"Назлън Донка"

/разказ по народна песен/

Слънцето кърваво се подава далече напред, зад тополите. Сълзите на росата тихичко се стичат от  нетрепващите листенца.  Свличат се, попивайки в черната, безмълвна земя. Ни птича песен се чува наоколо, ни живинка някаква шумулва.

По пътя иде конник. Белият му жребец бавно и високо повдига стройните си крака, пристъпя уверено. Ездачът, с шарени дрехи, много ятагани и ножове, затъкнати в аления пояс,  огромна чалма на главата, е отпуснал поводите. Сигурен в себе си и коня, следва прашния друм. Ръцете му обгръщат здраво жената, седнала пред него.

Красива жена, млада. Облечена гиздосия. Злато и сърма проблясват по дрехата й, нанизи жълтици трептят на гърдите й. В косите й тежки сребърни косичници, везби красят полите й. Тънки вежди се вият, очертават бяло, високо чело. Дълги ресници трепетливо скриват огромни черни очи.  От тези очи, тихичко капят сълзици. Чертаят следи по румените й страни, после слизат надолу и падат върху бялата козина на коня.

Слънцето тръгва по своя път. Извисява се бавно, хвърля жарава от рано. Конникът мълчаливо побутва без нужда коня, а той все така отмерено пристъпва в прахта. Житата, тревите не мръдват, ветрец никакъв не подухва.

Цяла нощ варди арапинът конник край къщата на момата. Скрит в сенките, привързал коня на тайно място. Само въже и кърпата в ръцете му. В голямата, чорбаджийска къща гласят сватба. На сутринта ще вземат булка от тука. За нея е пратен арапинът. От високо място. Момата отдавна е наречена за подарък на султана. Беят я иска на старите, не я дадоха. Кога разбра, че ще я женят, гневът му се разрази като лятна буря. Не му трябва нему бурен. Цвете му трябва. Такъв дар ще изпрати в Стамбул на господаря, че той ще забрави за всичките бейови прегрешения. Привика  арапина, шушнаха бая време. После оседлаха белият жребец, силен кон е той, ще свърши работа.

На разсъмване жените нагласиха момата, облякоха й тежки роби. Накитиха я, украсиха лицето й с белило и червило, заплетоха косите й. Остана само булото да прибулят кога дойдат сватовете и кумовете, младоженецът. Момата се суетеше, оглеждаше се, радваше се. Арапинът тешеше в листака срещу прозореца. Вратата на стаята й отворена седеше, а пред нея судурма. Мълчешката, котешки пристъпи той, скокна, вмъкна се леко в стаята. Докато момата да извика, затули устата й с кърпата, сръчно омота въжето около снагата й и я вдигна на рамото си. Потъна  бързо в сенките и нищо наоколо не шавна. Все едно не се е случило.

Момата нито можеше да мръдне, нито да гъкне. Арапинът я хвърли на коня, яхна го и излетяха в галоп от селото. Мушкаше го в хълбоците, припираше го… Кога надалече стигнаха, дръпна юздата… Смъкна момата от коня, отвърза въжето, извади кърпата. Накара я да се пооправи. „Не бягай - каза й - нищо няма да стане. Връщане назад няма. Искаш ли да си жива, да са живи вашите, слушай ма и толкоз“.

Младата жена все за случилото се мисли. Как стана, какво стана. Чакаше най-хубавият си ден, сватбеният. За Райко я бяха сгодили. Днес булка щеше да му стане. Как се случи, откъде се взе този чер арапин. Защо я отвлече.

- Не плачи, ще бастисаш  хубостта си. Пази я. Тя ти е най-скъпото. Господарка ще бъдеш, ако си хубава. Иначе, слугиня ще те направят.

Отвлякъл ме е, мисли Донка. Така се казва. Донка. Отвлякъл я е. Друг път пак се е случвало и в тяхното село, но идваше потеря. Грабеха, палеха, убиваха де кого сварят, а момите отвличаха. Някои успяваха да се скрият в бъркотията. Днес нищо такова не се случи. Днес тя се радваше на красивата си премяна, на накитите, на хубостта си. Още час-два гайди щяха да писнат в двора им. Не успя дори да изписка сега. Като агне я метна на рамо арапина и изчезнаха в здрачината на утрото.

Самотно дърво се зачернЯ напред по пътя. Дръпва юздите арапина, спира коня. Смъква Донка на земята. Ще почиват тука. Пътят е дълъг. Конят трябва да отдъхне, те да хапнат и да пийнат водица.  Не й се пие вода на Донка, не й  се яде. Назлън сяда под сянката. Какво да стори. Да бяга, къде ще иде. През нито едно село не минаха, нито къщи някъде се видяха. В едната страна се жълтеят поля, от другата Дунава влачи мързеливо водите си. Брегът му стръмен я мами. Да хукне да бяга, да се удави. Не става, арапинът  ще я стигне с коня. Отиват все към изгрев слънце. Натам вървят. Сети се, че той знае езика й. На него й дума. Ще го пита къде я води.

- Нали ти рекох преди, ти не слушаш ли. Пази хубостта си. Най-големият господар те иска. В Стамбул ще те пратят, в харема.

Виква Донка, вдига ръце към небето, заплаква. В Стамбул, че то е далече. Много далече, така е чувала. Тя няма да се върне вече. Райко няма да види, майка и баща няма да види. Горко зарИда Донка, безспирно. Дървото над нея тихичко зашумява, захлажда й. Едно пиленце в клоните му милно зачириква, зажали я. Арапинът я поглежда с бялото на очите си и полека хапва. Хваща го Донка за ръката, пита го. Дали някога ще види пак селото си, либето си, майка мила и татко.

Не й отговаря арапинът. Почиват дълго. Идва време да тръгват, слънцето вече накланя леко да залязва. Натам, където остана нейното село, майка й и татко й, сватбарите. Арапинът я подхваща и слага на коня, яхва го и дума:

- Не плачи, не хаби хубост. Майка и татко забрави. Тях ще видиш, ако нявга Дунава без вода остане или рибата в него с човешки глас проговори.

После дръпва поводите на белия ат, животното изпръхтява, изправя се на задни крака и се хвърля напред към новият живот на Донка. Полето притихва, Дунава поспира водата си и после пак помъква де що е забрал по дългия път. Тревите се снишават, небето затъмнява. Една българка, отвлечена, назлън водена, поема по пътя към султански харем.

Милка Маркова

Картината от нета

Приказка за царя

Имало в стари времена по света една много, много престаряла бабичка. Тя разказвала приказки, само това умеела. Научила ги била от своята прабаба, от своята баба и други мъдреци. Хората често ходели за съвет при нея, а тя им отговаряла с приказка. Умеел ли човекът да мисли, намирал съвета в приказката. Не можел ли да мисли си отивал разочарован и ядосан, изпълнен с гневни мисли и думи.

Та тази бабичка ми разказа следната приказка:

„ Някога, в прастари времена светът се управлявал от един, единствен владетел, цар на всички хора по света. Той дал на всеки народ по един малък цар. Да управлява хората  си, да ги води напред и към по-добро. На тези малки царе Владетелят на света дал мааалко повече богатство. Да не мислят да крадат злато и имущество, а да мислят само за доброто и развитието на своите държавици. Светът тръгнал на добре. Обикновените хора работели, царете им се грижели за тяхното добруване. Владетелят на света имал всичко и бил доволен.

Минали векове. Малките царе затрупали злато, диаманти, скъпоценни камъни. Ставали все по-богати. Започнали да се карат с царете на съседните държави, да водят войни, да харчат богатството си за опустошаване на земите. Народите страдали, обеднявали. Светът ставал все по-лош. Владетелят на света предупреждавал малките си подвластни,че не бива, че лошо владеят дадените им земи, но царете вече не слушали никого. Чувствали се силни, живеели разточително, харчели за празни работи натрупаното в дворците. Не изтраял Владетелят на света. Трябвало да промени реда. Създал лидери, обикновени хора от народните среди. Научил ги на бойни изкуства, дал им малко пари и оръжие. В неочаквани за малките царе времена,  народните водачи повели своите измъчени хора, превзели царските палати. Изпратили царете на гилотината, а богатствата разграбили. С разрешението на Владетеля на света.

Започнали нови времена. На земята останали малко царе и много държави с народни водачи. Светът отново тръгнал на добре. Хората работели дружно, печелели и имало за всички.

Минавали вековете. Все по-голяма част от Земята се ръководела от народни водачи. Царствата почти изчезнали. Вече нямало бедни хора, всички работели, печелели, учели и вървели напред. Отдъхнал си Владетелят на света. Помислил,че е разрешил въпроса с добруването на хората по Земята.

Не било така. Един ден Той забелязал,че народните водачи все повече заприличват на старите царе. Грабят, крадат от произведеното и натрупано богатство. Вземат за себе си неща, които не им се полагат. Живеят все по-разкошно, в излишество. Не се грижат за развитието на народите, на държавите, започнали и войни. Надигал се страшен гняв в сърцето на Владетелят на света. Разбрал, че Имането, богатството, развращават дори народните водачи, че светът отива на зле.

След дълго мъдруване решил - ще сложи нов ред на света. Съвсем непознат. С един замах. Този път редът ще бъде в посока на духовното. Духът ще води народите. Ще се произвежда колкото за ядене и благодат. Никакви богатства, никакви владетели, царе, водачи народни или църковни. Подготвил старателно своя план и един ден неочаквано започнал промяната на света.”

-Какво станало после ли? - ме попита престарялата жена и ме погледна внимателно - Ще видиш моето момиче, ще видиш, не е далече денят!

Милка Маркова

Вярата

Нощта отдавна спусна сенките си над света. Потайно се обаждат птици от клонаците над селото. Луната тия дни се менява, не огрява божията земя. Тъмно, непрогледно. Ездачът  уверено пришпорва коня по каменистия път, дето се вие нагоре към светата обител. Не се чува чаткане на копита. Беше поръчал да ги увият с калчища, да стъпват меко и да не трополят по камънака. Не искаше да се чува, вижда и знае кой язди, и накъде отива.

Не се мина много време, високите дъбови порти на манастира се изпречиха пред коня и ездача му. Мъжът скочи леко, потупа  задницата на добичето, хвана юздата и вдигна ръка да похлопа. Преди да го стори малката вратичка в портата се открехна и на прага застана монах. Пое поводите на коня, а гостът потъна в големия манастирски двор.

В килията на игумена мъждукаше кандило. Когато мъжът приведен прекрачи през прага, светиня му се изправи и го посрещна на крака. Влезлият се наведе да целуне ръка. После седнаха на миндера един срещу друг и тихо захортуваха.

На зазоравяне, пак  незабележимо, гостът излезе из манастирския двор и яхна добичето си. Отпочинал, с отвити от калчищата копита конят бодро заслиза към ниското.

