Капка

„Спи ли Бог, не види ли, не види лииии....” - нареждаха със стиснати навътре устни жените в църквата. Мъжете пък попържаха тихо на ум и то пак там, в Божия храм дорде попът водеше утринната. Кръстеха се един по един или всички заедно, после въздишаха. Гледаха надолу, кланяха се доземи и чакаха страшното да се случи. Защото никой не помнеше, никой, туй нещо да е довело до добро. Нито старите, побелели и уважавани мъже, нито баячки и знахарки, нито пък баба Марина, дето сичко знае в туй село. Само тя нехаеше. Смееше се отметнала назад глава, руменееха страните й като божурите напролет, а косата ииии, пусто опустяло, косата иииии. Какво й туй нещо, каква е таз свила. Руса, та чак бяла, дълга и дебела плитка, тежи ту на чудните й гърди, ту досущ  змия играе по гърба и. Очите топли като на кошута, кафени,  вити вежди, снагата да не приказваме. Тънка, височка, аха да се прекърши като младо дръвче от бурята, но неее, не. Ячка и силна беше снагата й. Капка. Името й е Капка. Защо тъй са я нарекли никой не знаеше. Ни баба й се беше чумерила кога я кръстили, ни дядо й напреко рекъл. Чудна мома е Капка, ама сички знаят, че туй нещо носи лошаво на хората. Хубост женска кога й прекалена води или турци в селото или лудост мъжка, или пък някоя пакост. Без нищо не минава. Капка е  и работна. Нейната градинка никогиш без цвете не остая. Пролет ли дойде, нежно зацъфтява, цветя уж като у други жени, ама не са баш тъй. Миришат повече, цъфтят повече, аленеят, синеят, зеленеят. Даже зиме, посред снега, нейните чемшири не тъмнеят. Зеленеят и по тях сняг не се задържа. Надничат людските очи в градинката й, в двора й тейкьов, заглеждат белите перденца по прозорците и после отминават с тежки въздишки. Хем ги е страх хората, хем пък се радват. Жените ту завиждат, ту се умиляват, ту пък искат да са като Капка. Кога се подигна момичка, зеха да идат сватовници да я искат, ергени обикаляха деня и нощя край дуварите на тейкьовата й къща, чорбаджийските синове мира нямаха - сякой искаше сватба да дигне  и  Капка под венчило да заведе. Не я даваха още, мълчаха техните. Капка се смееше, бакърите й блестяха на извора, снагата й трепетно събираше погледи около себе си, водата й нивга не се стопляше. Все едно сега налята, бистра и студена, прясна. Събираха се ергените по седенките и си шушукаха. Чудеха се защо Капкин тейко не я дава, майка й дума не отваря. Нямаше ли тъдява за нея достоен. Не ги ли харесва, не й ли стига богатство, мъжка сила и кадърност? Капкините майка и баща не ходеха весели, отпращаха сватовниците, трепереха над чедото си. Радост нямаше в тоз дом, все по-голяма мъка налягаше. Пак се чудеха хората, пак мира нямаха. Що тъй, какво не им достига, нямат ли чедо за чудо и приказ. Да не е болна Капка, да не я люби Змей? Нямало такова нещо казваха моми и ергени, никой не е виждал по седенки Змей да я причаква, да я грабва и отнася. С дружки се прибирала, смеела се като всички, закачала се с ергените. Ама толкоз. Либе нямала, Змей не я либел. „Да не би пък уруки да й?” - зеха наново чудом да се чудят из селото. Не било уруки, рече селската знахарка. Не са ходили ни майка й, ни баба й да търсят помощ. Пък и баячката намерила сгода сама да види  какви сили витаят покрай хубавата мома. Не било за разправяне. Нямала уруки Капка, нея сила някаква я пазела. Голяма сила, не давала прилеп да прехвръкне наоколо, камо ли зли сили и уроки. Бре, такова чудо досега в селото не е имало, дивеше се мало й голямо. Една вечер лятото, кога Капка била на извора с дружки и много ергени, светлото като ден небе причерняло. Зачудили се всички, бързо падал мрака. Задухал силен вятър, забързали да тръгват, наливали бакърите, момите грабвали кобилиците. Понечили да бягат, да се прибират, не могли. Сила някаква ги затискала към земята, вихър се завихрил, светнала светкавица, Ангел небесен слязъл сред пламъци. Леко стъпил пред Капка, а тя се усмихвала, усмихвала отнесено. Очите й гледали другаде, засветили с неземна светлина. Ангелът я хванал за ръката, погалил снагата й и о, чудо. На гърба на момичето се отворили бели, големи крила, ангелски. Моми и ергени немеели, сърцата пърхали в  гърдите до несвяст. Сънуват ли, на оня свят ли са отишли. Обърнала се Капка към тях, махнала леко с бялата си ръка и рекла звънко: „Сполай ви, мили хора, живейте в мир”. Повдигнали се леко от земята тя и Ангелът, увиснали за миг на смаяните хора и отлетели нагоре, във висинето. Пламъците се вихрели след тях, вятърът свирел, станало пак много тъмно. -Най-после, успешно завършен експеримент - каза ръководителят на космическата лаборатория. - Още един успешен момент в кръстосването на земляни и наши. Добре дошла. След пет обиколки, след адаптация, заминаваш на Сириус. Има задачи за тебе, наблюденията ще привършат до тогава. Всъщност отдавна те наблюдаваме, всичко мина добре, успешно. Двайсет земни години бяха добър период. Това е точното време за тези експерименти. Данните са добри. Време е да поемаш новата си работа. Селото беше в несвяст, родителите на Капка само ронеха сълзи, думи не проронваха. Питаха ги, разпитваха, те мълчаха. Най-подир бабата разказала пред старите жени и свещеника. Някога, кога булката й, Капкината майка зачевала, явил й се на сън Ангел. Рекъл: „Чедо, ще родиш за чудо и приказ, женско. Двайсет години при тебе ще расте. Ще го гледаш, ще му се радваш като другите хора, но няма да си като тях. Ти си избрана както е била избрана самата Дева Мария. Детето ти един ден ще вземем при нас си, защото тя е наше чедо. За тебе ще остане радостта от туй, че си била майка и че си отгледала такава дъщеря, от небето”. Ей туй било. Разказала Капкината майка на свекърва си, двете жени дума не казали на никого. Само мъжете им знаели. Все се чудели какъв е тоз сън. Подир туй, щом Капка се родила и растяла чудна като самодива, като Ангел небесен, взели да се сещат все по-често за съня. Кога момичка порасла, вече вярвали на съня и все по-голяма мъка ги налягала. Капка пък се смеела и им думала: „Не жалете, майко, няма да ви оставя дорде сте живи на тоя свят. Все ще ви помагам, все ще ви закрилям, даже и да не ме виждате наокол”. Ей тъй им думала, прегръщала ги и на душите им изведнъж ставало светло и спокойно. Затуй думаха жените, старите,че много хубост не е  на хубост. Все нещо се случва. Различен ли й чиляк, друг ли й, не е на добро. Най-хубаво е да си е наш, да няма божия намеса. Да си живее живота като другите, да се ражда, жени, труди и умира като другите. Туй, другото, е от горе и то не е наше, то е друг свят. Милка Маркова

Малките Българии

Не ми е хрумнало на мене това заглавие. На трети март случайно засякох предаване по българска телевизия с такова заглавие. Разказваше за българите по света. Как празнуват националният празник. Как се веселят. Пеят народни песни, играят хора, правят малки фестивали. Едни в църкви, други в български клубове, трети в паркове на определени места. Наистина „малки Българии“ както се изрази една българка. Друга пък разказваше как американци, интелектуалци, са пожелали да учат наши хора и народни песни, заинтересувани от неравноделните ни тактове. Считали за престижно да ги усвоят.

Слушах и гледах всичко това, което е много интересно и приятно, а то породИ други мисли.  Мнозина от нас се отнасят все още скептично към откритията, които ни се поднасят за българите и България в миналото. За запазените български топономи, за села, градчета, планини, носещи името българи или България. Струва ни се, че е напъни, понякога сами се иронизираме, че заприличваме на македонците - навсякъде ни се привиждат български следи.

Това предаване говори друго. Ето как се запомня присъствието на българите по света, в различните му части, дори зантънтените, как остава името и спомена. С духовното, което носим у себе си. С песните си, игрите, приказките, легендите, Духа. Затова и се мъчат да ни затрият, защото и без държава, без количество народ, без завоевания и владения, само с Дух оставяме българското навсякъде. Не е необходимо да се налагаме и доказваме, нас просто ни помнят. Достатъчно е да се съберем десетина българи и да тропнем едно хоро, да изпеем песен  „от едно гърло два гласа“, да раздиплим носиите си, да грейнат, да се засмеем, да поговорим напевно и да напишем нещо с българската азбука. Всичко това остава в спомена на другите.

Да, наистина, малки Българии създадени тук и там, като светещи точки по света. Нека ни разединивят, ние пак сме живи, нека се мъчат да разтурят държавите ни, те пак се възраждат, нека спорят кой поради какви амбиции ни поробил или освободил, ние пак сме тук. Българите и Българиите. Тук, на Балканите и по целия свят.

Милка Маркова

Мъжът до тебе

Уморени от годините,от ежедневието и грижите,от навика може би, все намираме „кусури” на половинките си. Все не са мъже на място, до гуша ни е дошло от тяхната нерешителност, не се обаждат пред хората когато е нужно да ни защитят, все и все, и все…Какво ли не казваме и в какво ли не ги обвиняваме.

