек, ни животно замръкнали и непогребани живи под тонове преспи. Нямаше дори вдлъбнато от пъртина, камо ли цяла. Обикновено пътниците за селото слизат на спирката в края и докато стигнат до първите къщи правят пъртина. Пък и селяните я поддържат, ама сега е Бъдни вечер, кой ще ти броди по кърищата. Затуй снегът беше затрупал наоколо, студът беше свил всичко живо на топло, беше бяло мъртвило.

Първите крачки му се сториха вечност. Дори не можеше да върви направо. Виелицата го запращаше на една страна, докато се върне в правия път, тя пак го блъскаше с всичка сила. Тръгна. Старият му дом и селото го влечаха с непреодолима сила. В тази тиха нощ както се казва, когато всичко е на топло в къщи, когато всеки е със семейството си и празнува, нямаше какво да го задържи в града. Искаше, искаше да е там, в оня спокоен дом където никой и нищо не може да го заплашва, да го тревожи, да иска от него, да настоява, да го изнудва.

Силен порив на вятъра и остри като игли снежинки зашеметени от вихъра, се забиха в очите му. Светът се изгуби напълно пред него. Приведе се ниско напред, заслони се с ръка, поспря за миг и пак пое. Трудно пробиваше дълбокия сняг, високо вдигаше крак да пристъпи напред. Зад него следата веднага се пълнеше  и все едно никой не беше минал. „Люта зима” - помисли си - „Точно такава я обичах когато бях малък”. Напред нищо не се виждаше, само тъмните силуети на крайните къщи. Ще ги стигне, ей го де е, нали е силен мъж. Даваше си кураж, има няма половин километър до тях, как няма да успее. Забравяше,че годините седене на стола в офиса, вечните безсънни нощи, ядовете и притесненията си казваха думата. Нищо не наливаше сила в мускулите му, напротив. Всичко в офиса я изпиваше.

Задъхваше се, но помнеше, че във виелица и дълбок сняг не се спира за почивка. Върви се все напред. Отнякъде долетя вой на чакали. Селските кучета веднага се обадиха. „Нима има и чакали наоколо”- стресна се мъжът. Помисли си, че е беззащитен, че в ръката си има само сак с няколко дрешки, шише с уиски и нещо за хапване. Нищо друго. „Може би вятърът вие, а аз дочувам чакали” -  засмя се на себе си и вдигна крак за нова смела крачка. Не разбра на какво стъпи, а и нямаше как да разбере в снега. Усети, че полита и падна в пряспата пред себе си. Стресна се, изплаши се, напрегна мускули да се измъкне. Не беше лесно, пряспата го държеше в прегръдките си и го мамеше да си почине, да поседи в белия й уют. Обещаваше му, че ще му извае завивка, ще го стопли докато си почива. Бориха се  доста, тя и мъжът.

Най-накрая успя да се измъкне от прегръдката й, огледа се доколкото вижда, обходи я леко и пак запристъпя напред. Ей го де е, къщите се мержелеят. Вече са по-наблизо. Погледна пред себе си. Не беше обърнал внимание, че снегът е до пояс. Затова бяха трудни крачките му. Сакът пречеше в ръцете, затрудняваше пробиването на пъртина. Още малко, още малко, тяхната къща е почти на края. От последните, само още малко.

Мъжът не се предаваше, бореше се с виелицата, преспите, нощта. Рождественската нощ го мамеше към бащиния дом и той намираше сили в себе си за всяка крачка в тая снежна вакханалия.

Най-накрая, със сетни сили и почти на сън спря пред малката портичка на свидната къщица.. Отдалече беше съзрял светлинката в прозорчето. Знаеше,че няма как да свети, че няма никой, че майка му преди години напусна този свят. Знаеше, но светлинката беше там. Жълтеникава, маалка, премигваща, мамеща. Усмихна се тъжно. Портичката беше подпряна от огромна пряспа. Виелицата знаеше,че никой няма в този дом и затова се беше погрижила да затрупа, да не може чужд крак да прекрачи прага.

След още време и борба със снега мъжът успя да стигне до судурмата. Прозорчето, цялата къща тъмнееха, пряспа се беше надвесил от покрива, мъчеше се да надникне, да види защо стопаните не излизат да я разчистят.

Трябваха му усилия за да дръпне резето и да чуе жалното проскърцване на къщната врата. Постоя малко на прага й, почака, но вътре беше същият студ както навън. Не се надигна никой от столчето край печката, не го стоплиха майчините очи.

Присегна се опипом и намери закачената до самата врата газена лампа. Оная тежка топка в стомаха му се надигна леко нагоре, запълзя към гърлото. Зад шишето на лампата имаше затъкнат кибрит. Така го оставяха родителите му, да е нАръки. Последният път когато беше тука развъртя бушона на електричеството, спря крана на водата. Сега не се и досети да търси бушон, без да мисли посегна към газената лампа и кибрита. Драсна клечка, фитилът потрепна, примигна и спокоен пламък освети малката стаичка. Огледа се. Все така подредено както го беше оставила майка му. Леглото застлано, чергите на земята, шкафът с нейните любими чашки. Буцата се надигна още нагоре. Приближи гърлото му...До печката, в страни, седяха наредени дори дръвцата за огъня. Все едно сега е излязла майка му от стаята. Просто е някъде...Къде?

Не след дълго в стаята гореше буйно огън. Бавно се затопляше, дъхът му вече не се виждаше, беше разкопчал палтото си, свалил шала и шапката. Мръдна до избата, донесе още дърва. Сложи вода в кафеника. Нямаше кафе, а и не се беше сетил да вземе, но в джобовете му винаги имаше пакетче. Разтворимо. Ще направи да се сгрее. Печката  пламтеше с всичка сила и се мъчеше да върне топлината в този дом. Цепениците пукаха приятно.

Съблече палтото, придърпа масата до леглото. Няма да сяда на стол, ще седне както някога когато беше малък. Майка му и баща му на столовете до масата, а той на леглото. Подлагаха му възглавница да седне, за да е по-високо и да стига яденето. Тогава беше най-хубаво.

 Кафето  беше готово,  наряза каквото си носеше, малко хляб. Извади две чаши. В едната наля уиски, в другата вино. Когато ходи до избата за дърва съзря забравени бутилки. Добро беше. Някога го бутилира по молба на родителите си. От тяхното грозде, да видят докога ще издържи. Усмихна се. Ето и те са при него до масата на Бъдни вечер. Поседна. Облегна се на възглавниците, бродирани от неуморните ръце на майка му. Посегна към уискито, после размисли и остави чашата. Взе виното,  отпи дълбока глътка. Силно...тръпчивата течност блажено погали небцето му,  затопли тялото му, заля го със спокойствие. Все едно баща му седеше насреща, а майка му го погали по ръката. Въздъхна дълбоко.

Навън вятърът все така вилнееше, тичаше по пътищата, търсеше къде да хвърли загребания сняг. Връхлиташе, скриваше се зад някой ъгъл и дебнеше, виеше в надпревара с чакалите. Снегът трупаше,  нощта светлееше през вихъра от снежинки.

