Незнайната писателка

Нямаш право

     -Когато цял живот си бил силен човек, нямаш право да се предаваш. Да бъдеш слаб или да го показваш – отпи дълга глътка от студената бира пред себе си и  дръпна дълбоко от серт цигарата. После замълча с присвити очи, които ме гледаха направо, открито.

   Селската кръчма, останала във вида от онова време дето му викаме днес „соца“, поддържаше атмосферата такава, каквато я помним. Стари, дървени маси, наметнати с червени пепитени покривки за да изглеждат „демократки“.  Опушен, дървен тезгях, стаил мириса на кръчма била и пребила. Наредени шишета с „цифки“ за наливане. Всеки момент готови да направят я „облак“, я някоя друга тайнствена смес, която предпочитат мъжете, останали в селото. Зад тяхното проблясване се крие пълничка, но все още свежа лелка, с дълбоко деколте. Дълбоко дори и за днешните градски мераклии. В единият ъгъл прашасала, стои и дреме печка за дърва, неприбрана, непочистена още от зимата. Да се чуди човек дали ще има сили наесен като заситни дъжд навън, да разгори в душата си отново пламък. Непочистени с години абажури процеждат неопределена светлина нищо, че е ден и то сред лято.

   Какво правя в тая забравена от Бога кръчма ли? Дойдох в селото да се срещна с една писателка. Да, не се стряскайте. Научих, че тук живее неизвестна на широката читателска публика писателка. Чела бях нейни разкази в различни сайтове и в блога й. Харесвам я, а виждам, че още много хора я четат. Възрастни, но и много млади, тук у нас и емигранти по целият свят. Исках да се срещна с нея и ето ме тук. Надявах се да ме упъти някой отседнал в кръчмата или самата кръчмарка. Малкото, спретнато магазинче на площада имаше странно работно време. В момента беше затворено. После щях да науча, че го отварят сутрин рано, по обяд и вечер късно. Цял ден работи само във вторник и петък, когато карат хляб и зареждат стока. През другото време собствениците, сравнително млади хора, работят в градината си, за да помагат на печалбата. Та искаш ли да видиш жив човек, то идваш по центъра  когато е работното време на магазинчето. Тогава може и да има с кого да се сприкажеш.

   В кръчмата заварих двама-трима мълчаливи и умислени мъже. Възрастта им е странна и неопределена. Да кажа, че са стари, не са. Да кажа, че са млади, пак ще излъжа. С доченки, разкопчани отпред, облечени на голо и разкриващи прошарено космати мъжки гърди, все още пращящи от мускули и сила. Надолу с протъркани и не по мярка дънки, вероятно наследени от синове и внуци. Моят събеседник с кротнал се до него на масата каскет. Не са местни пиянки. Просто отбили се да дръпнат по една бира мъже. Това ми подсказаха натоварените със сено каруци пред кръчмата. Кончетата, впрегнати в тях пръхтяха кротко и примирено пъдеха нахалните мухи. После навеждаха глава поне малко да пропъдят жегата в ниското, до земята. Зажъднялите им стопани отпиваха едри глътки без да бързат много, зер заморен студеното може да те прокопса.

   Мъжът когото търпеливо чаках и слушах щеше да ме отведе до дома на писателката.  Заприказвах го колкото да стопя първоначалното напрежение от срещата с непозната градска жена. Като разбра за какво иде реч, той щракна с пръсти към кръчмарката. Не ме попита нищо, нито каза нещо на нея. След малко жената разлюля надареното си деколте и се запъти към нас с малка, изпотена чаша, в която се пенеше наливна бира. Понечих да възразя, после реших, че не бива да се правя на примадона. Тук трябва да бъда на равното, близко до хората, не изстъпила се някъде във висинето и гледаща отгоре надолу.

   Чукнахме чашите и заговорихме. Без любопитство от негова страна и без да бързам с въпроси. Общ разговор. За времето, задухата, за пътуването с маршрутката и за това, че все пак е лято, тъй ще е. Какво искаме, да вее фъртуна посред лято ли. Сега си трябва слънце и дъжд понякога, да върви реколтата към успех. Попитах в реда на разговорите, бърза ли да си отиде, да не се тревожи жена му къде е останал, да не се е случила някоя беля на каруцата или нему. Погледна ме внимателно. Видях тихи, кафяви очи. Тъга, болка, в същото време сила излъчваха те. Починала е, сам живее. Децата са по света. В Австралия. Син и дъщеря. Утехата му е само в това, че са заедно.

     -Поне те –въздъхна и надигна чашата. Замълчах.

    Известно време мълчахме. Питам го справя ли се, сам, на село. Как живее. Питам го ей така, по женски. Не любопитно, не нахално или пък настоятелно. Питам го леко загрижено, с нотка на възхищение, че е сам и се справя с живота. Това отключва доверие към мене. Пестеливо, без драма в разказа, без изхвърляне, без да търси съчувствие накратко заразказва.