На другата вечер, по смрачаване дълъг керван от коли се проточи към манастира. Монасите бяха разтворили крилата на дъбовата порта и тя поглъщаше тежките товари. Керванът вървя дорде нощта падна над света. С последната кола пристигна и конникът от предишната нощ. Игуменът вече разпореждаше тихо на монасите кое как да разтоварят и кое къде да пренасят.

……………………………………

Дълги години на упорит труд беше положил старият градски учител. Преподаваше история, но краеведството му беше любимо занимание. Най-после тая вечер се завръща с нещо сигурно в къщи. Не може дъх да си поеме от радост. Не му се вярва. Това, което откри днес, търси години наред. Започна с легенди, с неясни разкази, с натрупани спомени, за които се предполагаше, че не са дотам вярни. Преплитаха се  легенди и истини, забъркваше се голяма каша, но във всеки разказ оставаше едно зрънце, общо за всички. Някъде в района, се таеше скрито, голямо имане. Несметно и нечувано. Истина ли е или не, никой не знаеше. Мълвата беше преминала като нишка през всичките години назад и водеше към последните от робството. Гласеше, че малко преди Освобождението, някъде тъдява е скрито голямо имане, кервани са го превозвали. Това се струваше невероятно на сериозните учени. Няма как и къде да се скрие такова имане. Все някой щеше да е запомнил мястото. Да не го издаде, щеше да го разкаже на рода си и нямаше да седи скрито досега. Дори иманярите не го намериха. Някои казваха в черкова някаква е скрито. Пак не се връзваше. Да е в черква пък да е цял керван, не може да бъде. Дори икони да са, цял керван не можеш ни по стените нареди, ни на олтара, ни под пода на църквата. Други пък викаха, че то това имане ли ще е и ако е църковна утвар и икони, нали ще трябва от нейде да се вземат. Кой ще ги е събирал…и започваха все отново и отново разкази и легенди, омешани и объркани до безкрай.

Случайно градският учител-краевед в последните години стори приятелство с игумена на близък до града манастир. Отдавна запуснат и разровен от иманяри, манастирът вече не представляваше за никого интерес. Само набожните стари хора от околността настояваха да го възстановят. Събраха парици, някои богаташи дариха. Не много, но ей тъй за хатър им се откъсна по някой лев. Владиката изпрати достолепен монах за игумен и така се започна. Новият игумен вложи веднага събраните парици. Купуваше материали, а хора доброволци и приятели се събраха, и захванаха ремонта на манастира. Душмански бяха прекопали иманярите манастирският двор, пода на църквата, че и в олтара бяха копали. Намерили ли са нещо кой да ти каже.  Говореха си учителят и игуменът понякога цели вечери. Разлистваха старите църковни книги, разглеждаха църквата и стенописите, разказваха си дочутите легенди и гадаеха.

Тия дни започнаха най-после довършителните работи по църквата. Останала беше стенната дървена облицовка до входа, подмяната на столовете около стените. Новите бяха докарани и работниците започнаха къртене на изгнилите дъски  край стените и остатъците от ктиторските столове.

Най-неочаквано игуменът беше позвънил в ранния следобяд на учителя и той на пълна газ пришпори колата към манастира. Откритието беше голямо. Под ктиторските столове работниците бяха отворили  ниша, пълна с накити. Пафти, нанизи, косичници,наушници. Сребро, злато, пиринч, мед, седеф. Преди още да ги докоснат старата клисарка от градската църква изви глас над всички, предупредителен писък! Замръзнаха. Да не ги бутат, рече старицата, кълнати са. Някога, родителите на починалите преди венчило от лоши болести или уруки моми,  дарявали моминските им накити на църквата. Кълнати са да не се бутат. Само в страшно трудни времена, ако хората погиват от глад, църковното настоятелство може да реши да се продаде имането, че да се нахрани народът на селото или града.

Послушаха всички старата клисарка, но под накитите се провиждаха още изгнили дъски, а под дъските чернееше друг тайник.

Спря се ремонтът за някое време. Игуменът и учителят размишляваха какво да сторят. Най-после решиха,  че няма да докосват накитите, имането. Ще ги избутат леичко настрана, само да видят какво се крие под изгнилите дъски на тайника. Сториха го. Заключиха църковните врати, запалиха мощен прожектор, осветиха тайника и започнаха. Отмахнаха настрана изгнилите дъски и надникнаха вътре. Чернееше се огромен товар. Долният тайник беше голям, много голям. Протегнаха ръце, опипаха което достигнаха. Нещо твърдо, увито във восъчни платна. Нямаше да стане така. Решиха да извикат и директорът на малкия музей в градчето.

                Пристигна историкът, игуменът и учителят, двама работници от музея. Извадиха внимателно накитите навън, разковаха дъските на долния тайник. Той се оказа малка стаичка, пълна с увити в платно товари. Най-отгоре имаше загънато в по-нов плат евангелие. Отвориха го. Беше нашарено от първия до последния лист с написано на ръка послание. Директорът на музея зачете. „Старият игумен на настоящия манастир, писа в лето 18.., да се знае и помни. Управителят на настоящата област, беят Рафид ага, най-неочаквано пристигна една вечер в обителта. Целуна ми ръка и цяла нощ ми разправя небивала история. В далечни времена кога турците превземали земите ни, прапрадядото на Рафид ага, търновски болярин, управител на тая област, приел турската вяра. Сторил го, за да остане тука, да управлява народа си, да не го подлагат на сеч и мъчения неверниците. От тогава до днес, всеки негов син и внук вземал за жена гяурка, българка. Тайно винаги почитали кръста, винаги давали на децата си и тайни български имена. Така до днешен ден. В имението на Рафид ага, на потайно място се пазели стари български книги и църковна утвар. Беят не е прост човек. Той виждал накъде отива Империята на Падишаха. Скоро московецът ще подгони турците към Анадола. Решил Рафид ага, че преди да тръгне натам, трябва да донесе имането в манастира. Старинните книги и утвар трябва да останат тук, в българско. Затова ме помоли да ги докара в обителта, да се запазят от грабителство, защото идват военни времена. Беят докара цял керван в  една  нощ. Книгите, които са много, прибирам в специално приготвена стая под стената на ктиторите. От църковната утвар оставям подходящата за нашата църква, другата, царската, изпращам по нарочни хора на Света гора. Ще скрия книгите, върху тях ще туря пак в тайник кълнатите накити, да не смее никой да бута там, ако ненадейно намери тайника. Със златото правя подобренията на манастира и купувам манастирски земи за издръжка, платовете използвам за украса на черковата. Друго злато оставям за черни дни. Написах аз…..“

Извадиха книгите и ги отнесоха в националния исторически музей за изучаване и реставриране. Сложиха накитите, вярно опазили имането през годините, в светена вода за една нощ. После монасите извършиха свето тайнство върху тях и отново ги прибраха там, където са лежали. Специално изработиха дървена ракла за моминските накити, опазили в последните години българската история.

……………………………..

Вярата на предците ни. Опазили я. Съхранили я. Не я забравЯли и не я забравИли. Векове! Такива сме българите. Сменяли са ни вярата, карали ни да се отричаме от род и Родина, прогонвали ни по чужди земи, превземали държавата ни и я заличавали от картата, поглъщали я. Душите не могли да превземат. Вътре в себе си българското и вярата оставали.

Разказът е написан по мотиви от истински случай.

Милка Маркова

Вяра на жена, нямай

Слънцето отдавна изгря и вече се дигна амен копраля на небето. Не остави място не  огряно, роса неизпита. Жътва е и селяните бързат храната да прибират. Хубаво време и сухо им трябва. Отдавна селото опустя, всичко живо се юрна по къра.

Радни бавно, едва, едва, с двата бастуна в ръце и на гърба със стола се тътри по изгорялата трева. Запътил се е от север на къщата, край каменната стена, на сянка. Сакат е и не може да отиде снопи да върже. Полека ще стигне до севера на дома си, ще пусне столът, дето виси на ремъци отдире му и ще поседне. Там ще изкара целият ден.

- Охлюв, охлюв, охлюв – се зачуват подвиквания и детски кикот, после дребни камъчета заваляват около му.

Радни се обръща, сподиря с поглед разбягалите се хлапетии и дълго ги попържа на майка. Те му отговарят и бягат още надалече.

Полека спуска стола зад гърба си, подпира бастуните на стената и бавно сяда, внимателно. Въздъхва издълбоко. За смях стана и на дребосъците, отделно на възрастните. Какъв мъж беше, а какво стана. Пусти й живот.

Гали дяланите камъни на стената, потупва ги, а сълзите сами се стичат. Мъжки сълзи. Радни е каменоделец, беше, беше каменоделец. Най-добрият в селото. Като него майстор нямаше. На пръсти знаеше кариерите край наоколо, по други села ходеше и там знаеше кариерите. Дялан камък като неговият нямаше друг в околията. Ръцете му бяха кадърни, дялаше камъка с душа. Поръчки много имаше, хората го ценяха. Домът му хубав, стабилен, на два ката. Първият, граден с негов дялан камък. Уважаван беше Радни, ценен. Седнеше ли под сайванта, вземеше ли чука в ръцете си времето спираше в деня му. Камъкът сам лягаше пред него, ставаше мек като парче глина, гънеше се и се усукваше накъдето иска майсторът. Не чуваше и не виждаше Радни нищо наоколо, бяха само той и камъкът.

В един такъв ден, кога душата му пееше заедно с чука, а камъкът в ръцете му топлеше и сърцето, случайно вдигна поглед насреща. Искаше да види златото на слънцето и синьото на небето, да се ослуша за птича песен. Не видя това, което търсеше, видя комшийката Неделя, жената на най-добрият му приятел Петър. Обляна от светлина, все едно видение. Слагаше дрехи въз просторите. Ръцете й заголени и бели вдигаха дрехите високо, стъпяше на пръсти да стигне до теловете, опънати през двора им. Сукманът се надигаше подире й, откриваше прасците, че и по-високо. Пазвата й и тя се вдигаше още по-високо от колкото беше. Чак сега видя Радни колко е хубава Неделя. Не, не че неговата булка не е, но комшийката досега не беше поглеждал както мъж гледа. Една ограда ги делеше, сутрин и вечер се срещаха, по празници се събираха. Днес Радни я видя с очите на мъж. Нещо прималя под лъжичката му, разтуптя се сърцето му, гърлото му пресъхна. До вечерта не му се дялаше повече камъка, място не си намираше. Ръцете не го слушаха, работа не му се вършеше.