В топлата стая най-после мъжът се беше отпуснал. Вече не мислеше за работата, за тревогите, за жената, която го предаде. Замина някъде точно преди празниците ,в най-напрегнатите му дни. Не можела повече с него.  Сега нямаше грижа за куверти, за изискани ресторанти, нито за скъпи  костюми и превзети жени. Душата му, в мир с него блажено се беше отпуснала и го водеше в ония прекрасни спомени от детството и младостта. Спомените от Бъдни вечер и Коледа, в които винаги радост и спокойствие носеха родният дом и родителите. Нямаше по-голямо спокойствие и щастие от това. Суетата на света изчезваше, тревогите избледняваха, опасностите се скриваха. В бащиния дом на Бъдни вечер имаше само тиха радост, уют, сигурност и светлина. Светлина, която обещаваше и даваше Рождествената нощ на всеки. Миналото навлизаше в топлата стая, навлизаше със спомените, беше топло и уютно. Навън халата беснееше, студът свиваше, но в душата на мъжа беше  благо, мирно, щастливо.

Бъдни вечер в родния дом, най-голямата му мечта, спокойствие и сигурност.

Някой чукаше по стъклото на прозореца. Навън светлееше. Мъжът разтърка сънено очи, надигна се. В стаята беше топличко, тлееше жарава още в печката. Беше заспал без да усети. Щастливо отпуснат, спокоен. По заскреженото стъкло забарабаниха още почуквания от нечия ръка. Стана, протегна се и забърза към вратата. Отвори. Беше комшийката баба Рада. Видяла снощи,че прозорецът му свети и се досетила кой е запалил лампата. Сутринта сложила няколко парчета баница под кенарената кърпа, навлякла кожухчето, пребрадила шала и задърпала дядо Къню да дойдат да видят. Докато тя чукала по прозореца, дядото с лопатата ринеше сняг, правеше пътека, да се види,че чиляк има в тази къща. Мъжът се усмихваше щастливо. Пое баницата, благодари, а баба Рада загрижено го питаше има ли дръвца, ще поседи ли, защо няма ток в къщата,че снощи видяла газена лампа да мъжди през прозорчето. Когато разбра,че всичко си има, рече:

-Слушай, баби, я ела ти у дома за пладня. Ей, дядо ти Къню ще наточи винце, аз съм сварила пачичка, има някое суджуче в къщи, пиперенца има, кисело зелце, ще сгреем и ракийка. Тъй ами, днес е Коледа, как ще те оставим самичък тука в празната къща. Я, ела ти, ела да се видим, да се сприкажем, да си починеш от градската бъркотия.

После старците се обърнаха и заситниха по прясната пъртина към дома си.

Мъжът премигна срещу белотата на снега. Виелицата беше утихнала, къщите дремеха в ранното утро под калпаци от сняг. Лулите на комините издаваха в коя къща има стопани. Няколко врабчета настръхнали от студ стояха накацали по ябълката. Беше му леко на душата, спокойно и щастливо.

 У дома. Бъдни вечер и Коледа.

Милка Маркова

Добре дошла, зима!

Новогодишен спомен

Някога зимите бяха дълги, с много сняг и студ. Може на мене така да ми се е струвало защото съм била малка. Да, нямаше и вируси, тогава настивахме. От игра на пързалката, от бой със снежни топки или правене на снежни човеци. Както беше споменал някой тия дни, нямаше и непромокаемите днешни дрехи, та се връщахме в къщи „мокри до кости”. Тогава майките ни първо събличаха тежащите от ледена вода дрехи, после ни нашляпваха едно хубаво задето сме играли доста над разрешеното време в студа и снега и чак тогава започваха лечението ни. Разтривка с ракия „първак”, напушване с бял и лют дим от посипана върху живи въглени захар, /при което ние викахме колкото сила имаме и се дърпахме, а димът влизаше още по-дълбоко в зачервените ни гърла и си вършеше лечебната работа/. После ни правеха компрес на гърлото пак с вездесъщият „първак”, накапан върху серява вълна /това е непрана овча вълна/, върху нея слагаха парче вестник и бабината кърпа здраво вързана около вратлето ни „на компрес.”. Естествено, че глътвахме задължителният байер аспирин, защото с него се лекуваше всичко, той беше панацеята тогава. Напълваха добре печката с дърва и ни завиваха до брадичките с дебелият вълнен юрган. На сутринта бяхме като нови, здрави и готови за нови подвизи.

Та в една такава зима, точно преди Нова година имах нещастието да настина и да се разболея. Снегът беше  натрупал, пъртините из селото бяха дълбоки, едва се виждах когато отивах на детската градина. Майка ми реши,че ще постоя няколко дена в къщи. Имало време до Новата година, ще отида на градина. Минаха болничните дни и аз най-после пристигнах в детската градина. Приятелките ми веднага ми разказаха,че подготвяме програмата вече, че стихчетата са раздадени. Репетира се всеки ден. Най-интересното в надпревара ми разказаха: другарката Дора е правила избор /тогава не беше кастинг/ на дете, което ще дирижира една от песничките. Днес ще изпита и мене дали мога да се справя. Тогава ще реши кое дете ще бъде диригент на първата песен, с която ще започне нашата малка програмка.

Без дори да ми дойде на ум или да предположа след прегледа бях избрана аз. Другарката ми показа как се прави, опитахме, получи се много добре и аз бях определена за диригент на малката ни група.

По това време тържеството за Нова година се правеше в читалищния салон. Децата изнасяха програма, а възрастните от селото бяха публиката. В салона се правеше огромна елха. Вълнуващо и интересно беше. Програмата откривахме ние, децата от детската градина, после се редяха номерата на учениците от училището.

Моята майка беше скопосна жена, с изключителен усет към красивото. Тя реши,че не мога да изляза да дирижирам облечена как да е. Тогава бяха бедни времена, все още нямаше толкова стоки по магазините, а и да имаше, кой ще ти дава пари за официално облекло на шестгодишно дете. Дреха, която ще се облече веднъж и после ще остане неупотребявана. Майка умееше да шие дрехи, имаше шевна машина в къщи и ми спретна красива рокля. Нейна леля живееше в Америка. Понякога изпращаше колети с дрехи. Властите не позволяваха тези дрехи да са нови, непременно трябваше да са употребявани, дори скъсани. Тогава лелята се беше изхитрила и изпращаше красиви, почти нови дрехи, които умишлено повреждаше. Срязваше в някой край полата на рокля или пък правеше петно от кафе на място, което може да се изреже лесно и дрехата да се употребява или преправя. Та от такава рокля, тъмно-червена на бели дребни цветенца от памучно кадифе, майка ми уши рокля. Красива. Имаше и едно парче копринено кадифе, лилаво-червено, едноцветно,от което тя направи якичка, маншети и облече копчета. Тези копчета заши  за декоративна украса  предницата и на ръкавите от китката до лактите. От същата материя съши коланче. Роклята стана за чудо и приказ.

Дирижирах песента „Тихо се сипе първият сняг” /вярвам,че се усмихвате и си я спомняте всички/, бях щастлива. После много майки идваха при нас да видят роклята, да питат майка откъде е платът, коя шивачка я е ушила и ме въртяха на всички страни за да я огледат добре.