Но…. при някои от нас идва Денят…

тогава, о, тогава през мъглата и черното на нощта виждаме, че не сме били прави, защото…

САМА ЖЕНА, най-страшното, което може да й се случи…Когато си сама жена разбираш, че имаш всичкото време на света за себе си, но то не ти трябва, виждаш, че можеш да правиш каквото си поискаш и да решаваш както ти поискаш проблемите на ежедневието, но това няма много голямо значение. Когато си сама жена виждаш, че можеш да отидеш където си поискаш без да даваш никому обяснения, но не ти се ходи никъде. Разбираш, че можеш да се оглеждаш за мъже, които ти харесват и те привличат, но отношението към „хубава сама жена” вече е друго, не е като към „хубава жена”. Можеш да каниш приятелки по всяко време на кафе, на приказки и свободно да си говорите за разни неща, но само когато ги поканиш без мъжете им. Когато си сама жена и отидеш някъде поканена на гости и там има само двойки, започваш да се питаш защо си там? Там, вече не можеш да се сърдиш някому, че погледнал друга гостенка, не можеш да му стиснеш леко ръката без да видят другите и той да знае какво му казваш, не можеш дори да пофлиртуваш с нечий мъж, защото няма кой да те ревнува и кому после да обясняваш цяла нощ, че това всъщност не е било нищо и тази нощ да завърши бурно и щастливо. Когато си сама жена и с наслада си решила как точно ще преформиш жилището си и кога, и с какво разбираш, че трябва сама да пренесеш всичко купено за ремонта или да платиш някому, защото никой не се интересува от твоя ремонт. Когато си напрегната до краен предел и си ядосана на целия свят и влетиш вечерта в къщи, стаите те посрещат празни и няма на КОГО да излееш гнева си, за да се разтовариш и няма рамо, на което после да поплачеш и да се извиниш. Когато си сама жена и трябва да си строга с децата, които са вече пораснали и са решили,че ти си добра, но остаряла, няма с чий авторитет да ги респектираш. Няма до кого да застанеш на сватбите им и няма с кого да се порадваш на внуците, с които са те дарили. КОГАТО СИ САМА ЖЕНА няма на кого да се усмихнеш с разбираща усмивка, няма кой да види новите ти бръчици и да те излъже, че ти отиват, няма кой да хареса новия цвят на косата ти, няма кой да промърмори или замълчи за изхарчените пари за новата ти рокля или обувки. Няма кой да те извика да си лягате най-сетне и няма силна ръка, върху която да отпуснеш глава. Когато си сама жена няма кого да излъжеш преди лягане, че ужасно те боли глава. Няма на кого да се скараш сутринта за пяната неизмита от мивката, за разхвърляното бельо в спалнята, няма кого да целунеш набързо тръгвайки най-сетне за работа. Когато си сама жена имаш много неща само за себе си, разполагаш напълно със себе си, но нямаш най-важното, което си е отишло завинаги - МЪЖЪТ до тебе, този който те разбираше дори когато мълчахте, дори когато се карахте, дори когато не бяхте един до друг.

КОГАТО СИ САМА ЖЕНА…

Милка Маркова

Зная,че много жени няма да се съгласят може би с мене,но така видях нещата аз…

Булката

Къщата на дядо Руси ограждаше обширен и зелен двор откъм запад. Прозорците гледаха пътя към селото на север, големия, подкован с бели дъски чардак пръв посрещаше сутрин слънцето. Дълбоки и хладни изби държаха цялата къща на раменете си. Какво ли нямаше в тяхната потайност.
Дъбови бъчви за вино, черничеви бурета за ракия, ракли пълни с бяло брашно, големи каци за пипереница и зеле, малки качета за трушийки и безброй делви за рачели, маджуни и какво ли още не. Богат човек беше дядо Руси. Земята си даваше на изполица, в задните два двора въдеше кокошки и овце да има какво да готви жена му по празниците и когато е речено да се яде блажинка. По-натам, зад зеления голям двор беше сливовата градина, а на дъното й дядо Руси имаше собствен казан. Когато той нямаше за варене, даваше на други селяни срещу плата да си варят ракията. През двора му пък бяха стаите за ратаите, навеса с голямата пещ и хамбарите. Тежки бяха портите на този имущен дом. Ковани. По средата на голямата порта имаше „око”- виждаше то кой иде от селото, кой от съседната улица и кой чука на портите. Китна градинка посрещаше госта току до малката портичка. Надничаха бяла и синя люляка, грееше божур, зеленика и здравец край дувара, кремък бял и син, гирляндо, кокичета, теменуги и лалета, ширбой и латинки лятос. 
Богат беше дядо Руси и на челяд - трима сина и дъщеря. Дъщерята с хубава зестра задоми за свещеник. Големия син Тодор учи в София. Изучи го големи науки и той остана там, в столицата. Средния син Петър задоми за богатска дъщеря, даде му имоти, вдигна му хубава къща. Иван, най-малкия беше тревогата на баща си. Хубавец, снажен, буен, засмян, умен. Живееше му се на Ивана и не му се работеше. Все по кръчмите, все по сборове, все се пилееше някъде, посягаше към чашката често. Чуди се, мая баща му и реши: и за него булка ще търси, да се задоми, да се укроти, на баща си дела да поеме, живота си да уреди. Избра му дядо Руси лична мома. Не беше от богат род, но не беше и бедна. Красавица и тиха. Стъкната и винаги пременена, дума рядко казваше, тихом се смееше и когато дигнеше поглед нагоре сърца топеше, кръв разиграваше. 
Мина сватбата, уж се укроти Иван, уж вечер при булката се прибираше, уж все след нея ходеше. Булката пък тиха, на свекървата помага, шета из къщи. Случихме - мислеше дядо Руси. Хубава булкааа, хубава, късмет има тоя Иван, че я взехме. Така мислеше баща му и попоглеждаше изотдолу Булката. 

Времето вървеше Иван все така из къщи, не работеше, започна пак до кръчмите да прескача, по сборове самин,без Булката. Една нощ не се завърна. Никой не знаеше къде е. Аверите му от кръчмата да излиза го видели, Булката в къщи да влиза не го видяла. Ден, два минаха, дядо Руси сложи жълтиците в пояса и осъмна пред полицейското в близкия градец. Знаеха се с шефа там, приказваха. В селото се получи хабер,че Иван заминал за Америка. Поръчал на баща му да кажат: заминавам и няма да се върна, баща ми знае защо. 
Минаваха годините. Иван наистина не се върна, писма не пращаше, пари никакви. Булката остана при свекър и свекърва. Все така бяла, пременена, тиха и с ония чудни големи очи, които рядко повдигаше и с оня тихичък тъй сладък смях. Виновни се чувстваха пред нея всички и всички се грижеха за нея. Стария свекър, девера Петър, че и свещеника, мъжът на Ивановата сестра, все дохадяха да „помагат”, да я наглеждат, да видят има ли нужда от нещо, нещо липсва ли й?. Спомина се баба Русевица тихо както бе живяла, остана дядо Руси сам в голямата къща със снахата. Гледаше го тя, готвеше му ,шеташе и все по-накипрена ходеше, жълтиците на наниза й все повече ставаха. 
Изпратиха и дядо Руси от този свят. Тогава плъзна оная дума из селото: посегнал бил свекъра на снахата и затова забягнал сина му в Америка и повече не рачил да се върне. Хорски уста, мож ли ги затвори? 
Булката изживя целия си живот сама в голямата къща, която дядо Руси й даде и никой не възрази от челядта му. Остана нито мома с момите, нито вдовица с вдовиците, нито парясана с парясаните. Не се оплака, не сподели. Все така дрехите по нея с ръка непипнати, все с бяла кърпа на главата като було, години подрънкваха пендарите на пазвата й, после ги скри нейде надълбоко, смехът й все тихичък и подлудяващ, очите й все дълбоки и изгарящи. Идваха мъже, носеха кой през кой по-големи дарове, по-пълни чанти, искаха я, думаха й, надяваха се. Посрещаше ги, слушаше ги усмихнато свела глава. Похапваха, посръбваха, изпращаше ги до големите ковани порти и нищо не им обещаваше. Никого не върна, никому не обеща, никого не взе, макар, че в годините властите оправиха положението й.Мъжът й, останал невъзвращенец, можеше да сключи нов брак, да се омъжи. Такъв беше закона. 
Измина се живота на Булката. Един ден и тя склопи очи сама в красивата къща с голям чардак и зелени дворове. Години стоя къщата все така горда и все поглеждаше по пътя към селото. Никой не идеше вече към нея, никой не похлопа на портите й. Наследниците на Булката бяха много - племенници, внуци на братовчедите й, безброй. Скараха се като всички многобройни наследници, не можаха да разделят големия имот, не можаха да продадат къщата. Започнаха да се надлъгват и надхитряват. Един разгради високите дувари и отнесе камъните за новата си къща. Друг разпокри старите турски керемиди и с тях покри новата си вила в стар стил. Цигани, видели безстопанствената къща разковаха дебелите хубави греди и стоплиха циганчетата си през една зима. Къщата не издържа и рухна. Останаха да стърчат само дебелите каменни зидове на дълбоките изби. Двора тревяса, старите сливови дървета спряха да раждат, изпочупиха клони от старост и тежки снегове, руините обраснаха с бъзе и коприва. 
Само комшийката отсреща разказваше,че понякога вечер й се виждала Булката, все така пременена и с бялата кърпа като було, да обикаля край руините, през трънаците в двора и тихо да потъва в сливовата градина. Кой знае, може и така да е. Замина си от тоя свят заедно с Булката и дядо Руси тайната за заминаването на Ивана чак в далечна Америка, за безбрачието на Булката до края на живота й и за подаръка от свекъра й - къщата и цялото му имане. 
Тази тъжна и тъмна история ми разказаха руините на дядо русевата къща, един ден когато се прибирах в бащиния ми дом. 
Какво ли не помнят старите и изоставени къщи, рухнали от времето, какво ли не разказват в дългите си самотни нощи… 

Историята е истинска, разказваше се под сурдинка, а Булката живя в детските ми години недалече от моя бащин дом.