   Селото както  виждам е било голямо. Работа да искаш. Не е мислил никога за града, добре живеели тука с жена си. Всичко си имали, трудели се, разбирали се. Децата пораснали и поели по пътя. Те остарявали, но имало още много време напред. Били под петдесетте. Той се радвал, че децата са намерили пътя си заедно, че ще си помагат каквото и да има там, в далечната земя. Жена му нищо не казала. Нито да ги спре, нито да ги насърчи. Забелязал по някое време, че нощем или когато е сама и не го вижда наоколо плаче безутешно. Забелязал, че все по-често прибягва насреща, през две-три улици до селската църква. Учудил се първом, но после си обяснил: днес всички жени се обърнаха към бога. Времената трудни, търсят помощ поне в тревогите си. Мислел, че пали свещички за здраве на децата. Постепенно разбрал – голяма мъка по децата. Безнадежност, дали някога ще ги види. Отчаяние, че няма да прегърне  и се радва на внуци. Как ли не се мъчил да я разведри. Накрая й дал идея да започнат да кътат пари, да им отидат на гости. Това я оживило в началото. После се отчаяла отново. Животът ставал все по-труден, по беден. Откъде пари. На децата нищо не казвали, да не ги тревожат. Когато се видели по скайпа все весели се правели, да не се досетят. Тъй , ама жена му се разболяла зле и вече нищо не можело да се направи.

   -Нали знаеш, не е само при нас. Тая болест връщане назад не дава. – подпря глава с напукана длан той.

   Изпратил жена си от този свят. Много се обичали. Изпразнил се домът му, животът му, сърцето му.  Душата му виела по цели нощи. Децата не сварили да дойдат да я изпратят. Наистина е далече оная земя. Тръгнала си сама, дори в последният й път не могли да бъдат до нея. Права била за всичко, мъката й била не от нищо.

   Слушах го и гледах побелялата му коса, хубавото мъжко лице, яките ръце. В същото време думите му бяха топли, дълбок гласът му. Нямаше страх или примирение, имаше нещо друго, много по-голямо. Мъка по изгубена завинаги любов. По жена и деца, по семейството, по живота. Не беше само той в тая мъка. Много хора срещах по пътя си с подобна или близка съдба. Изгубени другари, деца емигрирали, родители заминали за печалба, самотни старци и малки деца. Наред с беднотията дълбока душевна мъка, настанила се по градове и села. Безкрайна, без светлинка напред, с нотки на примирение, но и някакъв неопределен блясък дълбоко в очите.

   Станахме, мъжът отиде при тезгяха, мълчаливо плати, махна с ръка на кръчмарката и на другите мъже. После излязохме при кончето, почти скрито под огромната купа сено в каруцата. Потупа го с обич по задницата, почеса го между ушите, пое повода му и го поведе. Аз тръгнах до него по прашните, затаени обедни улици на селото. Мараня, увиснали в горещината листя на дърветата, потайни птичи обаждания сред клоните, мирис на сено, на узрели полодове и на нещо неизвестно, на нещо скрито, се усещаше. Вървях до този мъж и имах чувство, че вървим към безкрая, към нещо, което предстои, което ще разтърси този застой, ще завее вятър, ще разкърши клоните, ще отнесе безкрайната мъка и отчаяние. Ще избистри небето, ще го драпира със синя коприна, ще задишаме леко, слънцето меко и топло ще ни огрее. Вече няма да има тъга и безнадежност, ще се отворят Душите ни.

    Дано!

Милка Маркова

Професорът

Когато се появи в малкото ми магазинче не знаех кой е. Скоро се бях завърнала на село. Открих магазинче ”Пенкелер” колкото да има подплата седенето около майка ми. Тя не беше толкова болна, но имаше нужда от мене.

Дойде един следобяд. Висок, слаб мъж, със сива , почти бяла дълга брада,отдавна неподстригвана. Очила с големи диоптри, торба преметната през рамото и дълга, неокастрена тояга, на която се подпираше. Бос. От разговора усетих изключителна интелигентност и начетеност, въпреки баналните и обикновени теми. Притесняваше се по някакъв свой начин. Аз недоумявах. Познавах почти всички хора, някои бях забравила по име, но по физиономия помнех. Той не беше от селото.