След програмата възрастните разместиха столовете, сториха място за игри на нас децата, извадиха сладкиши, които бяха изпекли и донесли. Започна голямата игра и олелия, черпене със сладки, пуканки, музика от акордеон, после идваха дядо Мраз и Снежанка.

Какво по-голямо щастие за децата от новогодишно тържество.

Ето така, преди много години най-неочаквано станах за няколко минути диригент и красавица с интересна рокля.

Това новогодишно тържество не забравих до днес, въпреки годините, изминали оттогава.

Честита Нова година на всички.

Милка Маркова

Добре дошла, зима!

Зимна седянка

Зимната вечер рано беше прибрала всичко живо на топло. Животните нахранени и напоени преживяха на топло в дама. Кучето, хапнало надве-натри комат хляб се наместваше в дъното на сайванта. Беше обходило наоколо, удушило на всички посоки. Уверило сe, че наоколо не броди ни лисица, ни вълк се приготвяше за дрямка.

Двете жени забрадени с вълнени шалове, навлекли дебели кожухчета излязоха от двора. Напред по дълбоката пъртина крачеше свекървата, с газен фенер в ръката. Подир нея снахата, с чанта от беленица . Не ги спираше ни виелицата, ни дълбокия сняг, нито пък тъмнината. Ей го де е, на двеста крачки от тяхната къща пуши комина на баба Гуна. У тях ще е седенката тая вечер.

Предпочитаха женурките от махалата да се събират у бабата. Тя е сама, няма мъже, няма деца. Приказки и смях на воля. Всяка носи под мишница по една цепеница за огъня. Всяка носи я курабии, я някое парче баница. Баба Гуна пък мяташе във фурната по една балка тиква. Нейната градина е на баир и подир пладня сенчеста, ражда тикви и чудо. Е, друг път пък като си тръгват жените от седенката ще даде половинка тиква на някоя да направи тиквеник за другата вечер, че е по-млада. То не е за наядане, ама ей тъй като седят до към сряд нощ да има какво да сложат в уста. Печени тиквени семки носеха. Слънчовка на седенки не се носеше щото иска повече време да чопли човек, а то нали и работа трябва да свършат.

Събираха се в сряда и петък вечер. Влизаха почти една подир друга. Всяка си знаеше къде сяда. Старите до огъня по-близо. Те предяха или плетяха чорапи не им трябва много да е светло. Знаеха си работата, ама гледаха да им е по-топло. Младите пък гледаха крушката да им свети по-силно,че или бродират, или на една кука плетат по някое мильо. Ще поседнат, ще се постоплят. Ще поразнищят коя какво чула през деня, коя какво правила и захващат работата си. Само Цанка, най-младата от тях, трудна и нито да се навежда да шие, нито да плете. Затова вземаше по някоя книга от читалището и им четеше. Прочиташе по две-три глави, после всички вкупом  обсъждаха /тогава тъй се казваше/ прочетеното. Смееха се, закачаха се. Някоя позапяваше. Обичаха да слушат баба Нейка. Тя и сладкодумно разказваше и много тъжни песни знаеше. За хайдути, за снахи и свекърви, за либета. Подир туй някоя от по-младите ще поиска акъл за нещо си, а по-старите ще помълчат, ще се поизчакат и тогава една по една ще си кажат думата. Празник ли наближава всяка ще си каже какво и как ще прави из къщи, кога ще й додат на гости баща, майка, кумове. Коледа ли иде всяка ще каже кога шопаря ще гътнат, как прибира месото,кокалаците, кървавицата как прави. Не, не че не знаят кое как става, ама ей така приказката да върви. Децата си и мъжете не одумваха, свекървите още по-малко, нито пък снахите. Пък и то май всичките бяха по две. Снаха до свекърва, майка до дъщеря, сватя до сватята. Близки си бяха. За мъжете си лоша дума не казваха, знаеше се всичко по махалата, ама от техните уста не излизаше. Тъй минаваше вечерта. В работа, смях, четене, приказки, поплакваха си на някоя песен, старите дори позадремваха край печката.

Къде сряд нощ някоя от старите ще рече:”Жениии, айде да тръгваме доде не е минало полунощ, доде нощянките не са излезли. Айде сти, млади булки има край нас, да ги прибираме”. Стават жените една по една, обличат кожухчетата, вдигат фитилите на оставените на судурмата фенери и полека поемат по пъртините към къщята си.

Снегът трупа, тих и светъл, нощта бавно пъпли къмто запада, щото светлото иде. Подир час-два петлите ще запеят: първи,че втори, а запеят ли трети петли  то утрото вече е на прага завеян от нощната виелица.

Милка Маркова

Добре дошла, зима!

Сватба

Гъдуларят вървеше напред и тихият плач на гъдулката водеше сватбата към църковния двор. Дълбок сняг беше затрупал селото, тясната пъртина едва побираше сватбарите. Цялата сватба беше по градски натъкмена. Само това не се съгласи бащата на Мара -сватбата да бъде с духова музика. Балканджия не може да допусне гюрюлтия  до възбог на такъв ден. Годеж става с гайда, сватба с гъдулка. Инак Мара е първата мома в селото дето отива под венчило в бяла рокля и с бяло було прибулена. Да се помни. Първа е по хубост и първа по градски се жени. Баща й я глави за чиновник от близкия град. Нито я попита, нито й даде дума да издума. Сприказвал се беше с тоз човек той по мъжки работи, разбраха се, че ще му даде Мара за жена.  Хубавица е, работна, скромна. Гражданинът  пък ще уреди заплетени имотни дела на марина баща без пари и с добра воля.

Снегът още валеше. Нощес беше засипал и не спираше на утринта. Сватбари много имаше канени, други пък за сеир бяха дошли. Таквоз чудо не се случваше всеки ден. Големи шейни, теглени от дорести коне докараха гражданите. Мъжете с черни, дълги кожуси и големи яки, а жените  с красиви шапки и кадифени биета по палтата. Завистливо оглеждаха сеирджиите и шушукаха, че на Мара късмета излязъл ей така, от нищото. Ма пък хитър баща й, без много приказки задомява дъщеря си в града и на богато място както се вижда. Никой не помисляше за Мара. Тя си имаше либе. От съседното село. Беше му пратила хабер, но големи снегове паднаха и Рачо не можа да дойде, да се видят. Майка й все я следеше, пиле не даваше да прехвръкне. Голтак е тоя Рачо, не й трябва той, а и селото му малко и бедно. Баща й добре е решил. Живота си ще живее в града, ами по-бързо да стъкмяват сватбата.

В ранна утрин за последно, преди още сватбарите да заприиждат Мара прати хабер за Рача. Да дойде. Как, как да намери начин да се видят.

Пристъпяше напред  младата булчица, от студ и от мъка се беше сковала, не се усещаше. Бялата муселинена рокля трептеше върху нежната й снага, булото падаше пред лицето й и скриваше дребните сълзици, които тихо ронеше  върху снега. Скритом хвърляше поглед напред към улицата, никъде не се виждаше Рачо. Не е могъл да изгази снега, да дойде. Селото му беше ей тука, зад гората, но зимата беше люта, тежко се вървеше.