Милка Маркова 

Сватлък

Есента беше влязла вече в правата си. Ниски мъгли се стелеха над къра, ръмеше тихо дни наред. Земята поглъщаше влагата, таеше. Угарите усипваха, гарваните протяжно грачеха и прехвърчаха от нива на нива.Денят беше пазарен. Саръпазар беше днес и селяните от околните села бяха довели стока сякаква за продан. Къде обяд пазарлъците приключваха, мъжете се раздумваха край хайванчетата. Едни повеждаха новата стока към къщи, други кътаха грижливо в стари вестници получените пари и полека потегляха към селата си. Дъждът ръмеше безспир, мокреше всичко наоколо.Дядо Кою, едър мустакат старец, с шаячни потури и памуклийка пристъпяше тежко надолу по улицата. Беше намерил нов авер на пазаря. От съседното село дядо Танас продаваше хубаво говедо. Заприказваха се. Дядо Кою хареса добичето, хареса му и сайбията - спретнат слабоват старец, чист и дружелюбен. Кога се намериха мераклии за добичето и търговията стана, двамата старци тръгнаха към центъра на селото, към кръчмата. Щяха да ударят по един-два юза вино и да похапнат запечена наденица. Да са наприказват едно хубаво. Имаха много за приказка, тъй са разбра.Селото на дяда Танаса беше на полвин час път, зад гората. Има време, ша си иде. Още е пладня, ша сколаса.Заседнаха новите авери в кръчмата на Василчито, поръчаха, чи пак, а още веднъж. Приказката и виното им се усладиха, наденицата беше блажничка, коматите хляб пресни. Не сетиха кога притъмня.-Брях - тупна се по запотеното чело бай Танас - ква я направихме, Койо, чи то притъмня. Как ще минувам гората сам?- Не се бой Танасе, дома ми една постеля все има и за близък приятел, у дома ша нощуваш.Успокоени двамата нови приятели закрачиха към дома на дядо Кою. Къщата беше на близо.Седяха старците, приказваха в топлата соба край камината до късни доби. На ранина дядо Танас грабна антерийката и из близките улици се спусна към Черкезлика. Оттам през гората пое пътя за селото си.Баба Деша цяла сутрин сърдито шеташе, дума не проронваше. Щом се подигна утрото и разведели изпрати дъщерите си коя за вода, коя до някоя комшийка за нещо. Кога останаха насаме с дядо Кою, стрелна лошо с очи мъжа си и захвана:-Не те ли е срам, бе Койо, не ти ли дожаля за чедото ни? Как тъй ша я дадеш на човек дето очите не си му виждал, че и баща му познаваш от един ден. Какви хора са, какъв син имат. Чи тя нашата нали си има либе, бре, що така правиш не мога те рабра.-Да млъкваш, мари, да млъкваш. Що ще правим таз женска челяд, до кога ще се мотаят из къщи? Стари моми станаха веке. Не ги ли видиш, а? Ей Велика богаташки син я иска, Пена още неженена. По-голяма й от Велика, нея трябва първа да главим. Тоз дето я люби ша я вземе ли, мари, кажи? - лютеше се на жена си дядо Кою. - Докога ще ходят по седенки и ша се задирят с ергенашите? Кога деца ша раждат и дом ша въртят? Докога ша ги раним? Дадох дума и тъй ша бъди! В ниделя стягайте годеж, Пена ша я годиме. Момчето две-три години по-младо от нея, Танас се съгласи у наше село да живеят. Зет у дома да доде момчето. Има занаят, дюлгерин е. По гурбет е ходил, занаята сий занаят… Някоя и друга овца, коза, овни, една крава ша даде баща му. Аз пък ша им дам онуй място,там на края на Жевизлика. За едно лято ша струпаме къща и да поемат напред. Пък ти, Дешо, да мълчиш, да не си гъкнала - обърна се дядо Кою към жена си - Женски сълзи и сополи не ща. Казвай там на Пена, на другите. Шетайте, чистете къщата и са гласете. Танас и той напълнил къщата си с челяд. Две дъщери и синове колкото искаш. Ний пък - той стрелна жена си под вежди - напълнихме нашата с един син и дъщери до орук. Какво ша ги правим? Докога ша ги храним? Айдее, всеки да си поема пътя.Баба Деша беше затиснала с края на кърпата си уста и само раменете й трепереха. Още една дъщеря щеше да даде на непознато място, още една дъщеря щеше да започне живота си с нелюбим мъж, със сватлък. Еееех, не можа поне на тях да помогне, либета да полюбят. Кога я главиха за Коя си беше дала дума,че дъщерите си така няма да ожени. Привела се беше на две и сърцето й плачеше.Дядо Кою я погледна още веднъж укорително, стрелна с ръка, напопържа всичко женско под мустак и се надигна да излезе, да се махне от тия женскории из къщи. Отвори със замах вратата. На судурмата отсреща седеше дъщеря му Пена, прибеляла, отпуснала ръце. Сълзи като дъжда навън се стичаха по красивото й лице. Не повдигна очи към баща си, нищо не каза. Прекрачи прага и се спусна към майка си.Навън мъглата се влачеше още по-ниско, вятър осукваше дъжда и го хвърляше по прозорците. Дълги струи се стичаха по стъклата и плачеха заедно с Пена. За младостта й, за първото й либе, за всичко моминско, което си отиваше.В памет на баба ми Пена АтанасоваМилка Маркова.

По българско

Мой приятел от далечен край на България ме помоли за услуга. Искал да си купи къща в търновския балкан, та да му помогна. Да походим наоколо, да поразгледаме, да си хареса къща и село. Защо не, селца и махали в Балканта празни колкото искаш. Къщите пък, ех къщите цели крепости на българщината както би казал някой поет или писател.
Поехме уж Хаинбоаз, но още с навлизането в планината се рейнахме нагоре по разни пътчета и балканската омая ни завъртя. Колата пълзеше все нагоре, измамно понякога свиваше надолу за километър-два и после пак се задъхваше към високото. Гората ставаше все по-дълбока и стара, деретата все по-зашумени. Внезапни поляни грейваха след завои, кървава, гола сеч смразяваше сърцата ни. Моят приятел навремена се отчайваше, питаше ме дали не съм сбъркала, не вярва тука да има къщи или село. Усмихвах се снизходително и само след едно-две завойчета го поглеждах победоносно. Иззад стария дъбак се подаваше първата къща на следващата махаличка. Все се намираше и по някой старец или заселник да ни поясни кои къщи се продават, кои пък са най-хубавите, ама наследниците са се пръждосали по чужбина и къщите се събарят.
Приятелят ми се влюбваше във всяка махала, избра си десетина къщи,че и повече, ахкаше и охкаше, мечтаеше дълго пред някой запуснат двор.
Вече се бяхме изкачили доста нависоко, знаех,че тука има още една махаличка, но не бях сигурна има ли я още или е потънала вече в небитието. Казах, че наблизо трябва да има чешма и ако вече не се е затлачила с наноси или не я е засипало някое свлачище ще я видим всеки момент. Зад нея започват къщите на махаличката. Взирах се в страни да търся чешмата, тука трябваше да бъде, на едно малко слънчево място, под склон с букови дървета.
Разтърках очи, а приятелят ми закова колата. Явно виждахме едно и също нещо втрещени. Между дърветата се очерта силует на жена, с кобилица на рамо, облечена в прекрасна народна носия. Кафяв сукман, везана пазва и ръкави, поли на ризата. Забрадена с масленозелена блестяща кърпа, едно време баръш й казвали. Боже, имаше мушкато, червено, зад ухото. Не, слънчасали сме, мислех си аз и в този момент приятелят ми рече: „Виждаш ли и ти това, което виждам аз? Това жена в народна носия с бакъри и кобилица ли е”. Истина беше, това виждахме и двамата. В същото време жената беше стигнала до чешмата. Чак сега я видях и чешмата, която търсех. Тя си беше там, нищо не я беше затлачило, нито засипало. Течеше си все така буйно и звънко. Излязохме бавно от колата и застинахме през гледката. Може би имаме дупка във времето, може би Господ ни отваря канал за да се пренесем в миналото за момент. Жената свали бакърите от рамото си, наведе се, изми ги полека, изми лицето си и после подложи първия бакър под струята. Гледахме като омагьосани цялата процедура и чакахме да се затвори времевият канал за да разменим думи. Нищо подобно не се случи. Жената наля вода, сенките на букака играеха по снагата й. Слънцето се мъчеше да надникне между клоните и да види красотата й. Толкова се бяхме прехласнали по картината, че се стреснахме когато жената приближи до нас и ни каза :”Хелоууу”. Каквоооо???? Никаква дупка във времето, тука си бяхме, че и в двайсет и първи век. Да, руса дългообраза, висока и доста кокалеста млада жена ни се усмихваше с бакърите на рамо. После се засмя малко смутено, но с глас. Смъкна кобилицата от рамото си внимателно , приближи и подаде ръка. „Койка, мое име е Койка, здравейте” - със силен английски акцент се представи жената. Не, не, това беше не само абсурдно, но и гротескно. Насред Балканта, в българско, жена в народна носия, с кобилица и бакъри на рамо, с визия и акцент на англичанка ни се представяше на български с толкова българско име, каквото не бяхме чували поне от 50 години насам. Смаяни, объркани, разтреперани от вълнение, от абсурдността на момента се представихме и ние. После се разговорихме с по някоя дума.
Не след дълго вече бяхме влязли в махаличката и спрели пред красива къща. Кайла американката, новата българска Койка ни беше настанила сред чуден зелен двор под чадъра до кокетна масичка и ни наливаше ароматно кафе. Така научихме приказната история на тази американка завинаги влюбена в България.
Дошла още като студентка с приятели у нас. Млади, зелени, луди глави, жадни за екзотика. Както се случва с много чужденци, сърцето й останало завинаги в нашата страна. Върнала се в Америка,но не забравила българския Балкан. След години, вече със съпруга си пристигнала у нас, намерила тази прекрасна махаличка, харесала точно тази къща. Заселили се тука. Имало живи още стари жени по къщите, далече от близки, самотни. Сближила се с тях. Научила не само езика, но и много за българско. Купила си носии, някои пък й подарили. Нямало на кого да ги оставят. Кайла обичала понякога да облича тези прекрасни дрехи и така ставала истинска стара българка за ден-два. Най-красивите и тя пазела в сандъка си, наследен от една баба. Записали с мъжа си много песни от баба Рада. Дълги и тъжни, други пък игриви, в съпровод на гъдулка. Дядо Малчо свирел на гъдулка. Вечер си пускали под звездите песните на двамата българи, слушали птиците, дишали чудния балкански въздух и благославяли денят, в който Кайла открила България. Техни приятели идвали непрекъснато при тях. Зиме и лете не оставали без гости. Дори в големите снегове. Много от хората идвали тук после и купували къщи не само в тяхната махала ,а и в други селища на страната.
Слушахме омаяни с моя приятел американската приказка за България. Койка ни разказваше, мъжът й Дончо, /естествено, че Джон/ кимаше с широка усмивка, а ние не можехме да наситим душите си. Заедно с радостта от техните разкази полека пъплеше тъгата, мъката, че нашите българи са някъде по света, в други държави, а на българско се радват чужденци. Може пък така да е устроен светът. Да се омесват народи и раси, да подобряват семето си, та така да е по-добре за Земята. Кой знае. Може би. Дано.