Силен мъж е Радни, лесно не се предава. Мина се време, не забрави как видя Неделя, но се успокои и се взе в ръце. Завъртя отново дните си, пътува по работа. Докато един ден не срещна току пред портата Неделя. Тя отдалече се засмя както винаги, каза му нещо, поздрави го, погледна го. Нито я чу, нито отговори. Кръвта се качи в главата му, очите му засвяткаха като мълнии, стисна ръцете си в юмрук. Забърза и я отмина. С крайчеца на окото си само погледна към пазвата й. Стори му се наедряла, напираше да изскочи от бялата риза. Неделя учудено остана да гледа след него.

Ден вече не минаваше без да я търси по двора им, без уж случайно да я срещне. Очите му я следяха, ръцете му тръпнеха, мъжката му сила не траеше за нея, искаше я. Когато нарочно я срещнеше само тихо, ниско отговаряше на поздрава й. Забелязала беше Неделя как я гледа Радни. Изгаряше от погледите му, виждаше, че я следват очите му из двора. Снагата й очакваше да я скърши, да я завладее. Не мина много време. Случи се. Всичко стана набързо, задъхано, като буря. Вихрушка и страст. Вече не можеха да спрат. Криеха се, искаха се, любеха се, ненаситни един за друг. Вихърът ги въртеше, още по-силен ставаше…

Не мина време, разчуло се беше.

Една вечер в кръчмата, кога Радни беше седнал на юзче вино, влезе Петър. Взе от тезгяха торбичка тютюн. Канеха го приятели да седне , да пият по едно, но той отказа. Тръгвал по работа с коня си. Къде по вечеря ще върви, нощта ей сега ще падне, му викаха приятелите, но той имал работа и трябвало сега да тръгне, че утре рано, рано да я свърши.

 Нещо се обърна в Радни, скочи, плати и излезе. Петър го няма тая нощ, само това мислеше. Неделя е сама.

Топлите й ръце го обгръщаха, той любеше снагата й, косите й оплитаха лицето и Душата му, гърдите й сами търсеха яките му длани, белите й крака проблясваха в тъмното, а мъжът в него сам намираше мястото. Беше нестихваща страст, вихър, нега и отново, и отново. Кога беше най-сладко чу писъкът на Неделя. Още не разбираше защо е този писък, когато усети страховит удар в силата на снагата си. Втори в гърба и повече нищо не помнеше.

Събуди се в къщи, в постелята. Жена му шеташе наоколо, баба Тиха беше приседнала до него. Нещо разбъркваше, нещо шепнеше. Помъчи се да се размърда Радни, да стане. Не можа. Падна като отсечено дърво. Снагата го болеше, кръстът му не държеше, болки като нож го режеха.

- Не бой се, баби. Всичко шъ отмине. Прясна овча кожа сме ти турили, в нея сме те повили. Тя всичко ще изтегли, ама ще полежиш. – нареждаше баба Тиха.

Жена му нищо не каза, само една дума: Петър.

Петър, приятелят му, мъжът на Неделя им беше заложил капан. Не правил сцени, не търсил обяснения. Сварил ги беше и с чука, дето Радни майстореше дялания камък, го осакатил. Нито дума проронил, нито на Неделя нещо сторил. Подир туй, завлякъл Радни при жена му и го оставил.

Мина се време, Радни  учовръсна. Вдигна се на крака. Да работи камъка вече и дума не можеше да става. Дърводелецът в селото, заедно със сарача, му измайсториха стол, който носи на гърба си. Бастуните също. Мъжка работа не можеше из къщи, освен дребни неща, с които помагаше на жена си.

Из селото, зад гърба му говореха, в очите никой нищо не му каза. Петър гледаше да не го среща, а Неделя не се виждаше никаква из двора им. Случеше ли се да се зададе по пътя кога той беше там, се връщаше и се изгубваше. Повече не видя лицето й, нито чу гласа й. Само децата се осмеляваха да му хвърлят в очите или зад гърба присмеха „Охлюв, охлюв, охлюв“ заради стола, който мъкнеше на гръб. Кога се умори да върви, да присяда на него за почивка.

„Вяра на жена нямай – мислеше Радни кога мерне случайно Неделя.-  Никога не ме погледна, никога не ме пожали, никога добър ден не ми каза….ЕЕЕххх, нямай вяра на жена !“

Милка Маркова

Речник: амен - почти

              учовръсна - оздравя, оправи се

              сарач - работи с кожи, обработва ги

              юрна се - хукна, забърза се се с всичка сила

Психоаналитик от стари времена

Затрупал снегът де що има по земята. Селото стихнало, улиците пусти. Комините пушат, но димът се стеле ниско, да не издаде някому, че тук има къщя. Пъртините прорязват улиците, делят ги на две, провират се навсякъде където е стъпил човешки крак.

Чешмата е наблизо до къщи, но на връщане от нея е нанагорно. Зимата дядо не оставяше жените да носят вода. Грабваще бакърите и кобилицата и набързо слиза за вода. Още от вратата някоя сутрин ще рече на баба:

- Нейке, видях Цоня на чешмата. Отива на лов. Заръча по някое време да идеш да видиш булката.

- Е, хубаво де, ще ида – отговаряше баба. Чудех се защо на стринка Цонювица казват булката. За мене булка е жената на сватбата си, а тя в моите очи не е дори млада.

Щом  хапнехме на обяд, баба ме обличаше добре, слагаше ми шапка, шал през устата и ме хващаше за ръка. Не обичах тоя шал, знаех, че отиваме в „булката“ на чичо Цоню, а тяхната къща е през нашата градина. Дори на улицата няма да излизаме. Баба винаги ме вземаше когато ходи у стринка Цонювица. Тя ни посрещаше във вътрешната стая, където има джамал. Стаята искреше от белота, имаше два големи за селска къща прозорци и вътре струеше светлина. Стринка ми позволяваше да седна на леглото, а това в моето детство беше немислимо. Върху оправеното и изпънато легло децата да седят, скачат или да се търкалят играейки, това беше забранено. После ми даваше дървено човече, направено от мъжа й, на конци. С него си играех и то правеше различни гимнастики в ръцете ми. Та обичах да ходя с баба у тях. Дълги разговори водеха двете жени.

Казвала съм, че баба ми беше лечителка и бабуваше. По онова време вече само на животни защото в селото имаше добре уреден родилен дом. В него бях родена и аз. Баба наместваше изкълчено и лекуваше навехнато. При нея освен за лечение често идваха хора за съвет. Мъже и жени, но повече жени. Какво си говореха дълго не зная, но кахърните хора си тръгваха обнадеждени и после идваха отново, дълго благодаряха на баба.

Та със стринка Цонювица се повтаряха всеки път такива дълги разговори на тих глас. Тя нареждаше нещо на баба, а баба приведена дълго я слушаше. Понякога я питаше нещо, после отново скланяше глава. Друг път „булката“ проронваше някоя сълза. Баба помълчаваше, започваше да й говори, похващаше я за ръката и замълчаваше. Бавно на съседката лицето се озаряваше, просветваше, тя се надигаше и отиваше в кухнята. Донасяше я сушен ошав, я някоя круша или разрязана дюля. Баба подхващаше стара любовна песен тихичко и запасваше хурката с къделята, без която не ходеше никъде. Стринка Цонювица поседяваше с ръце в скута, после вземаше отнякъде заплетен чорап. Разговорът ставаше по-весел, повишаваха гласове, баба разказваше някоя смешна приказка за възрастни. В стаята ставаше по-светло, по-спокойно.

По някое време се зачуваше отропване на обуща, четкане на метла и в стаята връхлиташе зимният студ заедно с чичо Цоню. Той поглеждаше двете жени, лицето му се отпускаше. Понякога казваше на жена си, че й носи лисица, ще обработи кожата и ще занесе зимното й палто да му сложат лисичи кожи. Друг път й носеше заек, да го сготви на вкусна гозба. Тя го поглеждаше и свеждаше глава. Възрастните шушукаха, че чичо Цоню е много работен и кадърен човек, че е свестен. Не пие, не пуши, беден е, но страшно работлив и свестен. С двете  си ръце прави тъй, че нищо да не липсва в къщата му. Ама не случил на жена. Много я обичал, на ръце я носел, но тя не струвала. Така говореха.

Знаех, че е време да си тръгваме. Баба отново ми връзваше шала през устата, но сега не протестирах, защото на изпроводяк двете със стринка си пошушукваха още  на портата. Аз чинно чаках и наблюдавах как малки, накокушинени  врабчета се борят в снега за намерено зрънце.

После баба ме хващаше за ръка, прекосявахме двете градини, на чичо Цоню и нашата и ето ни пред къщи. Дядо, който винаги, дори през зимата правеше нещо под сайваната,  само поглеждаше баба, тя него и влизахме на топло в къщи. Дядо казваше „хммммм“, измърморваше нещо в мустака си и продължаваше работата си.

След години когато пораснах вече бях разбрала, че баба беше и нещо като душеприказчик, по днешному психоаналитик. Ходили сме у стринка Цонювица, за да й помогне баба в преодоляването на семейни недоразумения. Глезеничка била тя, макар, че на онова време рядко се срещаха такива жени и не й било лесно да поеме семейния живот.

Такива спомени имам от времената когато баба ми лекуваше не само болестите на хората, но и Душите им.

Милка Маркова

Добре дошла, зима!

СВАТБА

Къщята едва пъшкаха под дебелите снежни завивки. Извиваха дъх нагоре към небесата, плочестите комини димяха като стари цигански лули. Снегът трупаше, зимата нехаеше, тръскаше си брашнените чували и над земята валеше на едри парцали сняг. Белееше навред, хамбарите бяха пълни, стоката - на топло, дръвниците - изкамарени. Стопаните почиваха, невестите предяха, тъчаха и плетяха, мъжете се посъбирваха в кръчмата.

Внукът на дядо Станчо, най-големият, беше довел булка в бащини двори. Носеше неговото име, Станчо се казваше. Булката - русичко, нежно момиче, една на мама и тати. „Добро е това. Той е най-големият, след него има още двама братя. Ще иде заврян зет, ще отвори място за малките. Булката само чедо, имот за Станча ще има” - така мислеше дядо Станчо и бавно прехвърляше броеницата в ръце. Залежал се беше напоследък. Пак се шегуваше с дъщерите, пак куражлийски подвикваше на баба Мина, но се виждаше, че е немощен. Годините му не бяха малко, 87 беше напълнил. Нямаше някакви болежки да речеш, ама ей тъй на - не му се пипаше и от постелята вече не му се ставаше. „Май иде време чиляк да взема тоягата и да тръгва към портите на свети Петра”- минаваше мисъл на дядо Станчо и той малко тъжно се усмихваше под мустак. „Ох, Божкее, подсмихва се, чиляка ми, дано се повдигне” - си думаше баба Мина, шетайки край него. Трета му беше тя. Две жени беше погребал, децата от двете и тези, дето доведе баба Мина, и тя вдовица, техните дето се намериха после, всички отгледаха двамата. Трудни времена бяха в държавата, ама хората не се даваха лесно. Балканджийската жилка яка беше, не се късаше и затриваше.