Стигна сватбата църковния двор, дверите на божия храм широко разтворени очакваха младоженците. Свещи горяха, огромният полюлей светеше с всички запалени лампи, миришеше на чемшир и тамян. Кумовете, младоженците, сватовете, сватбарите вървяха бавно след свещеника навътре, към олтара. Венчавката започваше. Хорът ангелогласно  припяваше от балкона, върху малката масичка просветваха венчалните корони. Мара прималяваше, не чуваше и не виждаше. Скоро,скоро  ще стане венчана и завинаги ще изгуби голямата си любов.

„Како Маро, како Маро - нечие тъничко гласче тихичко зазвъня в ушите й. Ангелче ли беше, примряла ли беше, че гласче чуваше?. Някой лекичко я дърпаше за полата на красивата рокля и се притискаше в нея. Погледна надолу Мара и видя мъничко момченце. Цялото посипано  със сняг, с премръзнали ръчички я дърпаше за роклята. Погледна го, наведе се да го погали, а то й прошепна: ”Како Маро, бати Рачо е вън, зад църквата, каза да бягаш при него, с коне те чака”. Камбани зазвъняха в ушите на младата булка, повдигна глава напред, погледна в очите Богородица от Олтара. Стори й се, че тя й се усмихна, кимна й леко. Мара повдигна булото, отметна го назад. Обърна се като в сън, хукна между хората, през отворените църковни врати навън. Понесе се шепот: „Какво, какво, прилоша ли й на Мара?”. „Ух, сватя, че как няма, я виж що народ е вътре, душно е”-нареждаше жена в множеството. „Ма то на младите булки тъй става и от радост, и от мъка, булеее”- шепнеше  друга.

Мара излетя навън, виелицата я блъсна с всичка сила, снегът заслепи очите й. Дори не спря да се огледа. Свърна зад църквата, мярна конете и Рачо на улицата, изскочи от църковния двор. Конете пръхтяха, Рачо само се наведе, грабна я, повдигна я на коня и пришпори животните. От съседната улица изскочи шейна теглена от големи коне, пришпорвани от двама рачови приятели. Цялата дружина  вихрено пое към края на селото, гората  и пътя през нея.

Малко по-късно жени излязоха в църковния двор разтревожени да търсят Мара. Не я намериха, но се намериха деца видели как булката е избягала на  кон.

…..

Мара гледаше през заскрежения прозорец. Навън зимата е същата, като тогава. Вече 40 години от оня хубав ден. Много приказки се изприказваха, до ден днешен случката се разказва по седенки из селото, песен се пее за избягалата под венчилото булка. Младите момичета затаено слушат и въздишат. Родителите на Мара се сърдиха, лютиха, но накрая кандисаха. Приеха  Рачо, всички заживяха спокойно и щастливо. Вратата зад гърба й се отвори, в топлата стая връхлетяха снежинки и студ. Рачо носеше голям наръч дърва. Отупа снега от краката си, пусна ги пред печката и приближи прозореца. Сложи ръка на рамото й, отпусна се до нея на стола и загледа снега навън. „Боже, добре, че дойде в оня ден и ме открадна. Добър човек е той, добре живяхме”- мислеше Мара. Снегът стелеше леко, трупаше и напомняше онзи зимен ден преди много, много години.

Милка Маркова.

Добре дошла, Зима!

Приятели от близо и далече. Зимата се настанява постепенно, време й е. С мъгли, сняг, уют, радост за мало и голямо. Носи преживелици, носи незабравими дни. Извиква у нас спомени... Ще започнем поредица от мои стари разкази за зимата и живота в студените дни. За едни това ще са спомени, за други интересно надничане в отдавна отминали дни, за трети щрихи от непознати места и живот. Надявам се да ни бъде топло и приятно заедно в зимните дни.

Един зимен ден на село

Такъв сняг не бях виждал. Е, не,че не съм де, то нали съм вече на кусур години, ама такъв чист и дебел не бях виждал, наистина. Това си мисля и вървя към кафенето. Минали машини, разринали също като в града, ама тука снегът чист, чист, бял като пролетно кокиче. Въздухът кристален както би казал някой поет. Баш тъй си е без да съм написал и едно стихотворение в живота си.

Тая сутрин както винаги след закуска и побутване на туй-онуй из къщи се отправих към кафенето. Докато жена ми приготвя поръчаният от мене обяд ще мръдна до центъра, да не й се пречкам и да не почваме безкрайните разговори за достойнствата на характерите ни. Смях ме е като си помисля за тия ни „разговори”. Ми ние цял живот никога не сме се карали с жената тъй културно бе, без ярост, надскачане и тъй нататък. Просто си казваме разни неща един на друг и ни е смях, та се късаме. Ей, това на село и кавга не можеш да си спретнеш като хората, не върви. На село всичко ти е благо и драго на душата. Само дето булки няма толкова, ей тъй човек да оплакне окото. Има де, как да няма, ама все наборки, все пенсионерки завърнали се на село. Тук-таме някое младо, но  ти баш него ли ще срещнеш като излизаш.

В сладки мисли бях стигнал нахилен кафенето, влязох на бързо да не зяпа отворената врата. Съзрях в дъното бай Васил, стар приятел и право към него се засилих. Не пропуснах да погледна към барчето и да викна на Николинка кафе и коняче както винаги. Хвърлих й един мераклийски поглед колкото да не ме забравя, макар,че меракът ми отдавна беше изветрял. Николинка и тя наборка, кво толкова да й се мерача, ама ей тъй за отскок.

Пернахме по една ръка с бай Васил и се тръшнах на стола. Той също на кафе и коняче. Тъй сме свикнали ние младите пенсионери, както едно време, кафе с коняче. Каквото ти хареса на млади  години туй ти остава мерак цял живот. Другото , модерното - не. Туй уискита, водки, неее, ние си пием кафе с коняче или яка селска ракия. Не, че не сме пробвали всичко де що има по разни банкети, срещи, отчитания на съревнования и тъй нататък.

-Пак хвърли един мераклийски на Николинка, не се спираш - смее се бай Васил и поглажда мустака.

-Що, ти да не би да си видял нещо различно докато дойдеш? - питам и аз дяволито.

-Бе къде ти, то всичко живо се завряло в миша дупка, ква жена да видиш. Даже да видиш някъде то тя се е увила в панталони, анцузи и кво ли още не щеш, що да я гледаш - вече и двамата се заливаме от смях.

Пристигна моето кафе, конячето, чукнахме се за адет с бай Василя и си залафихме за празни работи. Малко политика, но от страх да не се разпопържаме бързо, бързо минахме на домашни теми. За децата, за къщите, за жените естествено. Какво ли толкова да си говорим за жените освен коя какво наготвила, как ни се е усладило, какви майсторки са в кухнята.