По-късно започна да идва редовно, в ранния следобяд. Нищо не купуваше. Просто си говорехме. Всеки път за различни неща. Всеки път разговорът за мене биваше интересен. Виждах, че и той си отива удовлетворен. Оказа се,че е кореняк софиянец, но кореняк от тия, дето са внуци на кореняци софиянци. Много прям и обикновен, внимателен в общуването без да демонстрира превъзходство. Професор, ама от ония професори, на които трудно се даваше професурата, не от тези на килограм. Физик. С гордост ми заяви,че е на 82 години. Жена родена в селото беше станала негова трета съпруга и спътница в последните дни на живота му. Негова студентка, дъщеря на семейство учители от моето село. Когато и тя се пенсионирала решили да идват през летните месеци на село. Тук той открил прелестта на селския живот, на истинската природа, некултивирана в паркови пространства, далече от големи градове. Тук открил песента на птиците, щурците, мученето на кравите и обедния рев на магаретата, миризмата на земя. За него това било огромно очарование. Останал прехласнат и решил да живее тук като отшелник, напълно слят с природата. Започнал да се храни само с местни продукти от градините на съседите, да купува месо за празниците само от селяните. Тук открил аромата на прясно изпърженото яйце. Тук открил удоволствието да ходиш бос. Личеше си,че краката му дълги години са дишали през чорапен филтър, боцкаше му и го виждах как понякога стъпва странично, но смело ходеше по цяло лято напълно бос. Сподели ми,че винаги водят дълги преговори с жена си. Есен, за да си отидат колкото се може по-късно в зимна София и през зимата, за да си тръгнат колкото се може по-рано за село. Често ми казваше в края на разговора :”Госпожа, послушайте по-мъдрия човек, върнете се тук, при корените си докато не е късно. Да имате време да се наслаждавате и радвате на тази прекрасна природа.” Обещавах му.

Минаха се много години, затворих малкото магазинче, майка ми си отиде от този свят, продължих да ходя при баща си. Един ден от него разбрах,че професора е починал. Станало е така, както искал. Когато се разболял отказал да отиде на лечение където и да било. Останал на село, да го лекува селския доктор и ако ще се умира, да бъде там. Склопил с усмивка очи. Там го и погребали така, както поръчал.

Все още не съм изпълнила обещанието си пред професора.

Милка Маркова

Веса

Висока, стройна, яка мома е Веса. Четирима братя  я закрилят. Расти край тях, с техните игри и стана силна и независима. Нищо и никой не може да й се опре. Ергените стоят далече от нея. Страхуват се от острият й език, яката ръка и братята, готови всеки миг да я защитят. Момите кръжат около Веса, слушат я. Тя се смее най-високо, тя се задява на хорото. Работа не й се опира, много работна и пъргава. Чудеха се майка и баща кой ерген може да я укроти, да й сложи юларя. Такъв няма тъдява.

Ама той  Господ си знае работата. На всякой му се намира колая. Дойде в селото на работа млад мъж от далеко. Градинарин ходил по немско, много знаел, та чорбаджи  Наделко го главил. Да научи младите на бахчеванлък. Земята тук е хубава, вода да искаш, ама все нещо не ги бива да докарат берекет на зеленчука. Та на този градинар Юрдан  му викат. Силен, едър, погледът му отдолу-нагоре. Мълчи, не приказва много, не е хубавец. Захвана се яката за работа, все на бахчите седи, работи и другите учи, наблюдава ги. Живее у чорбаджията. В неделя ходи на хорото. Момите го огледват, смеят се в шепи, свеждат поглед зачервени, ай Юрдан  е вдигнал очи  да ги погледне. Страховито гледа тоз градинар и не смеят много  да се закачат. Само Веса не стряскат черните му мътни очи. Гледа го оперено, врътва се кога той я погледне и на висок глас през смях го одумва. Нищо не казва Юрдан. Дълбоко дърпа от цигарата, впива очи във фаса и после дълго го мачка в пепелта. Всяка неделя все едно и също. Братята на Веса й стягаха юздите, зер и те са ергени. Тъй не бива да се занася с Юрдана. Голям мъж е той,  не е хлапак, току-що подигнал се ергенаш. „Умнатааа, умната, Весо”- дума най-големият брат.

Минава лятото, бахчите пълнят плод. То домати, пипери, патладжани. Чорбаджи Наделко доволен ходи край фитарите. Голяма плата е обещал на Юрдана и ще спази думата си. Мълчаливият градинарин  хубава работа върши. Плод тежи навсякъде.

Август иде и всички тръгват по къра за последно да поят царевичака от Осъма. Туй ще му е то. За последно. Наля кочани, вече слънцето да го жълтее. Веса по хладина отиде да полива. Водата топла, силна, залива потъналите  в мократа земя Весини крака. Силните й ръце завъртат мотиката, оправят вадата край стръковете. Няма и час нивата пое дъх и зашумя,  напила се. Уми Веса нозете си, затегна забрадката, метна мотиката на рамо и забърза към селото. Сенки вече заизничат иззад храсталака, птичетата само църкат, не пеят. Вечерта мята тъмна кърпа, пристига. Още малко да излезе из нивите и селото не е далеч. Силна е Веса, но ръката която я сграбчи през кръста е по-яка. Мирис на остър тютюн, запъхтяно мъжко дишане. Веса се дърпа, мъчи се да извие мотиката, напъва яката си снага… Напразно, полягат царевични стебла, топлата пръст се разстила, птица изписка нейде нависоко…

Прибра се и дума не каза. Не е гладна, не яде. Легна, обърна се към стената и седмица не рачи да стане. На никого дума не казва, лежи и мълчи. Най-подир на майка си, на кого друг,  продума. Братята й скокнаха с извадени ножове и право при Юрдана.