Милка Маркова

---

Дядовото лято

Не съм го запомнила с дочени панталони или по риза, не дай Боже пък с къс ръкав. Винаги със шаячни гащи, на нивата с цървули, поне с вълнено елече на гърба, ако не с жилетка. Ризата с дълъг ръкав, лятото винаги навит до лактите. Върне ли се от нивата -бос. В селото имаше шеговита дума,че дядо Миню цяло лято ходи бос и щом се убоде на трън само потърква крак да го отчупи и продължава напред. Зимата сяда до печката ,хваща ножчето си и вади тръните. Вади и хвърля в печката, така няколко дни се топли. Виж потната риза хвърляше всяка вечер за пране. Когато проснеха жените прането да съхне, една върва биваше само с ризи на дядо. Домашно тъкани. Винаги се чудех какви ръце имаха майка и баба да перат тези ризи на ръка. Щом се прибереше вечер от къра, първата му работа да отиде до бурето с ракия. Врътва дървената канелка, пълни едно емайлирано канче до нейде и гаврътва ракията на един дъх. Обърсва уста с опакото на дланта си и казва едно звучно и доволно „Яхаааааа”, натъртвайки на последното „а”. После туря канчето до бурето и потъва в големия три декара двор насаден с какво ли не. Работа да искаш вътре. По някое време ще изскочи из редовете царевичак и ще извика на баба: ”Нейке, отивам на бахчата”. Взема шиника под мишница и излиза. На около 200-300 метра от къщата на брега на Чакуртала Чакуртала е дерето, което никога не знаеш каква вода ще довлече след малко, та там имахме бахчичка. Дядо е бил градинарин като съвсем млад по маджарско и немско, слабост му беше отглеждането на зеленчук. Влиза в малката си бахча, оглежда я критично, после доволно и пуска водата по вадите. Топла, силна, потича тя покрай тъмните листа на пипера, край червеното на доматите, лютите чушки, целината и зелето. Замирисва на земя, на вода, на прясно. Направлява дядо с мотика водата, драго му е когато натаява между редовете. Слуша обаждането на птиците от отсрещната кариера и току перне с все сила някой комар по врата си, а после дълго попържа. Доволен накрая спира водата, оставя я да продължава надолу в дерето пътя си. Взема шиника и го пълни с пипер, патладжан, домати и целина, моркови и какво ли още не. Прясно, сочно, всичко пращи от сила. Затръня входа към бахчата, поглежда за последно и тръгва към къщи. Вечерта е спуснала сенките си , луната вече наднича иззад Ветите лозя, козодоят „охка” от шумата на мишетата. Дядо се прибира доволен, уморен, но никога не мож го чу да се оплаче или пък да се засмее с пълен глас. Само лицето му отпуска бръчки, погалва по главичката малката ми сестра пътьом, подава на баба зеленчука и скрита усмивка повдига единия край на мустака му. После дълго мие ръцете си, врата и лицето, дълго се бърше с голямата домашна кърпа, само негова. Сяда до масата и поглежда към жените край печката. Това е знак, че вече всички можем да се наредим до него и да вкусим от чудно ухаещите манджи на майка и баба. Моят дядо, чиято първа буквичка се старая достойно да нося.


Милка Маркова 

i

Силна жена

Като всички след "посрещането на демокрацията" и тя не се отчая от първите трудности. Работна е, пъргава, след кратко съвещание със семейството замина за Гърция. Какво ли не прави там. Изпращаше пари да не гладуват безработния съпруг и двамата синове-студенти. Когато според нея минаха трудните безпарични години се завърна щастлива у дома. С пари и радост. 
Радост, че вижда близките си, синовете изучени, че исъпруга й е намерил работа. Сега и тя ще се огледа, ще намери нещо. Ще влезе всичко в релсите. Радостта била напразна. Съвсем скоро действителното се изправи с грозна сила пред нея. Мъжът й беше намерил утеха при друга жена и искаше развод. Веднага. Трябвало да го разбере. Разбра го с огромна болка в сърцето. Разведоха се. Синовете уж "възмутени", че баща им е предал семейната чест, разбраха, че парите от "гръцко" са привършили и се оттеглиха от живота й. Не след дълго мъжът й, бившият й мъж я предупреди да напусне жилището-бяха го строили с доказани пари на неговите родители. Всичко се въртеше шеметно. Жената нямаше време и сили дори да мисли или да се изплаши. Къде да отиде? Това беше въпросът! Родителите й бяха починали, отдавна беше излязла от родното село и никой не я чакаше там. Не искаше да живее по приятели, по долнопробни хотели или квартири. Заплатата от случайната работа не стигаше, а и изкараните пари от чужбина отдавна бяха похарчени със задружни сили. В една от малкото тревожни нощи, които благородно й бяха отпуснати в семейното жилище се сети, че баба й, тази, на която беше кръстена й беше преписала малката си къщурка с дворче и градинка. Къщицата беше стара, но нали нямаше да е на чуждо. Това беше спасение. Събра малкото багаж, който й се полагаше след дългия семеен живот, напусна работата и замина.

Селото я посрещна любопитно. Помнеха родителите й, баба й също-беше уважавана и скопосна жена. Зачудиха се, че ще живее в полусъборената и изоставена къщица, но всяко чудо за три дни. Научиха после историята й и се успокоиха изяснили загадката. Бабината къщичка я посрещна тъжна. Прашясала, клекнала, с потъмнели черчевета, с помътнелите очи на прозорчетата. Жената приседна на стъпалата към малкото чардаче и голяма буца заседна в гърдите й, притисна ги, не й остави въздух за дишане. Не чуваше веселия птичи хор наколо, не виждаше синьото небе. Как щеше да живее напред. С един замах подредения й живот, надеждите, радостта от успехите, от децата бяха заличени от живота й, отрязани. Как ще живее, какво ще прави. Захлюпи глава на коленете си и тихо заплака. За пръв път се изплаши от трудностите в живота си.

Къщицата оживя под неуморните й ръце. Обра паяжините, изми старите дъски на пода, стъклата блеснаха измити. Нареди багажеца си в едната стая, купи малко тензух от селския магазин и направи кокетни бели перденца. Осече храсталака из дворчето, изхвърли вехториите. Полека-лека с оскъдното, което имаше си спретна стаичка, в която да полага глава вечер. Парите, които беше скътала бяха малко и се топяха всеки ден, макар тя да пестеше от всичко. Работа в селото нямаше дори за младите, камо ли за нея. По цели нощи прехвърляше мисли, не спеше, ходеше като привидение. Отхвърляше едно, замисляше друго. Една сутрин стана рано, изми се и се приготви. Чакаше кмета пред вратата му. Предложи да пасе селските крави. Беше разбрала, че последния пастир напуснал. Кметът я гледаше слисан. Беше се върнала от голям град, чувал беше, че в чужбина ходила. Хубава и интелигента жена беше, макар и в по-напреднала възраст. Как така ще пасе кравите. Ей така, ще ги пасе беше казала тя. Ще се справи. Ще се учи. Хортата са недоверчиви, не си дават животинките лесно, на кого да е, мислеше кметът, а тя го гледаше с тревога в очите. Най-накрая той се съгласи.