-Виж кво ще ти кажа, мойто момче - де на смях , де сериозно ми вика моят приятел - аз до какъв извод съм стигнал. Имай си ти жената, уважавай си я още повече, щом сте стигнали двамата до днешния ден заедно. Кусури всеки си има, всяка жена има нещо дето да не ти харесва. Недей й намира махна на нищо.

- Бе друго си е като видиш ти някоя тънка, пък по-млада, дето върви и се кърши, дето отмята назад косата - замечтано почвам аз, но бай Васил ме спира с ръка.

-Чакай сега и ме слушай. Аз това съм го мислил  и премислял. Той меракът си е мерак, пък за чуждо и различно еша си няма. Да размишляваме обаче като мъже на възраст, улегнали и разумни. Що бе джанъм,  да си прави човек бели, а, баш сега кога остарява. Верно е, че нашите булки не са ония ми ти момичета дето тичахме по тях, че дъх не ни оставаше. Натрупали някое килце, талията им я няма май вече там дето беше.

Пийваме коняк , отпиваме и кафе и продължава бай ти Васил.

- Боядисват косите, пък отдолу израстя на бърза ръка за ден -два бяла коса пак, не винаги миришат на парфюми, макар ,че ги имат и сега по тоалетките в спалнята. Миришат на манджи понякога, ама пък как сладко ни готвят , а?

Замислям се и аз, докато го слушам си представям мойта жена в къщи. Старае се жената макар да сме на село вече две-три години. Косата във форма, дрехите спретнати,че и секси дет се вика. Е, понапълнила дупето , ама и пазвата й е пълна. Току попоглеждам към нея кога нещо чопли из градината. Е, аз също си гледам работата де, но поглеждам и към пазвата й.

- Другото пък си мисля аз, та ние как изглеждаме, а? Не ни ли виси тук и там това и онова, а? Не ни ли светят главите като ракетни площадки, а? Да не мислиш,че някоя вталена, елегантна и начервосана нас ще гледа? Ако младее жена ти на тия години нали ще я гледат всички набори,че и младите,че и по-дъртите от нас. Да не остане само наша, а, как мислиш ти? Няма братче, ще може да избира колкото си иска и погледнеш някой ден бегала, нали тъй?

-Тъй е, - викам му и аз - то дет се вика стар боклук като се запали - и се смея колкото мога. Отмятам назад глава и хвърлям по едно око към маса дето има жени да пият кафе. Ей тъй, не че нещо, ами все пак да видя дали ловя окото още. Майтап правя, но на ум се замислям на бай Василя по думите. Аз съм си го мислил същото понякога. Какво ни е на жените, че и на нас. Бяхме млади, бяхме хубави, дето има един лаф останахме само „И”. Нищо де, голяма работа. Аз си харесвам жената, пали ме тя мене още.

Ей на, дойдохме си на село, оправихме къщата, уредихме си удобствата. Станем, шетаме си, работим си, хапваме и пийваме с приятели. Спокойно, никой не те гони за никъде. Създаваш си работа колкото можеш да работиш. Какво беше последните години преди пенсия, а? Какво беше? Младите те гледат на мор, не ти обръщат внимание на думите, пуфтят зад гърба ти. Шефът ти пък те навиква,че не се променяш, не навлизаш в новото. Тебе ти иде да хвърлиш всичко и да хукнеш дето ти видят очите, ама стажът, стажъъът. Добре,че на онуй  време дето му викат сега „соца” работа имаше много, завършвахме училище и тръгвахме да работим, че стаж навъртяхме. Каква да е пенсийка взехме, здрави сме още слава Богу. Оставихме децата по градищата и се кротнахме с жените на село.

- Какво се одряма  - пита ме бай Васил - за кога друга жена ти трябва , а ? Зная, зная, че не ти трябва, аз не приказвам за тебе, ами тъй ми иде на езика докато ти разправям какво си мисля. Вечер кога си лягаме и я гледам моята жена до себе си и си викам: ”Боже, добре,че е до мене, на леглото. Де ще се облегна на гърба й, де ще метна ръка през нея, а тя топличка, топличка, мила, става ми драго, почивам си и си заспивам блажено”. Какво друго ми трябва. Другарче ми е, от приказката си разбираме, едно и също мнение имаме за много работи. Е, скълцваме се понякога още, ама май повече се радваме един на друг.

- Тъй,тъй бай Василе, не ме гледай, че се майтапя. Ей, миналата седмица кога бродихме по горите за сухи дърва бях настинал. Знаеш ли, като малко дете ме е гледала моята булка. Компреси ли не бяха, лекарства ли, консултации с една нейна приятелка докторка по телефона, разтривки. За два дена бях като нов. Пък аз използвах, че се поглезих малко. - смея се от сърце и му хортувам тихичко да не ни чуват много какво си приказваме. Най-лесно ще ни вземат за подбив.

Седим си на топло с бай Васил, идват и си отиват и други „граждани” като нас, по някой англичанин, новоизпечен български селянин станал. Алъш-вериша на Николинка върви сутринта като по вода. Малко кафененце, но спретнато и чисто, хубаво кафе има, събира ни сутрин през зимата на топличко, а през лятото отвън, под чадърите.

Ей на, вратата се отваря и студът вкарва на бърза ръка нов посетител-Диана. Диана е останала рано вдовица, преди да се пенсионира още. Съкратили я без време от работа, подхвърлял я живота насам-натам самотна. Ходила по Гърция на работа и като се завърнала, оставила всичко на децата, върнала се на село, изгледала майка си и днес си живее тука. Оправна жена. То какво й остава друго де, като е сама. Огледа се, видя ни, махна приятелски на двама ни и отиде към бара.

-Хубава жена, а - шепне ми бай Васил.

-Що шепнеш,бай Василеее - смея се аз, а той ме тупа по-ръката: „по-тихо де,по-тихо” - Хубава е и оправна. Имат се с моята  и идва понякога у дома. Весела е и шегаджийка, но на чуждо око не хвърля. Сериозна е, къщата си гледа, длъжна никому не остава. За компания пък, еша си няма. Жена ми е разправяла, доста мъка е преживяла Диана през последните години, но не се предала, справила се.

-Ей, затуй ти викам напред да си гледаме булките и да сме живи, и здрави по-дълго време заедно. Сам човек какво правва ,а ? Даваш ли си сметка, една лула орехи не струваме по сами, една манджа не можеш си наготви, паниците няма да си умиеш като хората сам - дума бай Васил и въздиша, нажалява се. - Ей, заради тез работи още повече уважавам хората дето са по сами останали.

-Стига де, я си пий конячето и си мисли какво е наготвила твоята за пладня. Иди си,  обядвайте, починете си, пък към надвечер елате да се видим. Ей тъй, на печени семки и на вино, какво ще кажеш? - потупвам го аз по рамото.

-Що да не дойдем, ще ви дойдем. Е, хайде,че аз съм преди тебе тука, да тръгвам - побутва бай Васил чашките по масата и оставя бакшиш за Николинка.