Чорбаджи Наделко удържа на думата си. Голяма плата даде на градинарина. Застяга се Юрдан, ще тръгва към своето село. Когато каруцата му затрополя  по пътя до него седеше Веса. Не се обърна към бащин дом, към майка, баща, братя и дружки. Не погледна Юрдана, дума не продума. Дългите й пръсти до бяло стискат малката бохча с дрешките. Заклела се е, че този човек ще остане завинаги там, в царевичака, при моминската й чест. Няма да бъде в живота й, ако да бъде баща на децата й. Гордостта й тръгна с нея по прашния път към Юрдановото село. Остана в живота  й докато погреба  мъжа си. Цял един празен живот.

Милка Маркова

Спомен за доброто

Някога имаше бедни хора, но за думата благотворителност не се чуваше. Кой на кого направил добро се знаеше, но не се говореше. Благодетелите не се изстъпваха гордо по празниците, не приемаха благодарността самодоволно

В моето село имало неписан закон: наесен като свърши кърската работа се раздават участъци от общинската гора за сеч. Всеки жител на селото откарва първата кола дърва в училището. От своя участък, безплатно, със своята кола или плаща той лично на друг колар. Втората кола дърва пак по същото правило откарва в църквата. Чак тогава сече и кара в дома си. Никой не протестирал, това било желязно правило.

Дядо ми бил средна ръка стопанин. Тогава селото пълно с хора, народ всякакъв. Разбира се имало и по-бедни. Имало вдовици от войните и не само. Хора, които имат по някоя нивка, но нямат добитък да я работят, плащат за това. Баща ми разказваше, че като отиде дядо сутрин на нивата да наорава за копан, току мине и край нивичката на някой по-беден съсед, без добитък. Ще наоре и неговите редове царевица или слънчоглед и си гледа после своята работа. Като отиде съседът да му благодари дядо само ще махне с ръка и ще замълчи. Друг път пък тихо казва на своите: ”Хайде момчета, ние с вас да копаем до по-късно тая вечер нивата, майка ви да си върви да готви и шета. Утре рано ще идем да помогнем на буля ви Недялковица, да прекопаем и нейната нива”. Буля им Недялковица била вдовица с две малки дъщери, сама си работела нивките. На другият ден ще минат с колата край вдовицата, ще вземат децата й и нея, ще отидат дружно на нивата и ще прекопаят. Жената малко да отдъхне.

Друг път пък в края на лятото минала страшна буря. Изпочупила керемидите. Трябвало да се сменят, есен идвала. Отишъл дядо до керемидарницата в съседното село. Отдалече го зърнал собственика, посрещнал го, здрависал го. Казал си дядо болката и колко керемиди му трябват, но казал,че ще плати като продаде слънчовката. Обърнал се собственикът към конярите и подвикнал: ”Товарете керемиди и закарайте на бай Миню в Борисово” - и обръщайки се към дядо ми тихо казал -„Бай Миньо ти си честен и работлив човек. Свърши си работата, аз знам, че ти от думата си не отстъпваш”. Върнал се дядо, качил се на покрива, баба му подава керемидите отдолу. Не щеш ли нов облак се задал от запад. Дойде ли оттам облак хората в село си знаят - не е на добро. Забързали дядо и баба. Откъм къра се задали две семейства. Без много приказки, захвърлили каквото носели, жените хукнали към къщи да приберат малките пиленца, върнали се на бърза ръка и всички задружно минути преди да рукне дъжда покрили къщата на дядо.

Спомням си когато баба почина аз бях съвсем млада. Като приготвяха вещите и дрехите й за раздаване аз си взех една голяма копринена кърпа. Много я харесвах с тази кърпа и исках да си я имам за спомен. Майка внимателно я взе от ръцете ми и каза: „Не се сърди, майко, но тази кърпа ще дадем на леля ти Минка Шаламанската. Тя е бедна жена, не може да си купи. Ще носи кърпата и ще поменува баба ти. Знаеш,че селските жени ходят още забрадени, ти си в града, кърпата ще затвориш в гардероба си и понякога ще я поглеждаш, а Минка ще се пременява и ще споменава баба ти”. Съгласих се, баба ми беше подарявала други нейни шалове, които нося и до днес, и си спомням за нея, а Минка беше наистина много бедна наша роднина, нека я вземе.

Мога да изброявам много и много още за тихата и скромна хорска благотворителност. Тя беше в ежедневието, имаше си правила, беше нещо естествено, не беше кампанийна и по празниците. Турците, нашите съседи също имаха правила. Тогава във всяка къща гледаха животни и когато за религиозни празници стопаните заколеха жертвено животно винаги, винаги се отделяше за бедните семейства. Да не останат на празника без ядене по обичая. Когато се заколеше прасето също се заделяше за хората, които нямат. Разбира се тези хора не чакаха на готово. Те също намираха начин да се отблагодарят пак така тихо и не натрапчиво. Те не бяха мързеливи, просто животът беше отредил да нямат от големите неща - я земя, я добитък, я инвентар. Всички хора-бедни и богати си помагаха с каквото могат, уважаваха се, ценяха се.