Жената пое стадото с крави. Хората не бяха много съгласни, но нямаше друг, а добичетата си искаха своето, мучаха по цели дни в оборите. Беше й трудно. Страшно трудно. Дните й минаваха в грижи да си припомни местностите, поляните, водоемите. Трябваше да наблюдава животните, да ги брои почти непрекъснато, да се научи да ги подкарва и спира когато хукнат към някоя нива. Вечер се прибираше пребита от умора. Трябваше да живее-тая мисъл я крепеше. Ще успее, няма да се откаже. Нямаше почивен ден. Животните излизаха всеки ден на паша.

С първите изкарани пари купи малко материали, ремонтира тук-таме по нещо из къщи, дворчето й ставаше все по-подредено. Мили съседки й отчупиха от своите цветя и не след дълго на прозорците й грейнаха алени цветове. Весело трепкаха белите тензухени перденца. Животът й бавно, несигурно поемаше по нов път. Път на огромен и непознат труд, но и на удовлетворение. Справяше се. Всички се чудеха. Такова нещо не бяха виждали-градска жена да пасе селските крави. Ербап жена излезе, клатеха глава мъжете в кръчмата, жените въздишаха: какво да прави, няма да се остави я!

Минаха година, две,т ри. Жената спретна още бабината къщица. Беше радост за очите да минеш край нея. Боядисана, измазана, чист двор с цветни лехички, прекопана градинка. Всички я харесваха. Стана отново весела, засмяна. С каквото можеше отслужваше. Най-много разказваше на женурята за гръцко, за големия и далечен град, в който беше живяла. Често в малкото свободно време ги канеше на кафенце и малко женски приказки. Животът й навлизаше в по-спокойни води. Само болката от постъпката на синовете й оставаше дълбоко в сърцето. След време един по един бяха пристъпили през майчиния праг. Идваха гузни да я видят, извинително й носеха по някой портокал, кутия с бонбони и много добре помнеха,че тя беше им осигурявала много по-важни неща за живота. Но тя е майка. Слагаше им в чантите от това, което беше произвела в малкото си свободно време в градинка. Казваше им: ей така, да опитате домашно.

Така вървеше животът й, дните се нижеха. Вечер дълго не заспиваше. Знаеше, че бъдещето й ще бъде тука. В селото, което я роди и което я прибра обратно в прегръдките си. Справила се беше с безизходицата. Успяла беше. Природата и трудът на село я бяха спасили от клошарския живот, на който я обрекоха най-близките й. Мислеше, прехвърляше и така до първи петли, когато на изток започваше да просветлява, когато птичките запяваха щастливи по клонака на двора. Без да е мигвала ставаше и се радваше на живота, естествен, без фалш и предателства. Животът на село, който спаси нейния собствен.



Милка маркова

По истински случай

Монахът

Слънцето бавно слизаше надолу и напичаше скалите. Още беше рано, август беше, а дърветата запъстряха. Прегорели бяха и шареха гората. Долу, в зеленото се мушеше Ломът и тъмните му води блясваха като кинжали по завоите. Монахът беше приседнал пред килията си , погледът му се рееше нейде отсреща, към манастирските пещери, но очите му не виждаха техните хубости. Конници, войска се нижеха пред него, в дълги колони пресичаха Хемуса, пресрещаха византийските войски и се хвърляха в боя. Ето там, назад мярна и Михаил Палеолога. Измами го той, измами го, взе жена му в плен заради византийска принцеса. Сърцето на Монаха се разтуптя, застяга го монашеската дреха, задъха се. Отвори очи. Долу, край потоците кротко пасяха в тучната трева няколко коня, пчелици жужаха, всемирен покой беше и наслада. Сега пред него застанаха сина и по-малката му дъщеря, укорително го гледаха и му се сърдеха,че ги беше изпратил в плен на Чака, синът на Ногая. Но какво, какво можеше да стори, всичко беше заради България. Нали затова изпрати и любимата си дъщеря Елена за съпруга на сърбина Стефан Урош Милутин. Пак заради българско влезе в съюза на Карл Анжуйски срещу византийците, защото България вече беше изгубила в бунтовните години на Ивайло Македония, Белград, Браничево, а Видинската област и Средногорието бяха се отцепили сами. Ееех, не му достигнаха годините, тежко въздъхна Монахът. Зарея поглед в небето. Птиците волно летяха, орли се виеха бавно и царствено, прохлада вееше от усойните пещери, клепалата на църквите и манастирите се обадиха за ранната вечерна молитва. Колко много дарове беше дал на манастирите. Искаше нищо да не им липсва, монасите само да преписват книги, да рисуват икони, да украсяват църквите. Майстори иконописци идваха чак от Търнов, изкусно изписваха скалните параклиси, манастири и църкви. Друго тегнеше в душата на Монаха. Ногай подмолно беше разпалил междуособици сред болярите, разединяваше ги умело, положението беше станало нетърпимо и Монахът подири помощ от императора, но каква помощ от византиец? Десет години живя в заточение. Зад себе си беше оставил достоен син. Тринайсет византийски архонта взел в плен след тежка битка Светослав и ги замени за баща си. Сега, след тежкото изгнание, след годините на войни и дипломация, кротко почиваше в тишината на манастира край Лома, близо до родния Червен. Червен - имението на рода му, личен подарък за смелостта и силата му. Замъкът беше сред най-големите и силните крепости на царството, втори след Търнов. Яки крепостни стени и непрестъпни скали го пазеха от враговете. Обичаше той червенската крепост, обичаше да се разхожда сутрин в тишината по пустите още улици, да наглежда стражите, да рее поглед в далечините на Москов дол, да гледа към друма идещ от Търнов. Обичаше преди изгрев да излети с оседлания си кон сам, без стражите и да язди край Лома, да оглежда стените на крепостта, докато долови ударите от наковалните на ранобудните занаятчии и утринният звън на камбаните. В ушите на Монаха зазвъняха камбани. Червенските ли бяха или пък манастирската биеше за вечерня? Трябва да отиде да види, ако е за вечерня да не закъснява, трябва да побърза, а толкова добре му беше тука, пред килията в скалите, под лъчите на залязващото слънце. Искаше да стане, а беше отмалял и все понечваше да се надигне, но все звъняха в ушите му камбаните… 
-Брате,брате, ставай брате, време е за службата- младият монах кротко побутваше Монаха по рамото, но той не надигаше глава. Наведе се над него младият , погледна го ,изправи се и забърза към обителта. Влезе с приведена глава в църквата, отиде до игумена и прошепна:”Царят, царят…Тертер е предал Богу дух” . Зазвъняха камбаните протяжно и тъжно, огласиха Поречието и съобщиха на Червенската крепост и манастирите, на царството, че Монахът - царят Георги Тертер е завършил земния си път и е предал Богу благочестив дух…Беше краят на лето 1309-то. 

…Днес в пещерите на Поломието край с. Иваново, в един от скалните манастири, в пещерата „Кръщелнята” надпис съобщава,че там е гробът на българският цар Георги I Тертер /1280-1292/, който е завършил земния си път като монах , бил щедър дарител на всичките околни манастири за тяхна и на България слава. Отбийте се там и запалете свещица за един от царете на средновековна България, куманин по произход, болярин на Червенската крепост и цар на Търновското царство-Георги I Тертер. 

Милка Маркова

·          

Тайните на планината

Стана ми навик в последните години.

Дойде ли август, дойде ли ми до гуша от всичко, грабвам малко багаж, още по-малко парички и тръгвам. Как къде? Където ми видят очите. Просто тръгвам

Така стана и това лято. Август вече се задъха в собствените си горещини, всичко наоколо е побеляло от градската жега. Лист не трепва, небето пепеляво, прах покрил съненият град. Морни хора едва пъплят по улици и паркови алеи, апатия и горещина „невидяна” както всяко лято, я наричаме.

Мудно, каквото беше всичко наоколо, взех багажа си и през автогарата поех към едно далечно балканско селце. Последната спирка на малка маршрутка. Знаех, че все ще се намери селска къща да ме приюти. В малките селца и колиби още живеят възрастни хора от онова време. Топли, добри, жадни за приказка и добра дума. Въпреки многобройните измами, нападения, кражби, те все така вярват в добрите хора. Все някой ще ме приюти.

Още в маршрутката се запознах с жена на моите години, която отиваше да навести майка си. Заприказвахме се, допаднахме си и тя ми обеща съдействие. В тяхната къщица няма да има място, че и тя ще поседи някой ден там, но през две-три къщи една баба, тяхна съседка, ще ме приюти. Особено, ако разбере, че съм нейна приятелка..

Така и стана. Посрещна ме леля Донка, зарадва ми се. Заведе ме в чиста, подредена стая, с мирис на нафталин и минали времена. Беше прекрасно. Ябълка допираше чело до стъклата на прозорчето ми, насреща просветляваха планински била и залезът светеше златно в стаята ми. Успокоих моята домакиня, че няма да й натежа в домакинството, а тя страшно ми се разсърди. Имало за двама в малката й градинка. Това ми върна мил спомен от предишно лято, когато гостувах в друга селска къща, в село, останало в сърцето ми завинаги.