Денят  вече се навеждаше към Бахлъка и се снишаваше нещо да му прошепне. Да му разкаже къде какво е видял из селото и после да се търкулне зад якия му и широк гръб, да си почине. Дядото гледаше бялналото се чело на баира и ей тъй спокойно му ставаше на душата. Нищо,че си отива от света, живял беше свястно, деца беше отчувал. С бабата се спогаждаха, добре живяха. Не му беше свидно, уморен беше и е време да влиза в земята.

Зачу се гълчава по пруста, разпозна гласа на най-големия си син. Вратичката на стаята се открехна и синът му влезе. Свали каскета и поздрави уважително. Едър, голям мъжага. Як, работен. Амен сам се беше отгледал. Коги майка му се затри в черната земя той беше тринайсетгодишен момчурляк. Замина с газдите от селото по Маджарско на бахчеванлък да се учи, после войните го взеха по фронтовете и кога се завърна, беше силен и голям мъж. Зад него тихичко надникна жена му. Отиде при свекъра си и му целуна ръка. Дребничка и сговорна беше тя, усмихната, работлива. Трима сина роди, къща на два ката и голям двор върти. Намерили се бяха. Добре поминуваха, защо ли бяха дошли.

-Тате, ти ша прощаваш, че та раздигаме по вечеря, ама не търпи отлагане. Трябва да те питаме. - поде синът му. - Знаеш, Станчо булка доведе. Туй добре, ама сватовете искат сватба да стягаме. Ние пък се чудим. Ти лежиш, немощен си. Редно ли ще е туй. Внукът прави сватба, а дядото лежи.? Кажи, тате, както кажеш тъй ще стане. Ако кажеш сватбата с година ще отложим, сгодени ще ходят. Като се даврандисаш, да поочувръснеш, ей на пролетес, тогава сватба да вдигаме.

Помълча дядо Станчо. Мило на сърцето му стана, с издайнически топъл поглед погледна суровия си голям син. Преглътна, зарея за миг поглед навън към затрупания двор. Пред очите му тичаше малкото му момче и първата му изгора - Мария се смееше с разперени ръце да го хване. „Време е, време е да отивам при нея…”

- Слушай, Миньо, слушай, булка. Младите са тръгнали веке. Грехота й от Бога да се спират. Моята, тя изпята, аз моето съм го минал. Сега е техен ред. Вие сватбата си гласете и сватбата правете. Радвайте се на децата си, на добър час да им е. Аз ей тука като си почивам и като чувам тъпаните, като чувам играта, за мене туй е добро. Всяко нещо, синко, е по реда си и с времето си. Да са здрави младите и сватбата стягайте.

Целунаха му ръка синът и снахата и тихо излязоха. Дядо Станчо въздъхна, изтри бавно ъгъла на окото си и се усмихна. Първия му внук щеше да се жени, първородният му син свекър ставаше. Бива ли да се тъгува, че той е немощен? Тъй ами, да се женят младите, да се множи родът. Пък ако свети Петър не е пратил Архангела при дяда Станча, младите ще минат да му целунат ръка и по един алтън да им пусне в шепите. Нали е старея на родата!

Денят бавно угасваше, снегът трупаше тихо, затрупваше пътищата и партините и селото се притаяваше за сън.

Мина се Игнажден, сватбата на Станчо, дядовия Станчов внук, после Коледа мина и една тиха снежна утрин баба Мина завари чиляка си заминал. За отвъдното. Тихо, сам, без да се обади. Спокоен за челяд и род. Така завърши земния си път дядо Станчо - як, работен и умен, шегаджия българин, отгледал голяма челяд и дал своя дял за българско. Беше лето 1947-мо.

Милка Маркова

Добре дошла, зима!

Свата

Зимааааа, зима. Трупа, вече трети ден не спира. Бръсне от североизтока, завърти го пък от запад, сипе ли сипе. Едри парцали падат, после зафучи, надребни ги, сгъсти ги и човек носа си не види. Дядо Малчо върви по пъртината през равния двор и попържа тихо. После се сеща, че няма кой да го чуе. Всички са се навряли в миша дупка от студ. Затуй смело пуска из мустака си една засукана, дълга и яка попръжня. Ей тъй на, на човек да му се отпусне сърцето и да си каже каквото му е на душата. Беше пийнал малко червено винце по обяд, позадрямал беше  на топло. Още когато баба Марина го заръчка да върви при кравите, че се мръкнало,  се беше разпопържал той, ама на акъл само. Вървеше срещу виелицата по откритото, загръщаше късото си кожухче и се сещаше за всички световни, роднински и комшийски нередности. Имашеее, имаше за какво да ги реди дядо Малчо. Влезе под сайванта, дръпна сено от сеновала с вилата, внесе го в топлия дам при кравите. Добре си бяха те, топличко, зайре имаха. Погали ги, потупа ги по задниците. После разстла сеното в яслите и като излизаше се сети на кого го беше най яд. Е, то се знае най-много го беше яд на бабата му, ама после нея го беше яд най-много на свата му. Още като браха голямото лозе есента с тежък, миризлив отел, свата беше обещал. Зарече се, че захвърля ли североизтока зимъс  ще покани свата си Малча да опитат тежкото вино поне за два три дена. Свири фъртуната вече седмица , никакъв хабер не беше пратил свата. Селото му ей го де е, през поляните и чаирите има - няма в снега час път. Вървеше обратно по пъртината към къщи дядо Малчо и го хващаше все по-силен яд на свата. Вместо да седи тука и да слуша мърморните на баба Марина можеше да дръпне до сватовото село. Запопържа дядо Малчо, зазаканва се. Додето  иде в къщи беше решил. Направо през портата и хукна към комшията си. Комшията му беше човек държавен, горски. Имаше една бердана в къщи и беше много як мъж. Коня в калта не оставяше и думата си на две не правеше. Него ще викне, ще вземат пушката и ще идат двамата до селото на свата да видят тая работа. „Ще го гръмнем като нищо неговата сватска мамица” - нареждаше дядо Малчо и виелицата не можеше да го спре за нищо на света.

На другата сутрин рано, двамата комшии с берданата на рамо, облечени в къси кожухчета и големи калпаци, с дебели навуща на краката, без да слушат мърморенето на жените си, поеха към селото на свата. Само 3-4 километра ги делеше от лелееянато тежко вино. Попържаха и се заканваха,че ако свата е изпил виното без да ги покани и да ги дочака, то присъдата му е четена. Ще го гръмнат право в челото, като мъже.Тогава сватята иска или не, ще налее по чаша вино за бог да прости. Поляните над селото бяха завеяни от преспи, гората едва се мержелееше из фъртуната, но двамата мъже смело поеха на път. „Божкеее, дано ги опазиш, Божкеее”- нареждаха двете жени и бързо,бързо залостиха вратите да не вкарат виелицата в къщи.

Мина се ден, два. Вилня вятъра, мести преспите, пренарежда ги по поляните, засипва пъртините, свири в комините. На третия ден спря, уталожи се. Двамата комшии още не бяха се завърнали. Дали някъде паднаха и снегът ги затрупа, дали вълци ги пресрещнаха през гората, къде да ги търсят се тюхкаха жените им. Свикнали бяха те на мъжките лудории, ама това вече мяра нямаше. Къде пладня облаците се разтикаха, слънцето огря и засребри  чистия сняг. По някое време откъм баирите над селото се зачу ручилото на гайда. Свирнята се изви над къщята потънали в сняг, над комините и заедно с техния дим литна в небето.Гърмежи запукаха, мъжки гласове заечаха. Какво ли става се зачудиха комшийките.  Дали годеж нейде стана, дали ергенаши са откраднали пак мома от съседното село. Запроничаха през скрежасалите стъкла. Не беше годеж, не беше сватба. Дядо Малчо и комшията му горския си идеха от гости. Да ги изпрати след тридневното гостуване, с тях през снега идеше и свата на дядо Малчо. Не беше изпил самичък той виното. Чакаше за тая работа, че нали дъщеря беше дал там, смее ли да не остави и за свата вино. Не само тежко вино беше заделил за важния гост, но и блажини от закланото прасе, зелце за лютата ракия. „Как да гръмнеш такъв сват, я?” - викаше дядо Малчо и надигаше шишето вино, което носеха за из път. Отдъхнаха си жените, засмяха се. Мъжорята  се прибраха по живо, по здраво. Свата  пък остана да върне гостуването, да види дъщеря си и да опита от тукашното вино, да види добър майстор ли е лютия му сват.

Нека вият вълци, нека трупа сняг. Бъчвите имат още вино, каците са още пълни с трушии и зеле, блажинка има от големите заклани шопари, жените шетат из къщи. Все някак ще изкарат зимата сватовете и комшията им горски.

Милка Маркова

Добре дошла, Зима!

Приятели от близо и далече. Зимата се настанява постепенно, време й е. С мъгли, сняг, уют, радост за мало и голямо. Носи преживелици, носи незабравими дни. Извиква у нас спомени... Ще започнем поредица от мои стари разкази за зимата и живота в студените дни. За едни това ще са спомени, за други интересно надничане в отдавна отминали дни, за трети щрихи от непознати места и живот. Надявам се да ни бъде топло и приятно заедно в зимните дни.

Един зимен ден на село

Такъв сняг не бях виждал. Е, не,че не съм де, то нали съм вече на кусур години, ама такъв чист и дебел не бях виждал, наистина. Това си мисля и вървя към кафенето. Минали машини, разринали също като в града, ама тука снегът чист, чист, бял като пролетно кокиче. Въздухът кристален както би казал някой поет. Баш тъй си е без да съм написал и едно стихотворение в живота си.

Тая сутрин както винаги след закуска и побутване на туй-онуй из къщи се отправих към кафенето. Докато жена ми приготвя поръчаният от мене обяд ще мръдна до центъра, да не й се пречкам и да не почваме безкрайните разговори за достойнствата на характерите ни. Смях ме е като си помисля за тия ни „разговори”. Ми ние цял живот никога не сме се карали с жената тъй културно бе, без ярост, надскачане и тъй нататък. Просто си казваме разни неща един на друг и ни е смях, та се късаме. Ей, това на село и кавга не можеш да си спретнеш като хората, не върви. На село всичко ти е благо и драго на душата. Само дето булки няма толкова, ей тъй човек да оплакне окото. Има де, как да няма, ама все наборки, все пенсионерки завърнали се на село. Тук-таме някое младо, но  ти баш него ли ще срещнеш като излизаш.

