Снимките са на Жоро Хаджиев
Слизаме надолу по баирищата, през
малки долинки и край поточета. Горските пилета ни прехласват с песни, небето
внезапно просинява между дърветата, а тревите! Тревите са толкова омайни, че
свят ти се вие. Вече знаем защо, но преди ден нищо не бяхме нито чували, нито
ни интересуваше толкова.
С моето гадже млади и влюбени,
хора от съвременния свят, с глави пълни с какви ли не интернет-глупости
най-малко се интересувахме, а и не вярвахме на народни умотворения, предания и
разни приказки. Природата? Ами тя си е природа. Тревички, дървета, планини, реки,
каквото там има по света.
Решихме да отидем нагоре из
планината. Направихме няколко сандвича ,бутилка минерална вода, две леки
ранички на гръб и хайде, тръгнахме. Чуваме нашите приятели ходят по планини, а ние
досега-не. Затова ще се включим в това масово ходене, но първо само двамата, да
видим дали е за нас тая работа. Лесно било чуваме, намирали по балкана къде да
нощуват. Има изоставени къщи и плевници, а и се срещат добри самотни баби, които
те нахранват и приютяват.
Тръгнахме.
В началото хич и не гледаме,
просто си говорим наши работи. Поемаме по път нагоре из планината. Чер път,
тревясал. Неусетно сме стигнали до такова изоставено село. Напълно безлюдно.
Ега ти и дивотията. Няма никой, малко зловещо. Продължаваме, ще търсим село с
поне двама-трима души, за кураж. Докато вървим към следващата махаличка /както
се казвало малко село/ говорим, но вече
се позаглеждаме в страни. Откъсвам си цветенце. Чуваме и някоя птичка, долавяме
ухания. Чудни ухания. Неусетно планината ни завладява. Засега без наше знание и
разрешение. Достигаме други къщи. Изскачат неочаквано пред нас. Тук една наднича,
там друга се спотайва. Хоп, в един доволно обрасъл с трева двор, върви към нас
възрастна жена. Доста стройна за тия години, на които изглежда. Пребрадена, но
под забрадката искрят сини очи. Буквално искрят, учудващо и малко плашещо.
Доближихме, тя отвори портичката. Заприказвахме се. Поседнахме на пейката отвън,
на улицата. Какво си говорехме ли? Незнайно защо ни се прииска да си кажем
всичко на тая баба, всичко. Преварвахме се един друг, поглеждахме се стреснато
и отново почти едновременно разказвахме. Времето неусетно беше минало, зачуха
се щурци. Почувствахме ги някъде вътре, в гърдите си. Не осъзнавахме, че цялата
планина заехтя от щуренето им. Възрастната жена мълчеше потънала в здрача и ни
слушаше. Само от време навреме синьото на очите й блясваше като светкавица.
Усетихме глад, замлъкнахме така внезапно както заговорихме. Спогледахме се
почти изплашени. Старата жена скокна, да, наистина скокна като млада, звънко се
засмя и рече:
- Няма да ви оставя нито
гладни, нито да спите под звездите, макар, че няма да ви е зле. Я погледнете
нагоре.
Още не беше паднал мрак, но тук,
в планината нямаше какво да конкурира звездната светлина. Вдигнахме погледи
нагоре и съзряхме мигащото сребро.
Захласнахме се, а щурците свиреха ли свиреха. Когато се огледахме, бабата беше
изчезнала. Изплашихме се. Зашушнах на приятеля си страхливо, чудех се какво
става. Къщата в двора също тънеше в тъма. Той се почесваше колебливо, искаше да
е мъж, но усещах потната му ръка стиснала здраво моята. Сега я оплескахме.
Имаше баба, няма баба. Мръква, а ние сме насред непозната планина, в безлюдно
село. Не бяхме сигурни вече дали наистина сме говорили с възрастната жена или е
било плод на изморената ни фантазия. Притиснахме се силно един в друг. Незнайни
птици се заобаждаха из шумналите буйно дървета. Топлината на приятелската
прегръдка ме успокои малко. Помислих си, че все пак имаме вода, сандвичи, двама
сме. Имаме и по една тояга. Провижда се още наоколо. Може да успеем да намерим близо
някой сух клон и да си стъкнем огън. Къщата зад гърба ни чернееше страшно за
свикналите ни на обилна електрическа светлина очи, но тук, на улицата беше
по-просторно. Някак щяхме да бягаме, ако нещо страшно ни приближи. Недоумявахме
как се отпуснахме и приспахме разума си. Казах всичко това на глас и приятелят
ми се съгласи с мен. Говорът му беше дълбок и тих. Все още се притискахме един
в друг, когато нещо прошумоля зад гърбовете ни. Подскочихме изплашени. До нас
стоеше възрастната жена. Лицето й белееше в здрача. Очите й вече не се виждаха,
на мястото на устните беше се утаила тъмна резка. Кърпата й ми се видя някак
издърпана напред, прикриваща лицето. Побиха ме тръпки.
- Хайде, влизайте де, какво сте
се стреснали тук, на пътя баш. Хайде, приготвих туй-онуй за хапване. Няма да ви
оставя гладни я.