 Тогава също имаше лошо, но то не вземаше връх над доброто, то не владееше света.

Милка Маркова

Когато тръгнеш от дома

Не затваряй след себе си вратата. Не изтривай спомена. Не забравяй прозорчето, което свети. Не забравяй мириса на топъл хляб. Не оставяй душата на къщата. Не забравяй пътя към гробовете на дедите. Не забравяй тъгата в очите на мама…
Един ден, не казвай, че не помниш имената на близките си. Не казвай, че вече си забравил селото или градчето си. Не казвай, че не помниш пътеките и друмищата наоколо. Не казвай, че си забравил говора на твоя край.
Помни прохладата на горите, звъна на тревите по ширналите се поляни, синевата на далнината в полето, тежкият клас на нивята. Спомни си звуците на дворовете, шумовете на къщата, среброто на звездите, фенерчетата на светулките, медената  пита на луната. Спомни, че всичко това е над твоя роден край, никъде другаде не е същото. Независимо дали си в далечна чужбина или в нашенски град и край.
Разрови паметта си, не е много дълбоко заровен споменът.Стига да искаш ще го измъкнеш от забравата. Имена, лица, улици, къщи, хора, изгреви и залези, люти зими и лета потънали в мараня, цветни пролети и тихи, топли есени. Всичко това е там, в душата ти и паметта, ти си го заровил. Извади и не казвай „не помня“, „забравил съм“, „ не зная“, „отдавна беше“… Не е така, още Е и е там. Не махвай лекомислено с ръка…
 Върни се, стопли душата си, дай си сили. Върни душата си при родното място защото:
Когато тръгнеш от дома, част от душата ти е останала там.

Милка Маркова

Дар от Бога

Живееше на белият свят младо, задружно семейство. Двамата млади се обичаха, уважаваха, бяха щастливи. Вървяха ръка за ръка, рамо до рамо по пътя, който си бяха избрали. Любовта им грееше над тях, топлеше сърцата им, изсипваше цветя, звезди и красота.

Времето на влюбените  вървеше неусетно и спокойно. Имаха всичко, всичко, което пожелаеха се сбъдваше веднага. Нямаше облаче по тяхното сияещо от синева небе.

Само едно липсваше в щастливите дни на младото семейство. Нямаха си детенце. В началото мечтаеха за него, но не им липсваше. Знаеха,че с времето то ще дойде в живота им. Дните летяха, а то се бавеше. Започнаха да се замислят младите, после потърсиха помощ и все чакаха. Дните се нижеха…

Тогава Бог също се замисли. Гледаше в дебелите си тефтери, разчиташе Съдбата на семейството. Нямаше да бъде лек пътят им и той се чудеше дали да обрича още една душа да крачи по този път. Колебаеше се Всевишният, гладеше бялата си брада и поглеждаше около себе си безгрижните, почиващи си Души. Летяха малки ангелчета из простора. Как да извика някое от тях и да го прати на Земята, да се роди в това семейство, да ги зарадва.  Беше се замислил Бог когато някой  лекичко го подръпна за бялата дреха. Погледна надолу. До коляното му седеше малко, русичко същество, усмихваше се и го гледаше с огромните си очета.

- Господи, - рече малкото Ангелче – разреши ми аз да сляза в това семейство, да бъда тяхна дъщеря. Да зарадвам дните им.

Усмихна се Старецът и го погали по къдравата главица.

- Добре, чедо, да слезеш. Съгласен съм, но ти знаеш ли каква ще е Съдбата ти в това семейство. Те са добри, обичат се , в детството ще живееш прекрасно с тях. Лошото е, че е отдредено мъжът, който ще бъде твой баща, рано да се прибере тук, в нашите небесни селения. Жената ще остане сама долу, на Земята и никак, ама никак няма да й е лесно. Ти ще трябва да споделиш трудният й път докато отново тръгне напред. Няма да е лесно. Готово ли си да поемеш това върху крехките си плещички, да вървиш по пътя й с нея?

Ангелчето се засмя звънко, хвана ръката на Бог и умолително го погледна.

- Нека да отида. Тя ще е моя майка, ще й помагам, ще бъда до нея. Моля те, дядо Боже!

Как можеше да откаже Господ на тая чиста и добра Душичка.

- Върви, върви и се подготвяй. – После погледна в дебелият тефтер. – Утре е 10 май 19 .. по земното летоброене. По обяд да си там. Роди се като дъщеря в това чудесно, младо семейство и носи радост и щастие в техният земен път. Направи ги щастливи.Те заслужават. На добър час.

Отпусна се доволно в креслото си Бог и избрати своят чудесен Дар на щастливото, младо семейство във Велико Търново, България на Земята.