В сладки мисли бях стигнал нахилен кафенето, влязох на бързо да не зяпа отворената врата. Съзрях в дъното бай Васил, стар приятел и право към него се засилих. Не пропуснах да погледна към барчето и да викна на Николинка кафе и коняче както винаги. Хвърлих й един мераклийски поглед колкото да не ме забравя, макар,че меракът ми отдавна беше изветрял. Николинка и тя наборка, кво толкова да й се мерача, ама ей тъй за отскок.

Пернахме по една ръка с бай Васил и се тръшнах на стола. Той също на кафе и коняче. Тъй сме свикнали ние младите пенсионери, както едно време, кафе с коняче. Каквото ти хареса на млади  години туй ти остава мерак цял живот. Другото , модерното - не. Туй уискита, водки, неее, ние си пием кафе с коняче или яка селска ракия. Не, че не сме пробвали всичко де що има по разни банкети, срещи, отчитания на съревнования и тъй нататък.

-Пак хвърли един мераклийски на Николинка, не се спираш - смее се бай Васил и поглажда мустака.

-Що, ти да не би да си видял нещо различно докато дойдеш? - питам и аз дяволито.

-Бе къде ти, то всичко живо се завряло в миша дупка, ква жена да видиш. Даже да видиш някъде то тя се е увила в панталони, анцузи и кво ли още не щеш, що да я гледаш - вече и двамата се заливаме от смях.

Пристигна моето кафе, конячето, чукнахме се за адет с бай Василя и си залафихме за празни работи. Малко политика, но от страх да не се разпопържаме бързо, бързо минахме на домашни теми. За децата, за къщите, за жените естествено. Какво ли толкова да си говорим за жените освен коя какво наготвила, как ни се е усладило, какви майсторки са в кухнята.

-Виж кво ще ти кажа, мойто момче - де на смях , де сериозно ми вика моят приятел - аз до какъв извод съм стигнал. Имай си ти жената, уважавай си я още повече, щом сте стигнали двамата до днешния ден заедно. Кусури всеки си има, всяка жена има нещо дето да не ти харесва. Недей й намира махна на нищо.

- Бе друго си е като видиш ти някоя тънка, пък по-млада, дето върви и се кърши, дето отмята назад косата - замечтано почвам аз, но бай Васил ме спира с ръка.

-Чакай сега и ме слушай. Аз това съм го мислил  и премислял. Той меракът си е мерак, пък за чуждо и различно еша си няма. Да размишляваме обаче като мъже на възраст, улегнали и разумни. Що бе джанъм,  да си прави човек бели, а, баш сега кога остарява. Верно е, че нашите булки не са ония ми ти момичета дето тичахме по тях, че дъх не ни оставаше. Натрупали някое килце, талията им я няма май вече там дето беше.

Пийваме коняк , отпиваме и кафе и продължава бай ти Васил.

- Боядисват косите, пък отдолу израстя на бърза ръка за ден -два бяла коса пак, не винаги миришат на парфюми, макар ,че ги имат и сега по тоалетките в спалнята. Миришат на манджи понякога, ама пък как сладко ни готвят , а?

Замислям се и аз, докато го слушам си представям мойта жена в къщи. Старае се жената макар да сме на село вече две-три години. Косата във форма, дрехите спретнати,че и секси дет се вика. Е, понапълнила дупето , ама и пазвата й е пълна. Току попоглеждам към нея кога нещо чопли из градината. Е, аз също си гледам работата де, но поглеждам и към пазвата й.

- Другото пък си мисля аз, та ние как изглеждаме, а? Не ни ли виси тук и там това и онова, а? Не ни ли светят главите като ракетни площадки, а? Да не мислиш,че някоя вталена, елегантна и начервосана нас ще гледа? Ако младее жена ти на тия години нали ще я гледат всички набори,че и младите,че и по-дъртите от нас. Да не остане само наша, а, как мислиш ти? Няма братче, ще може да избира колкото си иска и погледнеш някой ден бегала, нали тъй?

-Тъй е, - викам му и аз - то дет се вика стар боклук като се запали - и се смея колкото мога. Отмятам назад глава и хвърлям по едно око към маса дето има жени да пият кафе. Ей тъй, не че нещо, ами все пак да видя дали ловя окото още. Майтап правя, но на ум се замислям на бай Василя по думите. Аз съм си го мислил същото понякога. Какво ни е на жените, че и на нас. Бяхме млади, бяхме хубави, дето има един лаф останахме само „И”. Нищо де, голяма работа. Аз си харесвам жената, пали ме тя мене още.

Ей на, дойдохме си на село, оправихме къщата, уредихме си удобствата. Станем, шетаме си, работим си, хапваме и пийваме с приятели. Спокойно, никой не те гони за никъде. Създаваш си работа колкото можеш да работиш. Какво беше последните години преди пенсия, а? Какво беше? Младите те гледат на мор, не ти обръщат внимание на думите, пуфтят зад гърба ти. Шефът ти пък те навиква,че не се променяш, не навлизаш в новото. Тебе ти иде да хвърлиш всичко и да хукнеш дето ти видят очите, ама стажът, стажъъът. Добре,че на онуй  време дето му викат сега „соца” работа имаше много, завършвахме училище и тръгвахме да работим, че стаж навъртяхме. Каква да е пенсийка взехме, здрави сме още слава Богу. Оставихме децата по градищата и се кротнахме с жените на село.

- Какво се одряма  - пита ме бай Васил - за кога друга жена ти трябва , а ? Зная, зная, че не ти трябва, аз не приказвам за тебе, ами тъй ми иде на езика докато ти разправям какво си мисля. Вечер кога си лягаме и я гледам моята жена до себе си и си викам: ”Боже, добре,че е до мене, на леглото. Де ще се облегна на гърба й, де ще метна ръка през нея, а тя топличка, топличка, мила, става ми драго, почивам си и си заспивам блажено”. Какво друго ми трябва. Другарче ми е, от приказката си разбираме, едно и също мнение имаме за много работи. Е, скълцваме се понякога още, ама май повече се радваме един на друг.

- Тъй,тъй бай Василе, не ме гледай, че се майтапя. Ей, миналата седмица кога бродихме по горите за сухи дърва бях настинал. Знаеш ли, като малко дете ме е гледала моята булка. Компреси ли не бяха, лекарства ли, консултации с една нейна приятелка докторка по телефона, разтривки. За два дена бях като нов. Пък аз използвах, че се поглезих малко. - смея се от сърце и му хортувам тихичко да не ни чуват много какво си приказваме. Най-лесно ще ни вземат за подбив.

Седим си на топло с бай Васил, идват и си отиват и други „граждани” като нас, по някой англичанин, новоизпечен български селянин станал. Алъш-вериша на Николинка върви сутринта като по вода. Малко кафененце, но спретнато и чисто, хубаво кафе има, събира ни сутрин през зимата на топличко, а през лятото отвън, под чадърите.

Ей на, вратата се отваря и студът вкарва на бърза ръка нов посетител-Диана. Диана е останала рано вдовица, преди да се пенсионира още. Съкратили я без време от работа, подхвърлял я живота насам-натам самотна. Ходила по Гърция на работа и като се завърнала, оставила всичко на децата, върнала се на село, изгледала майка си и днес си живее тука. Оправна жена. То какво й остава друго де, като е сама. Огледа се, видя ни, махна приятелски на двама ни и отиде към бара.

-Хубава жена, а - шепне ми бай Васил.

-Що шепнеш,бай Василеее - смея се аз, а той ме тупа по-ръката: „по-тихо де,по-тихо” - Хубава е и оправна. Имат се с моята  и идва понякога у дома. Весела е и шегаджийка, но на чуждо око не хвърля. Сериозна е, къщата си гледа, длъжна никому не остава. За компания пък, еша си няма. Жена ми е разправяла, доста мъка е преживяла Диана през последните години, но не се предала, справила се.

-Ей, затуй ти викам напред да си гледаме булките и да сме живи, и здрави по-дълго време заедно. Сам човек какво правва ,а ? Даваш ли си сметка, една лула орехи не струваме по сами, една манджа не можеш си наготви, паниците няма да си умиеш като хората сам - дума бай Васил и въздиша, нажалява се. - Ей, заради тез работи още повече уважавам хората дето са по сами останали.

-Стига де, я си пий конячето и си мисли какво е наготвила твоята за пладня. Иди си,  обядвайте, починете си, пък към надвечер елате да се видим. Ей тъй, на печени семки и на вино, какво ще кажеш? - потупвам го аз по рамото.

-Що да не дойдем, ще ви дойдем. Е, хайде,че аз съм преди тебе тука, да тръгвам - побутва бай Васил чашките по масата и оставя бакшиш за Николинка.

-Ааа, чакай де, тръгвам с тебе, стига ми толкова,че докато си идем,  да „изпием” и по един тютюн по пътя - дръпвам го аз за ръкава и двамата се запътваме към вратата. Чупим по едно око пак на Николинка, за довиждане, нахилваме се „под мустак” и отваряме вратата. Времето е отпуснало малко, къде пладня е. Снегът вече е мек, не скрипти под краката. Селото е отворило блеснали очи под снежните шапки на покривите, запалило  комините, отпуснало снага след нощния студ. Подпушваме и ние  луличките с бай Васил, вървим  малко заедно и после всеки поема към топлата си къща, към половинката си, към спокойното си гнездо.

Милка Маркова

Раздумка край чешмата

На долния край на градината дядо винаги сееше фитара с люти до смърт чушлета и друга, с пипер за да има жените какво да турят в манджата. Тези фитари бяха стратегически. За вечеря не се налагаше да се ходи до бахчата, а само до дъното на градината.

В дувара дядо беше направил малка портичка . През пътя ромолеше една от многобройните селски чешми. С девет корита за водопой на животните и с чучур целогодишно пълен с бистра вода. От там дядо вземаше с кобилицата и бакърите вода, и напояваше ценната си малка бахчичка. Не му тежеше, че цял ден е работил на полето. Слизаше в долния край на градината, отваряше малката портичка и отиваше на чешмата.Освен комшиите от махалата, вечер вода наливаха и циганките от близките цигански къщи. Те пристигаха чисто облечени, гиздаво стъпвайки с блестящи, винаги добре калайдисани и измити бакъри на рамо. Сваляха ги грациозно от рамената си, после дълго ги миеха под чучура. На ръцете им подрънкваха безброй пиринчени гривни, а на вратлетата им блещукаха разноцветни стъклени гердани. Дядо беше много строг и работен мъж. От малък останал сирак и дълги години чиракувал по бахчите на газдите из Унгария, Румъния и Сърбия. Знаеше пет езика. На един от тях обичаше да разговаря с циганките вечер на чешмата. Винаги ги заговаряше на техния език. Първо ги поздравяваше, а те чинно, с наведени очи отговаряха на български "Добър вечер, бай Миньо". После той продължаваше да ги пита на техния си език нещо, те му отговаряха, а когато си тръгнеха пак уважително му казваха на български довиждане. Дядо напълваше своите бакъри и ги вдигаше леко, като перца на кобилицата. Продължаваше да свещенодейства в дъното на градината. Вечерта вече почти покриваше с лилави сенки всичко наоколо. Козодоят се обаждаше изрядко от дърветата край близката кариера. Дядо затваряше малката портичка, набираше в ризата си люти чушлета, зер без тях никога не сядаше да вечеря, откъсваше и по някоя пиперка. Да опекат жените за другия ден, да си вземе на къра подправени с много оцет и малко олио . После поемаше нагоре, към светналата вече къща за заслужена почивка след дългия, изпълнен с много труд ден.