Разхождах се, наслаждавах се на природа и тишина. Понякога се събирахме с моята спътница от маршрутката и нейната майка, с моята хазяйка, и си говорехме на пейките пред къщи до късна доба. Поне уличните лампи бяха останали от по-добри времена и осветяваха приказно, недействително, вечер тихите зелени улички. 

Друг път изкарвахме цял ден с моята леля Донка в приказки за едно време. Повече говореше тя, зажадняла за човешка реч.

Така минаваха дните ми. Когато излизах в околностите и по баирите, леля Донка винаги ме питаше къде искам да ида, какво да видя и ме напътстваше за посоките. Разказваше ми накратко какво да видя и какво да очаквам, а тези нейни разкази ме смайваха с точност и картинност. Това ме учудваше, но го отдавах на факта, че тя беше родена и живяла в селото, как няма да знае подробности.

Един ден завръщайки се от поредната разходка, заварих под асмата две момчета. Млади, градски момчета, екипирани като алпинисти. След малко вече знаех, че това са стари познати на леля Донка, пещерняци. Изненадах се, че я знаят и търсят. Оказа се, че са стари познайници, че леля Донка от къщи ги е водила дистанционно из планината. Тя ги е насочвала към пещерата, която тези млади мъже бяха открили скоро, преди година-две. Чудно, но отново го отдадох на това, че е местна от край време.

На другият ден момчетата, които нощуваха на палатка в двора, ме поканиха да отида с тях. Не обичам да влизам в пещери, честно, страх ме е. Как да призная обаче. Реших, че ще отида. Уговорихме се, няма да влизам. Само до широката зала в началото на пещерата. Ще имам отговорна задача. Да бъда спасителен отряд. Те ще се спускат в гърлото й, а аз, ако имат нужда от помощ, ще наблюдавам въжето за свръзка. Трябва ли, ще търся хора. Страх ме беше, но как да откажа на тия момчета, почти мои синове.

Приключението мина успешно. Широката зала на пещерата беше в самото й начало, те носеха оборудване, аз седнах с лаптопа си до осигурителните въжета. Светло и просторно наоколо и не ми създаваше страхове. Пишех си, разбира се нямаше покритие за интернет, аз си пишех просто бележки за бъдещи разкази.

Три дни стояха пещерняците, три дни аз ходех с тях. Страхът ми попремина, усетих някакво влечение към дълбините, които те посещаваха. После в захлас слушах какво разказват на леля Донка. Чудех се на нейният интерес към пещерата.

Заминаха си и тези момчета, както си замина съседката, която ме доведе при леля Донка.

Една сутрин ставайки рано, не ми се спеше нещо тая нощ, заварих своята хазяйка облечена много странно за годините й. Тя беше над 80-тях. Екипирана в планинско облекло, с раница на гръб, изглеждаше особено. В очите й блестеше някакъв зелен пламък, което ме изненада, учуди и изплаши, ако трябва да бъда откровена. Тя ми нареди да се приготвя за път, без да ме пита искам или не. Подчиних се, все едно не бях аз. Леля Донка беше опънала чертите на лицето си от някакво вътрешно напрежение и сериозност. Щели сме да ходим до пещерата. Изненадах се още по-силно. Тази възрастна, немощна жена, иска да ходим до пещерата. Вече се чудех как ще я довлека до горе.

Няма да разказвам с каква лекота изкачваше тя стръмните склонове. Без да се задъхва или спира за почивка, вода или каквото и да било. Едва я догонвах, аз, 20 години по-младата.

Когато стигнахме до пещерата, тя се отпусна, усмихна се и ми позволи да поседна за почивка в голямата зала. Ужасявах се от мисълта, че може да поиска да слизаме в гърлото на пещерата. Когато й казах, тя дълго се смя с някакъв неестествен, гръмък смях, бих казала с метални нотки. Обърна се към мене, в очите й отново светеше оня зелен пламък. Полазиха ме тръпки. Питах се какво правя там, каква е тая стара жена. Да, тя е стара жена, твърде стара. Може би е луда, склеротичка? Леля Донка, /вече се чудех леля ли ми е тази жена и коя е тя/, се обърна към мене, направи ми знак и приближи към дъното на пещерната зала. Канех се да й кажа, че няма да слизам долу каквото и да стане.Това беше моя фобия и аз не можех да я надвия заради никого. Тогава всичко  започна като на сън. Жената приближи до високата пещерна стена, положи двете си ръце на  нея, допря чело до скалата. Устните й замърдаха, ръцете й започнаха да правят някакви движения. Задуха вятър, притъмня, чуваше се тихо бучене, децибелите му се увеличаваха. Гледах вцепенена. Голямата пещерна стена се заотмества леко, все едно е от картон или някаква съвременна изкуствена материя. Започваше да ми прилошава. Отвори се огромна зала, отвътре сияеше мека, бяла светлина. Старата жена ми помаха, но аз не можех да мръдна. Тогава усетих, че някой ме повдигна, направих висок, лек подскок и двете се озовахме в помещението. Неее, това не беше истина. Сигурно съм вдъхнала някоя билка докато лежах по поляните и сега халюцинирам. Влязохме още навътре, а там имаше разни уреди, подобни на компютри, но много по-различни. В стените нещо подобно на шкафове, пълни с книги и глинени или може би от друг материал плочки. Имаше в тези шкафове дискове като днешните, лъскави и многобройни. Имаше и непознати неща, които не можех да оприлича на нищо. Имаше слитъци злато, други златни плочки с някакви надписи по тях. Още уреди, още непознати неща. Стриктно подредени. Помъчих се да докосна някои от шкафовете, но нечия сила задържаше ръцете ми на разстояние. Само гледах и полека се движех край тези богатства. Жената вървеше след мене и ме побутваше, понечвах ли да спра. Пред мене преминаваха странности, които не разбирах, не бях виждала, не можех да оприлича.

Не зная колко време продължи всичко и какво стана после.

Събудих се в леглото си на следваща сутрин. Пред прозореца пееха птички, цвърчаха лястовички, които се събираха за да си тръгват на юг. Подранил скорец се обаждаше сред шумака. Кучето пролавваше, а леля Донка нещо гълчеше сивия котак.

- Аз вече остарях, а имам само синове. Не ми е разрешено да предавам тайната на синове, на мъже. Тя се предава по женска линия. Нямам и внучки. Всичко е мъжко. Затова и пещерняците няма да научат нищо. Казано ми беше, че ти ще дойдеш и ще ме намериш. Доведоха те. Това, в пещерната зала е от векове завещано на народа ни. Нашите предци са го оставили преди да си заминат там, горе - тя посочи небето над нас - Трябваше да остана тук, на земята, докато те намерят, проверят и доведат. И ето, че и това стана. Имаме дни да говорим и да те посвещавам. Няма да се чудиш и страхуваш. Приемай всичко спокойно и доверчиво. Полека ще отключат и твоите чакри. Ти си една от нас, но те търсиха в тая гмеж на днешните хора твърде дълго. Трудно се откриват нашите посветени сред бъркотията, която хората направиха напоследък. Те си мислят, че са победили предците, че ще унищожат българите. Няма да стане. Ти знаеш и ще се пробудиш скоро напълно. Затова тук и още на много места из България се пазят знания, богатства, умения. Много наши, са родени тука. Като тебе. Неизвестни сме за хората.. Чиповете ни вече са остарели и затова при някои е по-трудно откриването. Хората напреднаха в науката и технологиите, но духом все още са нищи. Няма да могат да унищожат нищо, но ще забавят процесите. Затова се активират много от нашите, да опазим оставеното тук.

Още дълго говорихме тая вечер с жената леля Донка. Отново зеленият блясък в очите й грееше, светеше и проблясваше в нощта.

Дни наред се качвахме горе, обикаляхме залите, приемах знанията.

Видях още зали навътре, още апаратура и съкровища на духа и материалното. Всичко се подреждаше в ума ми, складираше се все едно векове е било там.

Разбрах, че леля Донка знае как ще уредим оставането ми в нейната къщичка и нейното сбогуване със синовете й. За пред земляните.

Бавно, всичко полегна там, където му е мястото. Аз бях следващата стопанка на старата, малка къщица. Невзрачна и безлична горе , в изгубеното планинско село. Посрещах и изпращах пещерняците и ги напътствах...така, че никой да не се докосне до тайните на пещерата.

Получавах известия , учех и приемах, всичко оставаше тайна за хората, всичко се провеждаше по строго установен план.

Аз съм новата собственичка на старата балканска къщица. Имаше дни и нощи, в които се качвах горе. Получавах телепатично известие и в пещерата  продължавах обучението си.

Дори аз не зная коя съм точно. Оная жителка на Земята, от близкият град, която търси вдъхновения за своите разкази или пратеник на старите Богове от известно съзвездие. Вече се изкачвам леко нагоре по стръмнините, зная всичко, което е необходимо. Пазя оставените тука тайни на Боговете. Оставеното в тракийските земи бъдеще на Земята. Да се съхрани до денят, когато Българите отново ще владеят Духа.