Благодаря ти, Господи

Случайна среща с любовта

Плъзна ръце по бедрата си, поглади корема, завъртя се леко наляво, после надясно. Хареса се. Тясната черна пола очертава добре фигурата й. Лека блузка в светло синьо с къс ръкав избра от гардероба. розово червило, малко грим в тон с тоалета. Прическата й винаги е една и съща. Ала гарсон, така се казваше в младосттай . Отива й затова остана неизменна през годините. Придаваше младежки и закачлив вид. Без да пречи на елегантният  стил на обличане. Рада въздъхна едва чуто и се наведе да обуе ообувките. Само те бяха извън стила й. Не, не че не ги е подбрала с вкус, но не бяха на висок ток. Само там отстъпи на годините. Замени високият ток с висока платформа. Нарича се ток танк. Годините й не са много, а и тя не обича разговори и въздишки за техният брой. Счита,че това са празни теми. Годините са си години, те вървят. Започнеш ли сам да се определяш като възрастен, връщане няма. Изпуснеш ли сам младостта си няма кой да ти я върне.

Огледа се още веднъж, хареса резултата, грабна чантата и излезе.  Вдигна глава, лека усмивка заигра по устните й. Денят е прекрасен, слънчев, диша се леко. Ще се качи в автобуса на близката спирка. Отива на разходка в един от тихите квартали на старият град. Обожава тези улички, къщите, дърветата. Разходките й винаги са там. Два пъти в седмицата, в десет сутринта поема с автобуса.

Отдавна я забеляза. Красива, елегантна, стилна. Пътуваше в автобуса към къщи и си мислеше свои работи. Живее сам и няма никакви тревоги и грижи. Децата отдавна напуснаха бощиния дом, устроени и задомени. С жена си са разделени повече от десетилетие. Така се случи. Без драми и капризи всеки тръгна по своя път. Видя я едва когато слизаше на една от спирките в неговият квартал. Зачуди се. Тук повечето жители се знаеха по лице. Кварталът е стар, няма много нови заселници, ако не по име поне по лице се знаеха. Нея виждаше за пръв път. Докато размишляваше коя може да е или къде  отива се загледа във фигурата й. „Добре изглежда – рече си – На едни години сме почти,  но браво, много добре.“ Проследи я докато автобусът задмине. Остави му приятен спомен. След няколко дни отново я видя, докато се прибираше. Този път я гледа по-дълго. Забеляза стилното, ненатрапчиво облекло. Подходящо за възрастта и все пак не състаряващо. Хареса походката, изправената глава. Прическата. Третият път вече беше заинтригуван. Къде ходи тази жена, у кого. Дали пък не е купила някоя от къщите наоколо. Едва ли, не беше чувал за продажби. Любопитството му нарастваше и един ден реши да слезе след нея. Забави се и после я следва известно време. Жената вървеше бавно, все едно се наслаждва на разходката си. Не поглеждаше в малкото витрини. Поспря се пред една от галериите в картала и отново бавно продължи. Остави я когато стигна до своя дом.

Тези проследявания продължиха. Вече научи, че жената идва насам два пъти в седмицата, в сряда и петък. Чудеше се защо в тези дни и защо в техният квартал. Научи, че разходките траят около два часа, почти по един и същ маршрут. После се качва на своя автобус и отпатува обратно към шума на града. Харесваше я. Струваше му се, че отдавна я познава. Понякога, доближавайки неразумно близко, долавяше аромата на финия й парфюм. 

Дните на нейните разходки станаха малък празник. Отиваше донякъде с автобуса, зад спирката на която тя се качваше. После хващаше обратният и се вълнуваше когато я видеше на нейната спирка. Друг път се навърташе в своя квартал около мястото където жената слизаше. След това поемаше след нея.

Днес тя облече не традиционните пола и блуза. Времето се беше позатоплило. Извади лека рокля, обу сандали, сложи плетена шапка. Така е леко и приятно. Вълнуваше се. Забеляза мъж, който я следва при всяка нейна разходка из стария квартал. Отдавна. Случайно го видя в една от малкото витрини. Стори й се симпатичен, спортно облечен и приятен. На следващата разходка отново беше около нея и така до днес. Разбра, че не е случайно защото където и да отидеше , накъдето и да погледнеше този мъж винаги беше около нея. Харсваше й, а и беше забавно.

Автобусът спря на обичайната спирка под кестените в стария квартал. Тя леко скочи от стъпалото, преметна чантата през рамо, отвърза дългият шарф от врата си и го прихвана в ръка. Слънцето надничаше през огромните листа на дърветата, сенките им бяха нежни и закачливи. Жената се огледа дискретно. Не го видя. Не видя мъжът, който винаги я следваше. Поспря се уж да погледне имената на новите художници, които са открили изложба в една от малките галерии. Хвърли косо поглед, не, нямаше го. Повървя малко, забави крачка и уж ей така, просто ей така се обърна назад. Тротоарът беше пуст, само едно момче целуваше своето момиче нежно пред галерията. Въздъхна жената. Разходката й се видя излишна. Просто крачене по стария тротоар, сред напечените от слънцето улици. Дори малко прашно й се стори в този квартал, пък и безлюдно, ленно…Отпусна ръка и не забеляза, че шарфът й почти влачи по земята. Гледаше в краката си дантелите на сандалите и се питаше дали наистина са толкова красиви колкото й се виждат.