фитара- леха със зеленчуци

Милка Маркова

Чуката

Селото не може без нея.То не е баир като баир. То е Чуката. Канара ли е, хълм ли е, скала ли е, никой не може каза. Някои твърдяха,че това е един най-обикновен баир. Други пък мъдруваха дали, ако се разкопае нещо ще се намери? Трети клатеха глави -най-обикновен камък обрасъл с трева през годините. „Не видите ли кариерата отсреща? Нали и там дупките зеят години наред каменни. Дето й гърмяно, цепен камъка, години остава скала. Ама после земята надделява, падне пръстчица, захване се тревица, пък докато се озърнеш, ей ти поляната готова.”. Тъй думаха, ама май не бяха сигурни. Чуката не личи да е баир, тя от север на селото провлачва една поляна, дърпа я към юг, гледаш равно уж и изведнъж се спуска стръмно към Голямото дере. То пък я приласкава, извива се край нея, потайно шуми и не й дава да се сипне към Жевизлика. Поляга в ниското Чуката, мъчи се да прескочи дерето, да си юрне през бахчите и да се заизкачва към високите поляни.

Лете по нея тревата расте изниско. Къса, мека край дерето и все по-остра към върха. Дърво не вирее на челото й. Години наред, колко никой не може каза, расте в единия й край, на средно високото слива. Откога е там даже дядо Симеон,  90 годишен старец, дето живее баш на темето на Чуката, не знае. Той я помни се тоя бой висока, все тъй дънера й жилест и оплетен от три яки жили. Слива е като я гледаш, ама да цъфти никой не я е виждал. Понякога близо до сливата, на стръмното някой връзва я коня си, я магарето, някоя крава. Защо ли? Ами щото там тревата е много дъхава. Билки всякакви. Че то мащерка, че бял равнец, пък има и сенчица, не е без хич. Горе на издърпаната поляна расте единствен бор. Има стотинагодишен казват най-старите. Подир него вече към поляните се зареждат къщя и градини на бежанската махала.

Къде есента някъде тревата на високото пожълтява, изсъхва, изпепелява се. Само долу, до дерето остава сочна, все едно тайно пие вода от него. Нищо,че бреговете му са стръмни и то е ниско. От изтока й пък мащерката е много и цъфти два пъти, пролет и късно лято. От нея страна някой са се мъчили коли да забиват, ограда да правят на баира й. Тъй ама не става. Копаят, копаят, земята свършва и отдолу  камък. Не поддава. Е, то излязоха машини, въртяха и с тях, ама камък ей, камък твърд и не пуща надолу. Хваща ги страх селяните и не бутат повече. Знае се, Чуката не пуска никой върху си. Билки може да береш, зиме децата да се пързалят по нея, пак може, да се качиш на челото й и да гледаш къде гората , Параджика, Ветите лозя, Голямата и Малката Ела -може. Да я дълбаеш, да садиш по нея, да я тревожиш - не може.

Зиме я оглася детски смях и радост. Снегът по чуката не е малък, ама нали по-важната й част е обърната към юга, бързо става за пързалка.

Пролет ли пукне, зазелени се тревата първа, защото опръхва и е на юг, нацъфтяват ниско малки цветчета, засинява над нея небето, челото й се зеленее с големия бор и накрехната седи откъм запад като китка зад ухото й, старата слива.

Голямото дере пък, я прегръща още кога се дели от поляната и бежанската махала. Там, малко по-надолу, в ниското върху една от скалите, които Чуката мие в дерето,  има огромна човешка стъпка. Огромна, метър сигурно и към петата по-дълбока. Казват старите хора,  ама най-старите, че това е стъпката на Крали Марко. Бързал той да помогне на три синджира роби, да ги отърве от турчина и като бягал скочил на тая скала. Толкова силен бил юнакът, че стъпката му останала врязана в камъка. Всяко дете в селото още като поотхвръкне ходи на поклонение там. Цялата махленска тайфа го посвещава в селската тайна за Крали Марко.

Уж за нищо не я ползват селяните, уж не пречи на селото, нито пък е толкова важна за живота в него, ама ничий живот не минава без значението на Чуката. За нея се говори, край нея минават, изкачват се по темето й, стоят на челото й, надпреварват се кой пръв ще я изкачи.

Като дойде Демокрацията  се намериха бабаити с най-модерна техника, в потайни доби да копаят тук и там на Чуката. Никой не ги е видял. Само случайни хора намерили копаното. Копано, ама недовършено. Дълбали долу до Голямото дере, после чоплили по челото й, ама дупките дето плитички, ами и ялови. Вижда се как въртяно, пръстта хвърчала, тревите нарязани, а камъка отдолу само одраскан. „Не са знаели, ама не са и питали хайваните му с хайвани - думаха селяните. - Тука и други са се мъчили имане да търсят, нито са влезли в камъка, нито добро са видели подир туй”

Седи си Чуката там, в източния край на селото. Тука я заварили Аспаруховите българи, тука я оставили Шишмановите войници. Тука я заварили турците, тука я оставили кога тръгнали за Анадола. Тука я заварили балканджиите слезли от Балкана, тука си е Чуката до ден днешен. Никой и нищо няма върху й, на всекиго път дава, билки да бере, тревата й да се пасе, но тайната си пази. Мълчи, гледа към Юга и слуша шума на Голямото дере. Чуката, без която селото не е същото.

Милка Маркова

Любовта на вестоносеца

Умореният конник дръпна юздата, конят изпръхтя и заби копита в земята. Бавно се извърна вестоносецът и острият му взор забоде крепостта. Червен призрачно се открояваше върху светлеещия изгрев. Боже! Колко път до тука от царстващият град. Търнов остана далече назад. 
Когато началникът на вестоносците съобщи, че царят праща бърза вест за червенската крепост, той пръв излезе напред и пожела да тръгне. Пред очите му все още стоеше видението от предишното пътуване - болярката на Червен. Когато я зърна в двора на болярската къща, очите и сърцето му завинаги останаха там. Знаеше, че той е само вестоносец, че тя е звездата в небето, а той калта на земята. Калта завинаги може да остане с взор в небето. Черните й като въглен очи още грееха сърцето му, снагата й, малка и изящна като съдовете на златарите, изковани за благовония, изгаряше сънищата му. Диадемата на главата й огряваше мраморното чело, наушниците покриваха малки розови раковини. Устата й, коралово чревена и леко нацупена зовеше твърдите му воински устни. Крепостта и тогава беше сурова и сигурна. Портите високи, намръщени и тогава се изпречиха пред него. Вестоносецът, свикнал на тежките търновски порти за кой ли път изпита страховитата мощ на червенската крепост. Завърза коня си в подножието на главната порта и уморено запристъпя към болярската къща на върха , до митрополитската черква. Бавно и глухо отекваха стъпките му по сънените калдъръми. Не очакваше, че има жива душа събудила се в това ранно и спокойно утро. Тогава я съзря през портите на болярския дом. Бавно вървеше тя по калдъръма и говореше тихо на пауните, които важно крачеха до нея. Гласът й беше омаен .. беше нежна и мила. Славеи пееха наоколо в ранната тишина. Вестоносецът не знаеше сънува ли? Много царкини и болярки виждаше той в стария Търновград, не беше петимен за женска хубост, но тази болярка...тя огря уморената му нощ, изгря с първите слънчеви лъчи над червенската крепост и остана да грее над земните му дни.

Ето, сега пак идваше с бърза вест от царя за болярина. Сам пожела уморителния път до тук, за да зърне отново обичната болярка.

Лъчите на слънцето вече играеха на хоризонта и той заизкачва стръмния път към главната порта. В ранната утрин отчетливо се чуваше скриптенето на ведрата, които изкарваха вода към крепостта от дълбоките покрити кладенци в основите, до реката. Водата й тътнеше приглушено и се блъскаше в скалите наоколо, разляла се след последните дъждове. Тук-таме се чуваха подранилите железари в квартала на занаятчиите. Градът се събуждаше, завърташе колелото на своя живот. Червен беше важна отбранителна крепост на царството и знаеше своята цена.

Вестоносецът завърза юздите на коня пред стената, каза паролата на крепостаната охрана и бавно закрачи към болярския дом. Сърцето му беше спряло в гърлото и почти забрави каква вест носи за болярина. Мисълта му беше само за нея - болярската съпруга.

Дворът на болярина пустееше. Само телохранителите крачеха отмерено по алеите. От храма на митрополита се носеха песнопения и мирис на тамян. Въведоха вестоносеца в трема и той зачака да събудят болярина. Страшната вест запари в ръцете му и той забрави за болярката, за сърцето си, за изгрева. Трябваше да извести болярина за врага, който идеше към крепостта, към царството. Да му каже, че царят в Търнов за кой ли път разчита на яките стени на страховитата си крепост Червен, на нейните скали, на буйните и дълбоки води на реката, на верните войни.

До ушите му отнякъде като песен, като ромол на ручейче, като нежен звън от камбани долетя милият глас. Полека се надигна царският вестоносец и доближи до открехнатия прозорец. По калдъръма долу вървеше красивата болярка и мило говореше на птиците около себе си. Изгряващите слънчеви лъчи закачливо се вплитаха в косите й, вятърът галеше нежните воали на дрехата й и вестоносецът забрави за страшното, което приближаваше неудържимо от север. За него светът беше в образа, който грееше в неговото сърцето и в крепостта на болярина.

Много векове отброиха скалите и реката. Крепостта замря, разрушиха я, покри се с дървета, пръст и забрава. Само страховитите води на реката, мракът, покрил кладенците на крепостта и оцелелите камъни от старите зидове все още в потайни доби на тъмните нощи нашепват приказната легенда за славната крепост, за миналото българско, за българската държава, за царе и боляри, и за оня никому неизвестен вестоносец, чието сърце копнееело за красивата болярка.