Милка Маркова

Мъжът и жената до него

Седнал беше на сянка под шатрата и пушеше. Почиваше си. Чакаше я да дойде при него. Обичаше да седят двамата. Обикновено тя говореше. Той я слушаше, слушаше, гледаше я със светнал поглед и й се радваше. Сега се беше заровила нещо в цветята, пръстта им ли подменяше, какво ли? Гледаше я и не вярваше на сбъдналото се. 
Винаги са искали да изживеят остатъка на дните си заедно. Това им се струваше невъзможно, но ей така от нищото и най-неочаквано се случи. Дойдоха си както мечтаеха в неговото село. От радост не знаеха с кое по-напред да започнат. А ето ги сега…заедно. 
С наслада дръпна от цигарата и отново я загледа. Наведена над саксията, непретенциозна и спокойна, без поза и превземки, естествена и …негова. Обичаха се от толкова години, а всичко започна на шега и без никакви предварителни планове. Само с една уговорка, която бяха спазвали до края. Усмихна се. Не е красавица. Възрастни са вече. Невисока, леко пълничка, с къса коса и вечна усмивка. Такава беше влязла в сърцето му и не можеше да се насити да я гледа макар вече толкова години да са заедно. Беше много нежна към него, внимателна, мила. Понякога много темпераментна, палеше се в споровете, но бързо се смиряваше, погалваше го и му се извиняваше. Обича ме, с усмивка си помисли той. 
Искаше му се вече да дойде и да седне до него, но в същото време не искаше да свърши този миг на покой и тиха радост, на уют и щастие. Двамата, той и тя. Заедно. Както в мечтите им. Погледна към дърветата в дъното на двора. Там, зад оградата беше направил пейка, специално за нея. Наоколо цъфтяха салкъмите, наблизо беше бялото люляково дръвче, което тя толкова обичаше. Там пиеха кафето си сутрин на ранина, когато слънцето се показваше зад хълмовете, там слушаха песента на птиците докато си почиваха. Заедно, един до друг. 
Отново я погледна - продължаваше упорито да донаглася саксията с цветето. Щеше да я подкани да дойдe най-после, но после се отказа, нека гласи цветята. Той ще изпуши цигарата и ще отиде да приготви места за саксиите, както й беше обещавал, както „планираха” много, много време назад. Искаха да им е хубаво, а той най-много искаше тя да е до него и да се смее, да са заедно. Знаеше,че тя иска същото иначе защо би дошла от големия град тук, в неговата бащина къща, в неговото село. Знаеше, че го обича така както винаги му е казвала - до края! 
Стана му тихо на душата, мило и спокойно, смачка фаса в пепелника, надигна се, срещна усмихнатия й извинителен поглед. Приближи се, погали я по косата, а тя се извърна и целуна ръката му. Погледна го нежно . 
Слънцето се издигаше бавно, топлеше ласкаво, небето синееше, калето отсреща тънеше в омара. Беше започнал един щастлив ден за Мъжът и жената до него. 

Милка Маркова

Вечната жена - четиво само за жени...може би

Не днешната само. Не единствената. Не рядко срещаната. Не тази, която е перфектната във фигура, грим, облекло, професия, начин на живот. Не тази.

Ние днешните жени не притежаваме някои много ценни качества, които се възпитават, не са въпрос на характер. Ние сме еманципирани /колкото и стара да е тази дума и да не се пренесе в 21 век/. Ние сме възпитани да бъдем всичко, да сме на ниво, да отстояваме, да се борим. Да го показваме, да ни знаят, да се вижда, да го демонстрираме! Не сме възпитани на женското изкуство. Не само на съблазън, не сме възпитани да СМЕ  жени.

Спомнете си, ако сте обърнали внимание българската жена и конкретно българката от Възраждането. Не само нея, но основно нея.

Омъжвана от родителите си, особено  тази, произхождаща от заможен род, не само от чорбаджийски. Много рядко по любов. От малка възпитана на първо място да бъде перфектна домакиня. Да знае и може всичко. Не само основите на домакинската работа, а и тайните на рода и фамилията в някои редки и фини „моженета”. Възпитана да бъде изкусна в отношенията към възрастните.  Възпитана да бъде изкусна в отношението към мъжа.

Не е вярно, че жената в стари времена е нямала „хабер” от секс и любов. Напротив. Само обърнете внимание на старите, автентични текстове от народните любовни  и хумористични песни. Те говорят за много неща. Та как бихте тълкували тези думи от една стара песен: „… дили,дили дишка,мома свири на п..ка”, или пък : „галили  се, любили се, дорде месечина огрее..” и тогава момата видяла,че това не е момче, а белобрад мъж. Още много такива. Целта не е да правим разбор на народното творчество, само за отпратка.

Жената е знаела как когато се омъжи и отиде у „мъжови двори”, „покорно” да наведе глава, да бъде блага и хрисима и шатърна, но тихичко и полека да води семейните дела с желязна десница. Тя е знаела омъжвайки се, как да даде на стопанина си „преднина”, как той да води семейната лодка, но тя да е кормчията. Жената е била посветена в тайните, които дават на мъжа сила и първенство, кураж и решителност. Тя е била посветена и в това как жената до него тихичко, с уважение и премълчаване, и с нейните си „такъми” да му дава тая сила, но да го предпазва от грешките, от провалите. Не, че жената е била по-умна, но жената има своята женска интуиция винаги, не само днес, не само вчера, а и в далечното минало.

Не е вярно, че много теми са били табу във възпитанието тогава. Момичетата от малки са били обучавани във всичко. В абсолютно всичко. Те са учели в училището на Живота и за това са се грижели бабите и майките съвсем отговорно. Тогава са живеели в големи фамилии и децата от малки са били свидетели на реалния живот както му казваме днес. Е, горките, не са имали медии, които да им разказват за „градския” и „селския”, т.е „фермерския” /Боже!/ начин на живот. Имали са мъдри и достойни учителки.

Не отричам нищо, което е било консервативно и неефективно казано по днешному, не отричам и всичко хубаво от днес, в полза на старото. Искам само да кажа колко сме загубили всички: мъже, жени , общество от това ,че сме пренебрегнали вековния опит и знания. Загубили сме ценното в отношенията мъж-жена, ценното в красотата на женското изкуство. Не е вярно,че тогава жената е нямала права. Тя е имала и то какви, но не ги е демонстрирала. Тя не е наранявала мъжкото Его и с това го е опазвала да не го извращава, а в същото време е водела Живота напред, така както й е отредено откакто свят светува. На нея -  Вечната жена.

Милка Маркова

Българска трапеза

Току задуха някоя нощ южнякът, запеят капчуците и сутринта като станем виждаме,че дебелият сняг е отънял. Мътни поточета топят леда по улиците. Усеща се краят на зимата.

Майка се задава откъм мазата с една тава зеле и казва на баба: „Ей това е, на, тая година успяхме да свършим зелето навреме. Топлото няма да го ягмоса.” Баба поглежда доволно над очилата и продължава да плете чорап. Нищо,че зимата си отива. Те чорапите не щат хляб и вода. Ще ги прибере в сандъка и наесен като задуха ей ти тебе готови чорапи. Извадила е майка и последните осолени кокалаци от прасето. Изкиснала ги е добре, да се обезсолят, сега ги заравя в ситно накълцаното кисело зеле и последното зимно ядене ще къкри до обяд върху печката. Бавно, на огъня от дърва ще се свари и ще си оближем после пръстите. Подчервява го майка с червен пипер, смлян от изсушени червени чушки от нашата бахча. Накрая, преди да се свари ще му бодне едно малко листенце дафинов лист, да не ни е тежко после като го ядем.

След ден-два като се стопи снега, щом по припеците се покаже копривата, майка слага вълнена ръкавица и внимателно накъсва цяла тава връхчета й. После прави най-вкусната копривена чорба, която сме яли някога. Задължително пуска във врящата вкусотия една суха люта чушка, за здраве както казва, малко оризец, млад джоджен. Сърбаме после, а тя казва: желязо ни трябва вече, зимата ни е изпила.

Няма да се мине дълго и ето идва Великден. Варени яйца, зелен лук и марули на салата, козунаци. Някога, поне в нашето село беше така, за Великден не се колеше агне. Агнетата се раждаха през зимата, не както сега есента. Грехота беше сукалче малко да го заколят, особено, ако Великден е през март или април. Тогава се колеше стара тлъста кокошка, но която не снася яйца. В краен случай, ако няма дори  петел, се коли носачка кокошка. Прави се кокоша чорба, оризато. Пече се и баница от лопуш, ако е прораснал вече. Не е ли още,  се прави солена баница със сирене. Подир Великден пак се минава на постно, лопушена чарба, или копривена, или от киселец. Редува се със зрял боб, картофи на яхния, леща. После идва Гергьовден. Тогава се коли агне или яре, кой каквото има. Понякога съседи или  роднини се разбират кой кога да заколи, разделят си месото. Нямаше хладилници и затова, ако днес дядо заколи агне, дава на съседа половината, съседа ще заколи след седмица или няколко дена и ще му върне. Така хем наречените добичета се колят, хем се похапва по-дълго месце. Подир агнешкото пак ще похапнем постно. Картофите вече са свършили, а пресните още не са готови, затова на тяхно място се правят постни сърмички от млади лозови листа.