-Добър ден, мадам – стресна я плътен и вълнуващ глас – на разходка ли сте и днес?

Вдигна глава и го видя.

Днес мъжът реши най-после, че е дошъл моментът. Няма какво да я следва като хлапак или вярно кученце. Време е да я спре и да се запознаят. Приготви се, подреди масата в малкото, затворено и сенчесто дворче пред къщата си. Ще я покани на питие и кафе. В традицията на квартала. Излезе точно навреме за да я срещне. Тръгна към спирката и я видя. Сърцето му трепна. „Влюбен съм, да“ – засмя се на ум мъжът –„Влюбен като  последният хлапак от квартала. Харесвам я, харсвам я, това е. Ще й го кажа, ще призная, ще разкажа“. Не вървеше, летеше към нея.

Жената се усмихна и спря. Мила, чаровна усмивка. Лицето й се преобрази. Стана още по-красива.

Подаде му ръка, той я целуна.

-          Хилендар, това е моето име. Бихте ли приели питие с кафе в моята скромна градина. На метри от тук?

-          Рада, Рада се казвам. Защо не, с удоволствие.

Мъжът пое малката й, добре поддържана ръка в своята, и внимателно я поведе към своя дом.

Сенките на дърветата вееха хлад, някакви птичета чуруликаха високо в клоните им. Приятно тешеше наоколо. Край кокетната кръгла масичка Мъжът и Жената отпиваха ароматно кафе, гледаха се в очите и тихо разогваряха. Времето беше спряло. На света бяха Те и Любовта, която ги намери и срещна. За вълшебството й винаги има време, подходящо време извън годиние, възрастта и ежедневието. Любовта знае кога и кого да намери. Сега спря при тях.

Милка Маркова

Автор

Бавно, разсеяно и тежкарски малко, влезе в кафенето и седна на „неговата“ маса. Беше станала вече негова. Най-после сервитьорките го запознаха и гледаха да му я запазят по някакъв начин. Как стана ли? По стар и изпитан метод на поетите. Написа им по едно любовно четиристишие върху салфетка и уж го забрави на масата. После нещата се подредиха.

Мечта му беше още от гимназията да бъде Автор. Да, точно автор. Хубаво щеше да е поет, но пък това го ограничаваше. Само стихове. Къде трудно ги реди, само поет не може да бъде, не е достатъчно. Като се пише Автор може да пописва и проза. Не, не че в нея е толкова добър, но поне може да я реди. Верно, по свой си начин, но кой може да каже добра ли е или не. Просто е особена и толкова, в негов стил. Докато за стиховете римувани, бели или черни, каквито и да са все някой ще му каже нещо остро. Не са в ред, не ги бива или друго. Та стана Автор. Дори намери начин да се издава. Има такива фирми, в които отиваш и си плащаш, после десетина дена и книжката ти готова. Подаряваш, пишеш посвещения, не че някой ти ги иска, но така се прави. Може да се рече, отде пари. За късмет родът му имаше корен в нашумяло планинско село. Къща голяма и стара, а той единствен наследник. Продаде я за баснословна сума и сега си седи в големия, мръсен и шумен град, виси в кафене от класа и си живее като Автор. Като се посвършат парите ще види каква ще я реди. Някоя годинка още.

Малко зор видя с облеклото. С писането нямаше проблеми, днес всеки може да пише. Най-напред тръгна с дънки и лека блузка. Наниза си два реда герданчета от разни дървени топчета и цветни ремъчки. Сложи и синьо манисто, но не в средата. Мааалко в края, да е по-различен. В другият ред на герданчето промуши пък вишневочервено. Тибетски цвят. Какво значи всичко това не го интересуваше. Беше видял известен пичага, писател, с такъв гердан и той си тури. Върза си червен конец на ръката. Също мода сред мъжете политици и интелектуалци. Против уруки, че то днес кой те гледа добронамерено? Никой! Пусна лека брадичка. Мина се време, взе да побелява и реши, че трябва видът му да е друг. Изгледа доста фотоси на велики и не толкова велики писатели. Реши. Смени дънките с джинси. В кафяво, възширочки, риза в по-светъл цвят. Кадифян елек. Герданчето замени с верижка. На главата нахлюпи състарено бомбе. На един пазар откри стара, махагонова лула и си купи скъп тютюн. Миризмата му беше важна за имиджа. Натежа на външен вид. Пусна си брада, вече прошарена. Поръчваше си кафе от джезве. Отначало като беше неизвестен тям автор, сервитьорките му отказваха. Тук такова кафе не се предлага. После нямаше проблеми, след четиристишията върху салфетка. Правеха му кафето в джезве. Донасяха му го на табличка, с чашката отстрани, в чинийка две бучки захар, които и там си оставаха. Лека пръчица канела завършваше подредбата. Докато сърбаше по малко кафенце, дъвчеше празната си лула, нали не се пуши в заведенията. Почукваше на лаптопа си. Пишеше…Когато сервитьорката или някой клиент случайно хвърлеха поглед към него, той поглеждаше над специално купените ефектни очила, продължително оставаше загледан и това правеше впечатление. Понякога донасяше по един екземпляр от книгите си. За имидж. Слагаше ги небрежно една върху друга, разгръщаше някоя за момент.