- Аааа, ние няма да те
притесняваме, ей тука ще стъкнем огън и ще хапнем сандвичите, които си носим. –
с треперлив гласец, който на сила излезе от гърлото ми отговорих заради двама
ни аз.
Старата жена се разсмя беззвучно,
похвана ме за ръката, която аз задърпах изплашено.
- Влизайте, влизайте, тъмно е
вече, къде ще дивеете по улиците посряд нощ.
- Ми то и в къщата ти е тъмно –
смело този път се опънах на бабата . Заклещила си бях показалеца и палеца
против магьосници и решила да се боря с тая подозрителна жена.
- Тъмно е ами, щото откъм
улицата не се вижда светлото. Зад къщата си шетам аз, там ми свети една крушка.
Направила съм тъй, че даже да мине нередовен човек по улицата да не вижда
светлина нощем. Спя и в стаята откъм задния двор, там и да свети пак не се
вижда от пътя. Разбра ли ме, момиче. Тука е пустош, аз тука съм родена и
живяла. Научена съм на много работи дето в твоята глава няма и как да се родят.
Не се майте повече, ами да сядаме на масата, че сте уморени и сигурно гладни.
Тръгнахме колебливо през двора.
Старата жена залости портичката, разроши
треволяка с крак да не си личи много отъпканото от краката ни. Заобиколихме
тъмната къща все още вцепенени. Наистина. В задният двор беше окосено,
по-навътре се провиждаше градинка. Пред вратата за вътре светеше крушка, а до
вратата светеше и прозорец. На плочника под голямо дърво бабата беше подредила
масата за вечеря. В три чинии имаше изпържени яйца, обилно поляти с олио,
наръсени с червен пипер, миризлива балканска чубрица и ситно накълцан магданоз. В страни се мъдреше
чиния с ароматни колелца краставички. Пухкави крайщници от на ръка месен хляб
допълваха апетитно картината. Спогледахме се.
После се измихме на чешмата
отвън, поседнахме почти нетърпеливи до масата. Бабата донесе три стъклени чашки
и шише жълта балканска ракия. Учудихме се, че е студена. Тя се подсмихна и
рече:
- На много неща ще се чудите,
но ако искате постойте ден два край мене. Ще научите от живота доста повече
отколкото знаете.
Без да слушаме повече,
захапахме направо от хляба. Яйцата ухаеха
чудно, такива пържени яйца не бяхме яли в живота си. Бодвахме краставички,
обръщахме малките стъклени напръстничета с хладна ракийка и се отпускахме
щастливо. Жената похапваше, поглеждаше ни и се усмихваше тънко.
Нощта настъпи и наоколо стана
още по-омайно. Тишина, но не точно. Щурене, шумолене, птича песен, потаен
ветрец, бръмчене на най-различни летящи твари около ярката изкуствена светлина
на крушката. Котка измяука, някъде далече се зачу пролайване на куче, чакал
изджавка в отговор. Чухалче изчуха съвсем наблизо в тъмнината. Сега не се
страхувахме, напротив. Бяхме се отпуснали и само поемахме непознатото за нас.
В тая омайна нощ научихме
наистина неподозирани неща. Разбрахме, че в къщата, в приземния етаж има
кладенец за вода. Никой не подозира това. Така правели някога тъдява мъжете.
Водата в самата къща, за зло и за добро никой да не я знае. Стаите така
разположени, че може да се живее в цялата къща, но може и така, само в задната.
Да не се забелязва ,че има живот в нея, ако се наложи. Пред къщата към улицата
трева в дворчето, всичко се сее зад къщата, пак на скрито. В страни, вътре в
къщата има коридорче по цялата й ширина. Вратата към него е от задната страна,
а краят му е отпред и там има тесен процеп, като бойница. От там ни е видяла
старата жена когато сме идели към къщата й. От там се вижда кой влиза в двора,
някога мъжете при опасност от там провирали пушката и стреляли по неканения
гост, ако преценят, че не иде с добро. Слушаме с ококорени очи и питаме, а като
е сама защо няма куче. Тя се засмива и ни пита защо, я да помислим. Защото
кучето те варди и те предупреждава за опасност, но и те издава като лае.
Издава, че къщата има стопанин. Защото куче без стопанин не седи в къщата, то
не е като котката.
Още много и дълго ни разказва
бабата, докато накрая упоени от сладки приказки, от чист въздух, от чудната
вечеря и от омайната нощ не задрямахме по столовете. Бабата тихичко шеташе край
нас, беше спокойно и уютно.
Омаята на тая нощ, всички
звуци, приказки, вечерята, старата жена, не ни позволиха да си тръгнем на
сутринта. Наистина останахме още няколко дни. Видяхме и научихме толкова много
незнайни и неподозирани неща за живота и природата, че главите не останаха
приятно замотани, а сърцата ни щастливи.
Години наред се връщахме при
всеки удобен случай при възрастната жена, оставахме при нея колкото можем и
омайните нощи все се повтаряха. Първата обаче, оная наша първа омайна нощ,
остана единствена и неповторима.
Милка Маркова