Милка Маркова

Българи от време преди век

Най-после, след дълги години по пътищата и фронтовете Миню се завърна в село. Тринайсетгодишен остана без майка и пое трудния път на градинарлъка. Запиля се с по-възрастни мъже от селото из Маджарско, Сръбско, после малко в Румъния. Годините се изнизаха, дойде време за казармата. Замина войник и почти веднага започнаха войните, една след друга. Цели осем години. Подир тях за добра служба го назначиха конен полицай в столицата. Година отмина. Не му хареса нито работата на полицай, нито животът в столицата, нито жените. За богати жени, не беше от тяхната черга. Слугините, за които се изпожениха другарите му  пък не харесваше заради превземките и старанието да приличат на господарките си. Времето минаваше, годините се навъртаха, ей го вече 28 гонеше. Кога щеше дом да завърти, жена да намери и деца да отгледа. Всяка нощ мислеше за село, за земята, за градинарлъка. Земя той нямаше. Баща му не беше безимотен, но Миню е най-големият, подир туй идват брат и сестра, и още деца от другите две жени на баща му. Не  провървя и на него. Кога умря първата, Минювата майка, взе втора и тя се спомина, сега имаше трета жена. Земя от баща си не чакаше той, но ще се прибере на село, ще се поогледа и ще решава какво да прави.

Началствата му трудно се съгласиха да го пуснат , че Миню беше съвестен и добър полицай. Уреди си нещата, напусна квартирата, продаде каквото не му трябваше. Стегна куфара, с който не се разделяше дори на фронта и тренът го стовари на гарата в родното село.

Първата му работа беше да поговори с баща си, да му поиска разрешение за година-две да живее при него, да работят заедно. После се поогледа из село, поразпита. Кой къде е, кой е оцелял по фронтовете, кой загинал. Не беше расъл той в селото и изгора не беше любил. Не познаваше и момите. Кога се отби при терзията за нов кат дрехи поприказваха, поразпита го кои са момите, коя ще му прикаже. Терзията, човек знаещ всичко из селото се позамисли, поспря малко кроенето, тропна голямата ножица на тезгяха  и рече:

-Слушай какво ще ти река. Моми много. Войните малко попречиха на сватбите,  мъжете бяха по фронтовете Има моми малки и големи. Ама мене да питаш ще ти река за една, тя е баш за тебе. Знаеш я сигур, Нейка, дето баща й се спомина от раните през сръбското мурабе. Расна сираче, работна е, тиха и сговорна. Добра къщовница е, от добър род.

Решил беше Миню, че преди да започне живота си напред трябва да си намери жена. Послуша терзията и отиде на седенките. Попита за Нейка преди да влезе, казаха му, че е тука. Погледа през прозорчето към вътрешната стая. Не беше много висока, усмихната, с две дебели плитки. Чистичко и скромно облечена. Предеше и нещо си говореше с дружката до нея. „Няма за кога, сега ще е” - помисли си той и поръча да я извикат в предната стая. Видя, че тя вече е разбрала кой е, не беше изненадана, само се чудеше : какво ли иска да я пита. Посочи й миндера и седна на столчето срещу й. Помълча малко и започна:

- Нейке, знаеш ме кой съм. Върнах се от фронта, поработих малко по София, но вече съм тука. Разпитах за тебе и добри думи чух. Булка си търся. Почти трийсетгодишен съм и нямам време за чакане, за седенки и задиряне. Времето ми е минало. Предлагам ти да се оженим. Ще те заведа у баща ми за година-две. Мисля къща да направя като се замогнем малко. Пари нямам, имоти също. Съберем ли се двамата ще градим всичко отначало и заедно, на голата поляна. Помисли си и утре вечер те чакам пак на седенките да ми кажеш.

Рече и се надигна да стане. Нейка го гледаше, слуша го и сърцето й пърхаше като птиче. Как да не го иска, как да не е съгласна. Левент, силен, сериозен, знаеше,че е от добър род. Какво да мисли, какво да чака. Птичето беше кацнало на рамото й. Нейната майка в дългите години на вдовството си беше научила всичките си деца да мислят и решават смело нещата в живота. Знаеше,че няма да откаже да я даде на Миню.

Миньо, - тихо поде тя - зарадва ме ти мене с твоите приказки. И аз не съм малко момиче, време ми е вече мъж и деца да имам. Двайсет и пет годишна съм, няма какво и за кога да чакам. Либе си нямам затова ти отговарям сега. Съгласна съм да стана твоя жена щом ме искаш. Ще бъда до тебе, ще работим заедно, ще решаваме живота си напред. Баща ти и мащехата ти, братята и сестрите ще уважавам, децата ни ще гледам, другарка ще ти бъда. Майка ми ще ме даде за тебе, ако кажеш кога ще дойдеш да ме поискаш.

Така  през късната есен на 1920 година  Миню и Нейка направиха сватба. Създадоха чудесно българско семейство, след година се роди първият им син. Завъдиха още двама в по-късните години. Две години подир сватбата къща направиха на два ката, Голяма, както беше го намислил Миню. Задружно работиха, уважаваха се, отгледаха трима сина като канари. Българи от преди точно 100 години, Не богати, След войните, Обикновени хора.

Милка Маркова,

имала щастието да се роди внучка на Нейка и Миню от най-малкият им син.

Свекърва и снаха

 Не щеше я булката баба Марина и туй то.Не щеше я в къщата си, щото нейния Тодор левент беше, хубавец. Черноок, строен, стъкнат. Всичко отбираше, на държавна работа работеше, пък униформата как му стоеше… Той й беше вторият, малкия. Двамата с дъртия се взеха големшки. Бяха смутни времена, турчина бягаше, старите шушнаха, в потайни доби се срещаха мъжету и една сутрин отсякоха: да се товари багажа, ще слизат в полето. Туканка нищо да не остаят.

Жените писнаха, старите  пък ги сгълчаха и зашетаха напред-назад, напълниха колата, погледнаха за сбогом към къщята и потеглиха.

Докато се преселят, докато се опознаят! То какво опознаване, ами дъртиците докато сватлъците направят, да се поогледат кой за коя е и ей я главиха я за Малча. Ама времето фърчеше, дичя докат се родят. Първия й син Руси, запопи се. Учен чиляк стана. Попадия си зе и владиката ги проводи къде русчушките села. Тодор се намери още подире и него тя обичаше най-много. Все го станеше, ама и все го глезеше. Дъртият пък не струваше хас. Дядо Малчо все викаше, чу туй не е добро, ще го изгивендоса тоя син.

Как я намери Тодор тая Цана не се разбра. От селото беше де, ама рода й не одобряваше баба Марина. Пък и дума се беше зачула,че като малка Цана изкарала една лоша болест. Какво е било тъй се не разбра. Дали е охтика, дали пък друга неверна болест кой да каже? Уж била яла зелени сливи с треска вътре, не още с костилка. Натровила се била, ама тъй ли било? Баба Марина от магии отбираше, от орисници и магесници. Знаеш тя, че тука има нещо тъмно, ама да видим.

Цял живот снаха и свекърва не се заобичаха. Старата все чокаше с бастунчето си и тихичко нареждаше в кърпата си наредби. Гледаше изпод вежди със сините си мъниста и стрелкаше снахата лошаво. Цана пък нехаеше, заливаше се от престорен смях, на инат правеше не свекърва си. Тодор в устата я гледаше, думата й не прекършваше, къщата, живота, по неин тертип редеше.

Дядо Малчо се спомина с попръжнята на уста. Не се смири тая неговата баба. Оставяше я на този свят сама, ама не беше на добро.

Баба Марина 90 стори, на две сгъната ходеше, чумбера над очите й се спускаше и все наричаше под носа си, все билки вареше.

Един ден Цана се развика из махалата, събра старите жени. Заварила свекърва си килната на миндеря. Не говори, не гледа, само на устата й пяна. Събраха се женурките, бабата беше вече изстинала. Подредиха я, погребаха я в мразовит и оцъклен ден.

Отровена била. Тъй рекоха. Сутринта снаха й прясно млечице й занесла, топла попарка да си направи. Там, в  нейната стая. Там я бяха турили вече, да е отделно,че децата се гнусят от баба си. „То какво, ами не ще да се мие, да се пере”-думаше снахата. Старите жени тихо говореха, че тази зелена пяна на устата й от отрова ще да е. Човек тъй как да е  не умира.

Разделиха се на живот снаха и свекърва.

Много време не мина. Лошото влезе отново в къщата и се развъртя със страшна сила. Снахата болна легна и не стана.

Напусна този свят млада, две деца остави, мъж красавец и млад.

Дали на оня свят прошка си дадоха снаха и свекърва, дали видяха каква лошавина сториха на тази грешна земя, кой знае? Господ да ги съди!

Нощта срещу Спасовден

-Върви, върви  подире ми, не се озъртай - смъмри я свекърва й кога надвечер се промъкваха из пустите  сокаци. Старата вървеше напред, безплътна и суха като сянка. Носеше вързоп в едната ръка. Младата пристъпяше навела глава след нея, а сърцето й пърхаше в гърдите като беззащитно пиле. Бузите й горяха, кръв щеше да капне ако ги допре някой.

Преди няколко дена мъжете натовариха кервана и тръгнаха къде Изток. Дълъг път ги чакаше. Месеци щяха  да се бавят доде продадат стоката и тръгнат обратно към село. Ангелина тихичко поплака на мъжовото си рамо, после му даде нишан за из пътя, да си спомня за нея по далечните места. Захлопнаха се тежките чемширени порти подир тях. Свекърва й шета два-три дена със стисната уста без да продума. Една вечер я придърпа във вътрешната одая, тури я да седне на миндеря, взря се в очите й и рече:

-Слушай, снахо. Вече й време чедо да завъдите, доста се мина. Недей, не плачи, зная. Сега туй дето ще ти река, да си остане между тебе и мене. Ни на майка си ще казваш, ни на мъжа си, доде си жива. Нито пък аз дума ще изрека пред свекъра ти или който и да бил други.

Дълго приказваха нея вечер свекърва и снаха.

Тая сутрин старата стана рано, по-рано от снаха си. Опече пита, закла кокошка и я обевари хууубаво, доде се разчекна в тенджерата . Поръси я със сол и червен пипер. Слезе в дълбоките изби и дълго остана там. Най-подир се върна с бъклица. Червено вино било, каза на снаха си. Загъна всичко в един голям, червен миндил и го върза на вързоп. Кога зе да се свечерява, влезе тихо в стаята на младите. Огледа снаха си от глава до пети, завъртя я от всички страни, надигна полите й да види коя риза е облякла.Сви уста одобрително, пооправи кърпата на главата й, стисна в шепа дебелата плитка, хареса й как е оплетена После я хвана за ръка и дълго я гледа в очите.

- За последно. Казах ти всичко, запомнила си го, нали? За нищо друго не мисли, саде за чедо. Отпусни душата си, не се срами и не се стискай. Пък дано Бог е решил.