-Ааа, чакай де, тръгвам с тебе, стига ми толкова,че докато си идем,  да „изпием” и по един тютюн по пътя - дръпвам го аз за ръкава и двамата се запътваме към вратата. Чупим по едно око пак на Николинка, за довиждане, нахилваме се „под мустак” и отваряме вратата. Времето е отпуснало малко, къде пладня е. Снегът вече е мек, не скрипти под краката. Селото е отворило блеснали очи под снежните шапки на покривите, запалило  комините, отпуснало снага след нощния студ. Подпушваме и ние  луличките с бай Васил, вървим  малко заедно и после всеки поема към топлата си къща, към половинката си, към спокойното си гнездо.

Милка Маркова

Кметската дъщеря

Ноември върви към своя край и още се чуди. Да пусне ли зимата във владение или да пообрули листата есенно. Иззад гарата надничат сивкави облаци, стоманено се превърта извътре. Вижда се, щом се преобърнат от високото и ще слязат ниско, ниско над улиците. Може сняг да носят, може и виелица до вечерта да засвири. Бахлъка колкото може удържа идещата от запад зима, но няма да успее дълго.

Това мисли бай Стоян застанал до прозореца и хванал ръце зад гърба си. В стаята кротко пукат дървата в печката. Разсилният добре я напалва. Нито да е горещо, нито пък хладина в кметската стая. Чистота поддържа. Около печката е преметено, няма прашинка. Столовете за посетители са наредени чинно край отсрещната стена. Бюрото е забърсано, мастилото в мастилницата долято, а перото върху перодръжката всяка сутрин е сменено с ново. До стъклената мастилница се кипри попивателна, с чисто сменена хартия.  В дясната страна на бюрото, кафеникава, дебела папка ДЯЛО примирено чака своя ред, пълна с документи. Доволен е кметът от вида на кабинета си, доволен е и разсилният.

Отсреща, в двора на Прогимназията заизлизаха учениците. Междучасие трябва да е, помисли бай Стоян и вдигна очи към големия стенен часовник, гордостта на кметството. Един от заможните хора в селото, върнал се от печалбарство в Америка го купил и дарил за здраве, и да се помни името му. Даа, междучасие е в училището. Малките се гонят вече, а по-големите момчета закачат ученичките. Хубаво училище бяха направили славяновчани. За около петдесет години как заселиха селото подир Освобождението,  построиха две училища и черква. Долното училище не стигна за децата. Щом откриха прогимназия се наложи да се строи второ училище. Събраха парите и го направиха. Голямо, високо, на два ката, същинска прогимназия. Обширен двор, часовникова кула, салон за физкултура. Стаите светли, с високи прозорци, доволно да пускат светлина.

Отнесе се бай Стоян в мечти. Като го избраха за кмет, зае се сериозно да управлява селските работи. Шосе захвана и направи през цялото село. От гарата до най-отдалечената махала на селото, Джевизлика. Цели два километра е дълго. Накрая му, до последната селска чешма тури голяма улична лампа. Там се сбираха махленците на беленки кога се обереше мисиря. Сега е замислил две чешми да направи, като се връщат животните от мерата, да ги напоят чобаните, да са доволни стопаните. Има още задачи, ще ги изпълни. Електрика докара предишен кмет от юзината в Попово, той пък, бай Стоян ще гледа да тури улични лампи на повече кръстопътища, да е видело на минувачите по вечеря. Подръпна ръкавелите си кмета, приглади и без това гладко вчесаната си коса назад. Прокашля се и пак хвана ръце зад гърба.

Кметската врата с трясък се разтвори и в стаята връхлетя Нейчето, дъщерята на бай Стоян. Ученичка в Прогимназията, разхубавила се от студа и бързането, с опъната черна престилка по снагата и бяла, плетена якичка край вратлето. Скопосна жена има бай Стоян, изплела е  дантелени якички за единствената им дъщеря. Макар и още ученичка, с униформа, голямо момиче е вече, да е хубава.

-Тате, тате, виж какво – забързано, припряно на висок глас се втурна към него Нейчето.

Кметът свъси ниско вежди, стрялна гневно с черните си очи влязлата и ядосано, с нисък глас рече:

- Госпожице, влизаш в стаята на Кмета в това село. Ти почука ли? Чу ли някой високо да отговори „Даааа“, отвори ли ти полека вратата и влезе ли чак тогава, м?

- Ииииии, тате, бееее. Стига дееее. Идвам да ми дадеш парички да купя тетрадка, че се свърши тоя час.- изчурулика Нейчето и чукна по бюрото на баща си, засмя се и се завъртя.

- Ти чу ли въпрос, госпожице, чу ли? – още по-намръщен попита кметът и приближи крачка към новодошлата. – Излез в коридора, затвори вратата, почукай и влез както се полага.

Кметската ръка с вдигнат пръст сочеше към разтворената врата на стаята. Нейчето сви капризно устни, връцна черната престилка и бавно излезе. Затвори вратата и всичко замря.

„Може и да съм строг, ама така трябва“ – мисли бай Стоян, -  тук е Кметство, да не е хан. Да се учи, не е малка вече.Може пък за гражданин да я задомим.

Чук, чук, чук, тихичко и колебливо прозвуча на вратата. Прокашля се Кметът , седна зад бюрото и взе писалката в ръка.

- Мммддааааааа – високо отговори той. Вратата се открехна и главицата на Нейчето, със заруменели от яд бузи надникна в процепа.

- Влез и седни – посочи с ръка кметът. – Кажи какво има.

Нейчето приседна на ръба на един от столовете и разказа бързо защо е дошла. Даде парички бащата на дъщеря си, изпрати я до вратата и на изпроводяк каза:

- Ти си вече голяма, освен туй си дъщеря на кмета. Трябва да знаеш как да се държиш. Може да има човек по работа при мене, може да водя важен разговор. Тук, аз съм господин Кмета, не татко ти Стоян. Ти тук си една ученичка от селото. Ще влезеш и ще се обърнеш към мене както се полага към Кмет.

После се усмихна, погали я по главата. Нейчето хукна към книжарницата. Децата вече се прибираха, призовани от училищния звънец за следващия урок.

Отново застана бай Стоян до прозореца. Една им е Нейчето, късно я завъдиха, глезеничка им е. Прах не даваха да падне върху нея. Радваха й се. Време е да я научат и на други неща, освен на домакинстване.

Облаците бяха  слязли от високото. Гарата не се виждаше зад пелената им. Снежинки прелитаха, рееха се дълго преди да се спуснат на земята. Студът сковаваше и минувачите бързаха към топлите си соби. Разсилният тихичко влезе, погледа кмета, застанал до прозореца, пусна дебела цепеница в печката и пак така тих излезе. Кметът остана замислен до прозореца. Отпуснало се беше бащиното му сърце. Кметската дъщеря докосна най-скритите струни на строгия селски първенец. Зимата навън се промъкваше из селските улици, стягаше, а комините на къщята  къдяха  със запалените си лули и нехаеха от нейните закани… Ноември не издържа, пусна зимата през прага си. Селото полека притихваше.

Все още усмихнат, с мисълта за дъщеря си, Кметът седна тежко зад бюрото и протегна ръка към папката с надпис ДЯЛО.

Милка Маркова

Времето

Времето върви бавно. 