Щом зазреят черешите, веднага се прави черешеница. Не помня точно как се правеше, мисля,че се заливат с вода и се оставят затулени като се разбъркват, но какво още се слага , за да ферментират не зная. Когато водата им стане резлива, а черешите придобият много приятен възкисел вкус, се консумират. Особено когато е започнала копанта на царевицата,  на слънчогледа. Носят си на къра и разквасват уста. Чудесно питие. Подир черешите идват петровките ябълки. Те според днешния ни вкус не са много сочни и вкусни, но имат същото въздействие - да освежат и разхладят, тръпчиви са. Тогава се коли и първото младо пиле за годината. То още почти няма тлъстинка, но чорбичката му е лечебна, дава сила на земеделеца в трудното ежедневие. После идват крушите , които зреят по жътва. Запомнила съм, че тогава на къра се носи чорбица от зелен боб  или се прави попара от сух хляб надробен в смес от оцет, захар и вода. Не съм вкусвала по-ободряващо ядене в горещините. Като казах хляб, та си спомням, че маята за замесването му се правеше от хмел. Във всяка къща имаше хмелен храст. Хляб се печеше веднъж в седмицата и освен специалните питки, които печаха за нас децата и една за дядо, не се ядеше топъл хляб. Киселото мляко се „режеше” с лъжицата , толкова гъсто и мазно беше.

През това време , ако случайно някоя кокошка заклещи крак нейде и го счупи, или пък е имала „късмета” да влезе да рови в градината и дядо я е хванал, то тогава трапезата ни се облажаваше с кокоша чорба и лучена яхния. Никакви тежки манджи. Когато през ранната есен зазрееха дивите круши, то тогава се правеше крушеница или крушена чорба в една голяма каца. Пак на принципа на черешите. С тази крушена чорба после се заливаха  трушиите вместо с оцет. Забравих да кажа,че задължително се правеха летни краставици кисели и летен кисел зелен чесън. Те се консумираха също през усилното време на жътва и вършитба. Тогава вече се печаха и чушки, пържеха се в един огромен тиган пресни картофи, правеше се лятна манджа, имамбаялдъ, летен гювеч кьопоолу с много чесън. През цялото това време по изключение се изпържваха по две-три яйца на човек, предимно на децата. Яйцата се продаваха, но се правеше компромис: понякога дори да се сварят за закуска, ако няма време за друго.

За есента какво да се говори. Тогава има плодове и зеленчуци, правят се туршии, маджуни, сладка. Правеше се пестил от сини сливи-сгъстен много мармалад и изсушен, после се режеше като бонбони. Върху гардеробите в стаите където не се живее се нареждаха дюли, зимни круши да доузряват и жълтеят. Прибираха се зимните ябълки, ряпа, алабаш, картофите. Тогава се заделя една овца, разбира се ако има такава, която не може да ражда и се коли. Може и млад коч. Есента се правят курбани за здраве, за благодарност, за сборовете. Пълнят се каците със зеле, с пипереница и малките качета с кисело домати, кисели морковчета, люти чушки. По сачаците нависват нанизи от червен пипер и люти чушки, плитки зрял лук,чесън. Сушаха се нанизи гъби-припанки. Плодове: нацепени ябълки, сливи, круши се сушаха на слънце или в специалните сушилни, които есента дядо правеше. През зимата се ядяха на ошав или ей така на „сухо”.

Завали ли снегът, се тръшва и шопаря, обикновено годинак. Тогава гледаха не да е крехък и млад, а да е годинак,че да има за всички месо, кожата му да е здрава, защото я деряха, сушаха и правеха от нея цървули. Ако някой е носил цървулки знае за какво иде реч.

От прасето пък ще направят кървавица, наденица, ама оная, кълцаната, с люти чушки вътре. Не за наядане, а за мезенце. После ще я режат „на гребен” по парченце - две, ще я сложат върху дилавя и ще я запекът върху жарата, ще кусват и ще дигат чашата с червено вино на един дъх. Ще осолят двата бута да съхнат , че от тях резват по една порязаница чаак по жътва. Пълнят „патето” на прасето , сушат го после до бутовете. Него го хапват по малко кога копаят напролет, да не е само голо от копривената чорба, за малко силица. Сланината осоляват, рибиците, кокалака и ребрата, и цяла зима се готви по малко, че да стигне до марта. Сланинката може и нея на гребен върху жарта да припекат или пък на парченца с чесън и ракийка, за хатър. Една част се оставя пак за доядане на пролет, с чорбицата.

Ракия и вино пълнеха в бъчвите, но ей така не се пиеше на воля. На празник или ако дойде човек за нещо, да го почерпят. То празници пък дал Бог през зимата, ката ден. Студена ракия не се пиеше, от нея втрисало. Грееше се в джезвето с ябълка, карамфил, мед. Правеше се и греяно вино в най-лютите снегове, с чер пипер.

За закуска сутрин през студените месеци се правеше чай от липов цвят и сиренце или печена филия с мас, попара от сух хляб залята със запръжка от лук или праз, червен пипер и зелева чорба, люта чушка на дребно. Попара от сух хляб, гореща вода и счукани орехи. Пиеше се кафе от леблебия и ръж изпечени прясно и току-що смлени с мааалка добавка на истинско кафе.

Зимата печаха тикви, варяха царевица, правеха курабийки, черпеха се с мед и орехови ядки, пукаха пуканки. Хората от моето село имаха доста роднини заминали да работят и живеят във Варна и през зимата не липсваха деликатеси като бадеми, фурми, сладко от смокини, риба паламуд и торук-осолена.

Ей такива неща си спомням. От далечината на днешния ден разбирам кое защо се е правело. Нали днес всичко знаем, но нищо не правим за доброто си хранене. Тогава пък не са знаели точното съдържание на витамини и минерали, но пък са знаели кое как и кога, и са го спазвали желязно.

Вероятно пропуснах много неща, но в основни линии за това се сещам.

Винаги имаше пълни торби с орехи, липов цвят, разни билки, сушени плодове -круши, сливи,ябълки, шипки, дренки, какво ли още не?

Милка Маркова

Закуска на село

Седим си на импровизирана трапеза с баща ми и сладко похапваме пържени филийки. Сиренце, мед, кой каквото поиска. Отстрани ухаят чашите  ни с кафе. Слънцето се мъчи да надскочи сливарлака до кладенеца и аха ще го стори. Меко приплъзва лъчи, играе си по стената, блести в очите на татко, а мене благодатно грее в гърба. Птичета разногласни наоколо колкото щеш. Лястовички цвърчат летейки, пълнят човки със закуска за потомството си. Врабчета радостно подскачат насред тавичката с изоставената котешка храна.Скорците от ябълката отдавна са станали и хукнали да изкарват прехрана за второто люпило малки. Кукувицата вече я няма. Татко казва,  стига й любов за тая година. Гугутка гуква за кратко отнякъде. Тия тъй любвеобвилни птици поизчезнаха в последните десетина години или хайде да кажем намаляха силно. Казват, че се изместили на север. Може, то кой ли не емигрира от нашата Родина. Безшумно над главите ни ниско прелетя щъркел по посока на близките дерелици. Някакво сладкогласно птиче се обажда от близката кумбълка „чурулик, чурулик”. Питам татко какво е, а той нали е със слухово апаратче не го дочува добре, ядосва се, после му примъчнява и ми отговаря: „Абе, птиче, слушай го там и се радвай”. Радвам се. Зад гърба ми е моята градинка. Казвам „моята” защото тая година лично и собственоръчно съм сяла и садила всичко в нея, прекопавала,плевила. До тук резултатите са обнадеждаващи. 

Пием си кафето с татко, слушам сутрешното му инфо за политическата обстановка в страната и света, прогнозата за времето. На село ли съм  не гледам телевизия, не влизам в нета, не чета вестници. Работя си, наслаждавам се на тишина, на стари и верни приятели, студена болярка, чета книги. Не ме интересува нищо и никой. Освен баща ми се чувам само с още два скъпи на сърцето ми гласа. Това е. „Всемирна тишина” както се казва.  Какво друго да интересува човека в тая благодат? Нима можеш да замениш с нещо радостта от слънцето, от тишината, от тварите, които летят, пълзят, жужат, пеят, бръмчат, хапят, лаят, промъкват се наоколо? Няма по-голяма радост от това да наблюдаваш как всичко расте, цъфти, ухае, връзва плодове. Не може да не забележиш богатата палитра  на природата като започнеш от цветовете и завършиш с плодовете. Само кумбълките колко цвята  са знаете ли? Лимоновожълти, кехлибарени, медни, розови, червени няколко вида, лилавеещи, синкави. Може и още да има, ама тия виждам в нашата и околните градини. Колко вида орехи има знаете ли?  Дребни, едри, костеливи, или пък лесно даващи ядките си, по-ранни и по-късни. Да не разказвам , че през изоставените, запуснати, обрасли дворове се промъкват диви зайци, кошути, че и чакали. За бялките, змиите, поровете, невестулките, катеричките и другите  животинки да не говорим. Като се заслушаш деня и нощя в оглушителната тишина не е толкова тихо. Чува се лекото шумолене на листата, скърцане и свирни на най-различни  божии твари, птичи песни, кучешки лай, котешко мяукане, жабешко квакане. Всичко това така вплетено, че ти шум не чуваш, а едно наслаждение, омая.

Слънцето най-накрая успя да изскочи над дърветата до кладенеца, кафето е изпито. Баща ми хваща сърпа си, затананиква си някаква песничка от безкрайния си репертоар и заминава на трудовия фронт. Така обича да казва. Тревата е само негова. В борбата с нея той е сам. Аз пък слагам „очилата за далечно виждане” както се шегувам, надявам ръкавиците и се обръщам усмихната към малката си градинка. Закуската ни е приключила и всеки се заема със свещенодействието си. На душите е леко, мисълта лети без посока и тревога. Идилия, благодат, наслаждение, кой както си го нарече или го чувства със сърцето си.

Милка Маркова