Така минаваха дните, месеците, годините. Сервитьорките се сменяха и предаваха една на друга неговата история. Всъщност тяхната, за него, защото вече никой не знаеше кой е и какъв. Просто беше Авторът. Един ден, още неначенал следобедното си кафе видя, че сервитьорката, най-младата, усмихнато идва към него. Позачуди се, но му стана приятно. Може би ще иска някоя от стихосбирките му, тя още не беше вземала автограф с книга. Загледа я с премрежен поглед - Господине, Вие не бяхте ли на представянето? – момичето назова един от маститите поети от последните години. Имал представяне на стихосбирка в близката библиотека и заедно с останалите от групата поети и писатели идвали насам. Тук щели да отпразнуват издаването на книгата. - Вие не сте ли с тях? Да сложа ли стол и за Вас на приготвената маса? Авторът се стресна. В никакъв случай, отговори на момичето, щял да става, че имал среща с читатели. Докато събере нещата си и ето групата поети вече влизаше и заемаше местата, запазени за случая. Малката сервитьорка беше успяла да им говори за него и да им го покаже. Тогава чу известният поет, чиято книга бяха представяли да казва на другите: -Известен автор ли? На кого е известен, какво е написал? Познава ли го някой от Вас, приятели? Всички свиха рамене и не погледнаха повече към него. Само големият поет рече като на себе си:

-От графоманите ще да е. Хм, известен автор, много станаха, бре!

Милка Маркова

Не съди жененият мъж

Не съди женения мъж. Особено този, на възраст. Дори да го обичаш безумно или нежно, фатално или безпаметно. Жененият мъж, който отдавна е минал възрастта на любовта, който е създал семейство и кариера, който е отгледал вече децата си... Той има нужда от тръпка, има нужда от възхищение. Има нужда от непознати женски очи, в които да се огледа, да прочете интерес, в които да вижда пламъче, обещаващо нещо. Отдавна около него всичко е разчетено, планирано, постигнато, спокойно, дори скучно. Всичко е подредено и върви в определените коловози, и изведнъж се появяваш ти. Гледаш го с огромни очи, усмихваш се загадъчно.Той с изненада открива, че това е за него, че именно той е предизвикал твоя интерес. Сърцето му леко трепва, умът му бавно подрежда детайлите. Той се пробужда от удобно заспалия си начин на живот. Открива, че навън е весело и слънчево, че има толкова прекрасни жени, че все още е мъж и Боже, него все още го харесват. На него му се възхищават. Открива хиляди неща, които ти му обещаваш. В него пламва любовта. Луда любов, безразсъдна и страстна. Той пак е оня млад и силен мъж, той пак подарява цветя, бърза за срещи, иска да е силен и можещ. Той лети. Не искай обаче от този мъж да бъде с тебе напред във времето. Да стане твоя опора. Да остави и загърби всичко, което е градил досега и да започне отначало с тебе. Нито прекрасните ти къдри, нито тъмните ти и дълбоки или сините ти, и весели очи, нито стройната ти снага, нито голямата ти любов ще го накарат да напусне удобния си семеен живот. Нищо, че го разбираш, нищо, че го желаеш. Нищо, че го харесваш такъв, какъвто е, а го караш да се чувства Аполон и Айнщай. Той няма да напусне спокойствието на семейството си. Знае,че отдавна няма какво да си кажат с жена си и всеки живее за себе си. Знае, че децата имат вече свой живот и все по-рядко се връщат в къщи. Знае, че не всичко е така както е искал и мечтал. Знае, че много неща биха били по-красиви и истински с тебе, но той няма да тръгне на път..Той ще остане там. Не го моли, не искай, не го мрази. Прекалено му е удобно там, където е, прекалено е изморен за да тръгне към неизвестното. Повярвал си е за миг, че е пак онзи млад и дързък мъж, повярвал е на трепета си, но не му се иска да бъде отново отговорен, да строи нов дом и семейство. Жененият мъж! На определена възраст! Мечтател, с тръпка обърната към младостта, който не е осъзнал, че пътя му вече е към старостта. Ти си му помогнала да го осъзнае. Тихо го остави да се чуди и поеми по своя път. Остани със спомена за последната романтична любов. Не съди женения мъж! Милка Маркова