Подир туй двете жени излязоха тихо из портата и забързаха към края на селото.

Никога Ангелина не беше идвала по тез места на къра. Тука ниви нямаше. Тука бяха тъмни ливади, дървя наоколо. Приказваше се, че било самодивски сборища. В ниското потайно шумеше реката.Кога свекърва й забърза нататък сърцето на младата зачести. Стигнаха до мястото. Чудни ливади, оградени с височки дървета, миришеше на чисто и на треви. Старата избра най-хубавата и най-закътаната поляна. Развърза възела на  миндиля, расла го на тревата. Нареди кокошката до питата, притури и бъклицата насред. Подир туй се огледа наоколо и отиде към храсталака. Върна се с цветя, между тях и русалийското цвете. Сви хубава китка и закичи снаха си. 

Забоде поглед надолу и едва промълви:

-Всичко ти рекох. Направи го. Ще те чакам сутринта. Не се бой - стисна силно рамото й, въздъхна дълбоко и бързишката се скри зад близките дървета.

Ангелина се огледа, поиска да хукне след свекърва си, но краката й тежаха като от камък. Приседна леко до червения миндил. Зад нея тихо прошумоля. Като в сън се обърна младата жена и видя мъж, силен и млад, да приближава. Поздрави я излеко, гърлено, отпусна се срещу  й на тревата. Черната му коса падаше над високо чело, очите му светеха като звезди. Яки гърди и ръце се подаваха из бялата риза. Поседяха малко тихи и безмълвни. Мъжът посегна към бъклицата, вдигна я високо, отпи дълбока глътка и подаде на Ангелина. С трепереща ръка надигна и тя,  червеното вино отпусна трепета в гърдите.

Какво да прави, какво - не спираше да се върти в главата й. После отнякъде дочу думите на свекърва си, напътствията. Стресна се.

-То аз да разчупя кокошката и питата, да хапнем - промълви едва. Той само се усмихна, присегна се и хвана ръката й. Потупа я нежно, погледна я право в очите.

Наоколо запяха птички. Нощта настъпваше бързо. Омаята на тревите ставаше все по-гъста. Мъжът поседна близо  до Ангелина, тихо й говореше нещо, а тя нищо не чуваше. Кърпата се беше свлякла от главата й, ушите й пламтяха, плитката тежеше върху гърдите й. Той леко подхвана дъхавата оплетена коса, отмести я, а на нейно място легна ръката му. Суха, грапава и силна ръка, изгаряща. С другата леко скърши снагата й. Твърди, властни устни приглушиха плах вик в гърлото й. „Не трябва да говорите, пълно мълчание”- като остър нож прободе мисълта й заръката на свекървата. Ангелина се отпусна, сладка омая обзе тялото й, мъжът нежно  я положи под росеновия храст. Ушите й запищяха, устните й сладко се разтвориха, снагата й се заизвива кършена и любена така, както никога досега. На воля, без срам и ослушване, без спиране. Погледът  й улови звезден танц, чудни росенови цветове, бели русалийски премяни, мирис на цъфнало, на драгост. Мъжът я любеше страстно и мълчаливо, галеше нежната й снага, вливаше жизнени сокове  в зажаднялата й утроба, поемаше дъха на разпилените й коси. Нощта минаваше, полунощ превали, а под росеновото дърво Ангелина пиеше и пиеше сладка нега от русалийските ливади. Гърдите й млади, наляти със сила,  търсеха яката мъжка ръка, очакваха докосването й, устните й се протягаха ненаситни, белите й крака проблясваха в тъмнината.

„Какво правя, какво, Боже, свекървата заръча преди първи петли” - сепна се младата жена. Скочи, забради кърпата върху разпилените си коси и хукна боса през поляните към селото. Не се обърна, не трябвало.

Там, на поляната, мъжът бавно се изправи. Прокара пръсти през буйните си коси, пое още веднъж аромат на росен и любов, на младо, ненаситно женско тяло и пое по друма към съседното село.

Всичко остана на русалийската поляна, под росеновите храсти. Недоядената „спасова” пита, недовършената кокошка и празната бъклица върху червения, смачкан миндил. „Бягаш и не се обръщаш, всичко оставяш зад себе си, недояденото, мълчаливото. В тази нощ по магичен начин безплодните жени зачеват. Без да са извършили прелюбодеяние с непознатият мъж, с когото нямат кръвно родство.”

Нощта  преди Спасовден, кога росенът цъфти и слизат русалиите да танцуват и пируват на земята, да лекуват болните и даряват безплодните.

Милка Маркова

В одаята

В одаята

Подир пладня е и снегът трупа ли, трупа. Къщята  едвам се виждат под пряспите. Добре, че гората е близо, дърва бол. В одаята е топло, ама комшиите още не са почнали да идат.

Бай Ибрям, стар татарин, отваря по икиндия. Запаля  майсторски огъня в огнището, а докато се разгори хубаво, премита  чергите, да е чисто. Ръси пресен сняг и мете.  В огнището жаравата нагаря бързо.  Като в ковашка работилница силна.Туря паралиите пред миндерите, а върху тях, калайдисаните филджани. Докато се нагори жаравата, одаята са стопля хуубаво и е време да счука каавето.

Един по един.мъжете от махалата отварят вратата, събуват грижливо папуците си, отупват ги от снега и ги нареждат край стената. После всеки сяда на мястото си и подгъва крак. Свалят чалмите, турят ги зад  гърба си и се поздравят един друг. По-младите леко покланят глава към по-старите, с акраните свойски се потупват по раменете.

Кога се посъбират амен всички, бай Ибрям вече счукал каавето и прави каймакя в джезветата. Вратата се отворя и влиза Миню, млад българин, горски на селото. Техен комшия  е, обича да идва в одаята на приказка подир пладнята, кога се връща от гората. Знае той турски и прави екрам на комшиите, поздравява и приказва с тях на техния език. Те пък от своя страна, също правят екрам на Миня и му отвръщат по български. Имат се, имат и какво да си кажат.

Кога стана мурабето и турците тръгнаха към Анадола, запродаваха къщите си на сгода. Тогаз пък няколкото татари , докарани тука преди време от султанските власти и заселени в туй село, купиха турските къщи. Не искаха пак да дигат челяд и да тръгват по друмищата. Харесваше им земята, вода имаше бол, и като се събраха мъжете, решиха да останат тука да живеят. Никой не ги гонеше, имаха се с турци и българи, ще останат в българско.Купиха хубави къщи, пренесоха багажа и останаха. Тез двете одаи зеха с общи пари от едно бедно семейство. В едната мъжету се събират подир пладня на приказка и кааве, а другата наредиха с миндери за окъснял пътник, замръкна тъдява. Да има де да отседне и пренощува.

По миндерите край стената вече няма празно място, амен всички комшии са тука. Сърбат силно горещото кааве и тихичко си приказват. Вътре е топло, мирише на мешови  дървя, жаравата фърля светло по стените. Снегът зачести навън, припада тъмнината, вечерта иде и наднича през джама да огледа всички ли са веке тука.

В едното кюше на одаята, присвил крак под себе си, подпрял глава без да е смъкнал чалмата си тихо седи бай Таир. Нито шава, нито приказка отваря с някого. Алиш Татаря тихо приближава и го побутва по рамото. Бай Таир се стряска, дига глава, а от очите му едри сълзи се търкалят по брадясалите, хлътнали страни.

- Що,бре, Таире, какво й туй нещо? - само с устни пита Алиш.

Всички се умълчават и обръщат очи към тях. Видяли са Таира в кюшето отдавна, ама траят, чакат го.

Бай Таир помълчава, отрива страните си с памуклията ръкав, гледа в земята и едва  им продумва.

Не знаел вече какво да прави със сина си. Млад мъж, с хубусте жена и дребни деца, а от кръчмата не излиза. Все пияно оди, из къщи по майка и жена гълчи, опитва се и на баща си да отвръща. Търси под дюшеците и из долапите скътани жълтици, намери ли нейде, право у кръчмата насред селото отива. Като не намери, на рабош пие, после Таир са чудом чуди как да са разплаща с кръчмаря. Работа не пофаща. Голяма мъка й туй нещо. Акъл дири баща му, помощ търси.

Въздишат мъжете, запремятат броениците в ръце, замълчават. Всички добре знаят също като злочестия баща,че оправия от туй нещо няма. Пиянството й до гроб. Яде те отвътре, а ти ядеш живота на ората  си.

Ей го, към пладня днешният ден бай Таир видял сина си да изкарва воловете от дама и помислил, че на вода ги кара. Чешмата с поставите току пред вратнята им. Трепнало му радостно сърцето, помислил си, че може  пък много да кори сина си, да не е баш толкоз пияно и лошо. Обърнал се сина назад, видял баща си на судурмата и се провикнал, че ще напои добичетата на долнята чешма.Да ги поразтъпче малко, че се уседели в тая люта зима. Още по-радостно скочило сърцето бащино и закадил малката луличка с наслада. Минало се час, два, син му не се връщал. Затревожил се бай Таир, студ е , ще простине добитъка. Нахлул папуците и хукнал да търси стоката си. Насреща му се задал младият Таир. Кьор-кютюк пияно. Пада ,става и кога стигнал баща си закривил уста и зафъфлил. Да си търси воловете баща му при кръчмаря. Продал ги, щото днес се колели животни за продан. Продал воловете и имал сметка да пие цял месец на кръчмата. Причерняло на бай Таир пред очите, фанал сина си за врата, и му казал: „В къщата ми няма да влизаш без добичетата. Отиваш и ми водиш воловете, иначе фащай гората. Жив не щъ да та виждам”

Закапват още по-често мъжките сълзи, зашъпнаха  в мустаците си мъжете по миндерите, приседна им каавето, в одаята пропълзя студ. Тежко замълчават, бай Ибрям рови жаравата с дилавя, а тя съска и хвърля искри ядно към зяпналата паст на комина.

Навън, пред вратата се зачуват стъпки, глухо пада нещо и я блъсва с всичка сила. Не издържат пантите и тя зейва с трясък. Върху чистите черги се премята нещо голямо и тупва насред одаята, после друго. Мъжете наскачат, пипват се за поясите, блясват ножове в яките им ръце. Така и замръзват всички. Насред одаята се търкалят две волски глави, окървавени, с посинели езици, оцъклени огромни очи, а синът на бай Таир с разкривена, ухилена уста пелтечи, олюлява се:

-Ей, ти воловете,тате, нали тях искаш, ей ги, доведох ти ги. Карай ги в обора, стоката ти й тука.

После гледа победно стария си баща и поред всички онемели мъже, буторясва омекналото си тяло във вратата и се изгубва в тъмнината и виелицата навън.

Милка Маркова