Откакто съм тука дори часовника не бутвам. Не му обръщам времето  в лятно, че после пък в зимно. Часовникът отмерва часовете, но не го и поглеждам почти. Будя се по някое време, понякога все още се стряскам, че ще закъснея. После някъде от дълбините на съзнанието ми изплува успокояващата мисъл, че вече не бързам и не закъснявам. Унасям се блажено в  сладък сън. Последните часове преди зазоряване са най-сладки.

След дълго плискане в банята, освежен, излизам навън пред къщи както си му викаме на село. Благодат. На изток вече е прибеляло и разведряло. Слънцето на половин диск наднича закачливо. Кафето ми аха да кипне на котлона. Нарочно не си донесох кафе-машина. Като не е на жар, поне на котлон да е през лятото, зимата си го кипвам на живата печка в кухнята.

Сядам, припалвам цигара. Ех, не е редно, здравословно и тъй нататък, но пък ми е драго. Сутрин с кафето си пия и тютюна. Отпивам яка глътка, дръпвам от цигарата, присвивам очи и бавно оглеждам хоризонта. Зелено, синьо, златно, мирис, птича песен, красота. Не е тишина защото всичко запява и забръмчава, но не е онова бръмчене на шумния град. Не, не е, това бръмчене и жужене е от божия свят наоколо. Първите ранобудни врабчета вече проверяват за остатъци котешката трапеза. Котката пък все още се спотайва нейде свита на кълбо и на топличко след нощните си похождения. Кучето е легнало в краката ми. Хладно му е, вижда се, но не би ме оставило сам. Вярно върви след мене още от ставането сутрин.

Не бързам за никъде. Ден голяяям , казваше един стар човек някога. Наистина е така. Още от вечерта съм си намислил каква ще я подкарвам днес, след закуската. Подредил съм си всичко, натъкмил, полека, свирукайки си ще работя. Отмахвам от котлона млековарката,че откога е засвирила. За един мъж някои удобства на кухнята никога не са излишни. Сега ще направя  чудесна попара от прясно мляко. Купувам си го от съседи. Тъдявашни са, имат кози, млякото е чудесно и дъхти на треви.

Допивам кафето, довършвам цигарата и сядам пред купата с млечна попара. Похапвам и се усмихвам на утрото. Слънцето вече изскочи от постелите си, оглежда усмихнато земята, наднича под дърветата и ги огрява едно по едно. Пийва бистра росица от листата, бодва с лъчите си неизправените тревички, разтваря венчетата на цветята. От някъде пристига писаната  ми подмамена от аромата на прясно млечице и започва сърцераздирателното си искане : сега и веднага. Нагласил съм й попарката. Зная,че е нетърпелива, виж песът си знае мястото и времето. За него има специална порция кокали, подарък от други съседи. Живеем си дружно, аз кучето и котката. Вече година сме сключили този съюз за живот на село и ни е много добре.

Сам пристигнах, без жена и деца. Децата отдавна си имат свои семейства и живот, а жената...ех, жената. Всеки пое на стари години по своя път, защото аз исках на село, тя пък - гражданка, родена на село. Без кавги и без обиди всеки тръгна по пътя си.

Бащината къща ме посрещна примирена, решила, че ще остане самотна до края на дните си. Прашясала и притихнала, задрямала под тежестта на годините. Срещата ни беше тиха, безмълвна. Дни наред тя се чудеше истина ли е завръщането на едно от децата, отгледани в скута й. Дни наред аз се чудех това ли е къщата на спомените ми и щастливото детство. После полека отношенията се избистриха, натъкмиха. Стая по стая, тихомълком тя открехваше  общото ни минало, стая по стая аз връщах общите ни надежди за бъдещето.

Дворът, буренясал и разхвърлян на воля се стресна от моето пристигане. Не искаше да отстъпи нито педя. Поставяше на пътя ми най-различни саморасли драки, захвърлени железа, почти изгнили стари дървета. Тогава отнякъде пристигнаха писана и песът. Просто ме откриха. Реших,че са само любопитни, но те останаха. Разпитах чий са, никой не ги познаваше. Съседите казаха,че кучето се привързва към стопанина си, не към къщата. Значи това куче е останало без стопанин и си е търсило друг, докато ме е открило. Котката пък се привързвала към къщата. Вероятно майката на моята Писана я е родила в нашата къща и тя затова е останала тука, нищо, че няма стопани. Така заживяхме тримата. Писана, аз и кучето Петко. Реших,че и на  тримата имената трябва да са с П . Тя-Писана, той Петко, аз Продан. Вече втора година си живеем задружно и щастливо. Писана ни се глезка и лови мишките, но по-често седи изтегната на слънце и мърка. Петко варди къщата, дворът и мене , а аз се грижа за прехраната на трима ни.

Постепенно почистих и подредих къщата. В нея имаше всичко останало от сръчните ръце на майка ми, че и на баба ми. Изтупах, измих, подредих. Е, мъжка подредба, но на мене си ми е добре. После претребих мазите, таваните, навесите и пристройките. Баща ми беше „стара къща”. Имаше всичко: от малкото трионче и гвоздейче, до разните инструменти и уреди за мъжки дейности. Поизчистих двора и градината, разработих част от мястото. Започнах да се уча да садя и сея. Като за начинаещ се получаваше. Съседите макар и малко не ме оставят сам. Наглеждат ме, донасят ми това-онова, аз пък им помагам с каквото мога.

Знаете ли колко е хубав животът ми сега? Някой ще си каже: да, ама си сам. Така е,самотата е лошо нещо. В началото все понечвах да река нещо някому. После се усетих, че мога и сам да си говоря на глас. На село всичко може. Простор да искаш. Дори си запявам докато работя, свирукам си, говоря си. Еее, разбира се ,че е по-добре половинката ти да е до тебе, но като не иска. Това насила не става. Само понякога се чудя истински ли е бил животът ни заедно или защото така трябва и „да не кажат хората нещо лошо за нас”.

 Ей, повярвайте ми, много е добро да се завърнеш на село, на спокойствие и тишина. Гладен не се умира, от работа пък съвсем. Бавно, полека, планирано, но не на всяка цена.

За тия близо две години се научих да си готвя някои неща. Най-лесното бял боб и картофена чорба. Включвам котлона, слагам всичко в тенджерата и се вари. Едното става за нула време, другото за два часа и нещо. Лесно и вкусно. Зимата, на печката в къщи. Къкри си яденето, аз си чета книжката или си гледам телевизия. Отделно манджите дето си ги зная от млади години:цър-пър на туй-онуй. Де наденичка, де месце, може в тигана, може на скаричката или на жарава. Пържа си яйца, сиренце си нарежа, салатка или трушийка, абе има какво да се яде. Когато пък някоя комшийка ме сайдиса с паничка ядене не се назлъндисвам. Намирам с какво да се отблагодаря. Нещо ще им измайсторя или пък ще ремонтирам. На село отношенията между хората са по-чисти, все едно не сме същите.

 Като дойде време за пенсията прескоча до града, напазарувам каквото ми трябва и за цял месец се закотвям на село. Добре ми е. Ей на, миналата есен една баба, комшийка, ме научи да правя селска трушйка. Сложих всичко в буркана, тя ми направи саламурата, залях зеленчуците и готовооо. Извадих си картофи, насадени пролетта, имах и бял боб малко, брах плодове от дърветата, лук,чесън се роди. Събирах материал от изоставени дворове, джанки, круши, сини сливи, сварих си малко ракийка. Е, като за първа година беше добре. Тая година разчиствам малкото лозенце в дъното на градината си, ще имам и винце на есен.Абе да видиш как хем денят минава неусетно, хем не е празна мазичката ми , хем пък съм доволен, че мога.

Кога ми писне от самота слизам до центъра. Сутрин ли е, ще сръбна кафе с мъжете, пък и жени има, ако е надвечер ще пийна едно за мерак. Ще разменя някой лаф, ще понапопържаме тоя-оня от властта и хайде у дома. Петко винаги слиза с мене, двамата сме. Писана пък ни изпраща до вратата и там ни посреща. Абе идилия, но има време за всичко.

Втора есен ще посрещам на село, свикнах и ми е добре. Понякога децата си идват за ден-два, понякога някой приятел наминава. Ей тъй, уж нещо да ме пита. Сядаме отпред на теферич, пийнем едно-две, замезваме, говорим си. Все едно и също ме питат: как свикна. Ами, свикнах им викам, не беше трудно. То било рай да си живееш на село. Душата ми се пълни с благодат, спя си хубаво, работя си. Вече не се изморявам бързо, позаякнах. Разговарям си с хората колкото и когато искам. Никой не ми натрапва себе си, нито пък гюрултията си. Само едно съм благодарен: не продадох бащината къща. Голямо богатство е, ей, да знаете. Събуваш се и влизаш също като оня заврян зет от вицовете. Майките и бащите ни имане са ни оставили, пълни къщи с имане.

Времето пък, Времето е всичкото на света. Имаш го и му се радваш и наслаждаваш, а то  те повежда в дните напред спокойно и без бързане, мъдро. Ти само се оставяш в ръцете му и си живееш живота.

Милка Маркова

Старата жена

Селото се е ширнало насреща по баирите. Къщята ту се емват нагоре по слънчевите пътеки към върха, ту тихичко слизат надолу към прохладата на реката. Жълтата пръст на високото се е сипнала, напекла се е и искри като златна. Там онова дето се белее ще да са гробищата. Колко бяло, все едно не е там пътят за оня свят. Старата жена избърсва една сълзица от набръчканото си лице и се усмихва на себе си. Там е мъжо й, там ще иде и тя скоро. Време й е вече.” За какво се живее след човека ти, за какво?” - пита се тя. Кога той си замина мислеше, че си струва да поживее още малко, заради децата. Хвана се здраво за тази вяра и не укроти дните си. Тъй, ама годинки поотминаха няколко и тя взе да усеща тежки краката си, немощ някаква, нежелание дори една чорбица да си свари. Добри деца и внуци беше отгледала. Кога синовете й я видяха, че наистина закъса, големият се прибра. Работен, тих е той. По цял ден нещо човърка из двора, оживи къщата й, поднови я. Не мисли и не придиря за кого и колко работи. Хубаво му е нещо да измайстори, да посади, да отгледа. Внуците идват, наглеждат я. Кое откъдето се откачи и тича тука, на село, при баба.

Усмихва се на себе си старата жена, рейва поглед към синьото небе . Внуците...Това е най-голямата благодат, която Господ дава на хората. Да дочакат внуци. Кога се родиха трите деца на големия син и двете на малкия, жената беше още чевръста и млада. Не й тежеше нищо. Помагаше  на снахите да отгледат милите й внучета, вземаше при себе си ту едно, ту друго. Водеше ги на селската детска градина. Не спираше от работа, но успяваха с дядо им да ги отгледат. Правеше закуски, дядото играеше с тях, вечер ги приспиваше с песни. Беше голяма певица на млади години и тихичко припяваше най-хубавите песни на внучетата. Те се привързаха към дядо и баба, не спираха да идват и когато пораснаха. Задомиха се и водеха цялото си домочадие тука, на село. Кога им се случеше радост и неволя пак при баба и дядо тичаха. Ех, сега са други времената. Разпиля ги живота по чужбина, че чак до Америка ги пръждоса. Няма ги, няма кой да отвори вратата. Добре,че синът й откак се завърна отваря туй чудо лаптопа, та вижда и тия в Англия, и тия в Америка. Не е същото, но поне чува гласът им и вижда ,че се усмихват.

Тежка въздишка се отрони от гърдите на старата жена. Облак затули веселото слънце и грозната му сянка падна върху селото. Само на снахите не можа да угоди старата жена. Особено на голямата. Не стъпваха тука, ама малката поне умее някоя добра дума да й каже. Голямата само мълчи и сумти, гледа лошо. Цял живот не можа да й направи  старата. Ни с помощ, ни с подаръци. Гледаше с нищо да не ги задължава, да не занимава и мъжете им с нищо, само и само те да са добре. Самите снахи родени на село, не можаха да свикнат с това на мъжете си, не искаха и да се изкаже да идват. Не ги караха, бяха здрави с мъжо, синовете яки, работата си сами вършеха. Снахите седяха в града и се грижеха за някое от децата си, другите бяха на село.

„Нейде сме сбъркали”- мислеше старата жена. Е, сега е друго, разбира голямата си снаха защо не стъпва на село дори мъжа си да види. Не може вече свекървата нито да готви както едно време, нито баници и питки да меси. Уж все тъй е чиста и подредена, но стара е вече, стара, не всичко е както някога. Може пък снахата заради това да не иска да я види. Мъчи се къщата чиста да държи, кога разбере,че някоя от снахите ще намине. Пак мете, пак чисти, ама старост пуста. Очите не виждат, ръцете слаби, краката не държат. Сърцето й се свива кога е тука снахата. Дума не обелва, на масата сяда по-далече от свекървата, муси се. Понякога я чува какви думи нарежда на сина й, стомахът й на копче се свива, тежи й. Каилна е сама да седи, колкото може ще живее и както може. Само да не е причина за раздори в семействата на синовете си.

Погледът на старата жена бавно обходи насреща селото. Сърцето й се разнежи от гледката. Стана й мило. Това е бащината й къща. Цял живот от тук е гледала селото, баирите, слънцето. Облегна глава назад, в очите и прибеля нещо. Какво ли е пък това, какво бяло вижда отсреща. Там нищо друго бяло не знае да има освен гробището. То се белее така. Аааа, не е, облак бял иде към нея, расте. Че защо бял облак, големите облаци са черни. Чуди се жената, а облакът се разтваря, просинява небето и насреща иде мъжо й. Засмян, подава ръка и вика:”Айде, жено, ела при мене. Айде да те водя. Стига ти толкова тука. Ела с мене. Там е хубаво, спокойно. Айде”.

Жената подава ръка, надига се и е леко, леко, като птичка е. Тръгват двамата с мъжо й , облакът ги поема в белотата си и е тихо, и спокойно наоколо. Дори птичките не пеят.

Милка Маркова