"Назлън Донка"

/разказ по народна песен/

Слънцето кърваво се подава далече напред, зад тополите. Сълзите на росата тихичко се стичат от  нетрепващите листенца.  Свличат се, попивайки в черната, безмълвна земя. Ни птича песен се чува наоколо, ни живинка някаква шумулва.

По пътя иде конник. Белият му жребец бавно и високо повдига стройните си крака, пристъпя уверено. Ездачът, с шарени дрехи, много ятагани и ножове, затъкнати в аления пояс,  огромна чалма на главата, е отпуснал поводите. Сигурен в себе си и коня, следва прашния друм. Ръцете му обгръщат здраво жената, седнала пред него.

Красива жена, млада. Облечена гиздосия. Злато и сърма проблясват по дрехата й, нанизи жълтици трептят на гърдите й. В косите й тежки сребърни косичници, везби красят полите й. Тънки вежди се вият, очертават бяло, високо чело. Дълги ресници трепетливо скриват огромни черни очи.  От тези очи, тихичко капят сълзици. Чертаят следи по румените й страни, после слизат надолу и падат върху бялата козина на коня.

Слънцето тръгва по своя път. Извисява се бавно, хвърля жарава от рано. Конникът мълчаливо побутва без нужда коня, а той все така отмерено пристъпва в прахта. Житата, тревите не мръдват, ветрец никакъв не подухва.

Цяла нощ варди арапинът конник край къщата на момата. Скрит в сенките, привързал коня на тайно място. Само въже и кърпата в ръцете му. В голямата, чорбаджийска къща гласят сватба. На сутринта ще вземат булка от тука. За нея е пратен арапинът. От високо място. Момата отдавна е наречена за подарък на султана. Беят я иска на старите, не я дадоха. Кога разбра, че ще я женят, гневът му се разрази като лятна буря. Не му трябва нему бурен. Цвете му трябва. Такъв дар ще изпрати в Стамбул на господаря, че той ще забрави за всичките бейови прегрешения. Привика  арапина, шушнаха бая време. После оседлаха белият жребец, силен кон е той, ще свърши работа.

На разсъмване жените нагласиха момата, облякоха й тежки роби. Накитиха я, украсиха лицето й с белило и червило, заплетоха косите й. Остана само булото да прибулят кога дойдат сватовете и кумовете, младоженецът. Момата се суетеше, оглеждаше се, радваше се. Арапинът тешеше в листака срещу прозореца. Вратата на стаята й отворена седеше, а пред нея судурма. Мълчешката, котешки пристъпи той, скокна, вмъкна се леко в стаята. Докато момата да извика, затули устата й с кърпата, сръчно омота въжето около снагата й и я вдигна на рамото си. Потъна  бързо в сенките и нищо наоколо не шавна. Все едно не се е случило.

Момата нито можеше да мръдне, нито да гъкне. Арапинът я хвърли на коня, яхна го и излетяха в галоп от селото. Мушкаше го в хълбоците, припираше го… Кога надалече стигнаха, дръпна юздата… Смъкна момата от коня, отвърза въжето, извади кърпата. Накара я да се пооправи. „Не бягай - каза й - нищо няма да стане. Връщане назад няма. Искаш ли да си жива, да са живи вашите, слушай ма и толкоз“.

Младата жена все за случилото се мисли. Как стана, какво стана. Чакаше най-хубавият си ден, сватбеният. За Райко я бяха сгодили. Днес булка щеше да му стане. Как се случи, откъде се взе този чер арапин. Защо я отвлече.

- Не плачи, ще бастисаш  хубостта си. Пази я. Тя ти е най-скъпото. Господарка ще бъдеш, ако си хубава. Иначе, слугиня ще те направят.

Отвлякъл ме е, мисли Донка. Така се казва. Донка. Отвлякъл я е. Друг път пак се е случвало и в тяхното село, но идваше потеря. Грабеха, палеха, убиваха де кого сварят, а момите отвличаха. Някои успяваха да се скрият в бъркотията. Днес нищо такова не се случи. Днес тя се радваше на красивата си премяна, на накитите, на хубостта си. Още час-два гайди щяха да писнат в двора им. Не успя дори да изписка сега. Като агне я метна на рамо арапина и изчезнаха в здрачината на утрото.

Самотно дърво се зачернЯ напред по пътя. Дръпва юздите арапина, спира коня. Смъква Донка на земята. Ще почиват тука. Пътят е дълъг. Конят трябва да отдъхне, те да хапнат и да пийнат водица.  Не й се пие вода на Донка, не й  се яде. Назлън сяда под сянката. Какво да стори. Да бяга, къде ще иде. През нито едно село не минаха, нито къщи някъде се видяха. В едната страна се жълтеят поля, от другата Дунава влачи мързеливо водите си. Брегът му стръмен я мами. Да хукне да бяга, да се удави. Не става, арапинът  ще я стигне с коня. Отиват все към изгрев слънце. Натам вървят. Сети се, че той знае езика й. На него й дума. Ще го пита къде я води.

- Нали ти рекох преди, ти не слушаш ли. Пази хубостта си. Най-големият господар те иска. В Стамбул ще те пратят, в харема.

Виква Донка, вдига ръце към небето, заплаква. В Стамбул, че то е далече. Много далече, така е чувала. Тя няма да се върне вече. Райко няма да види, майка и баща няма да види. Горко зарИда Донка, безспирно. Дървото над нея тихичко зашумява, захлажда й. Едно пиленце в клоните му милно зачириква, зажали я. Арапинът я поглежда с бялото на очите си и полека хапва. Хваща го Донка за ръката, пита го. Дали някога ще види пак селото си, либето си, майка мила и татко.

Не й отговаря арапинът. Почиват дълго. Идва време да тръгват, слънцето вече накланя леко да залязва. Натам, където остана нейното село, майка й и татко й, сватбарите. Арапинът я подхваща и слага на коня, яхва го и дума:

- Не плачи, не хаби хубост. Майка и татко забрави. Тях ще видиш, ако нявга Дунава без вода остане или рибата в него с човешки глас проговори.

После дръпва поводите на белия ат, животното изпръхтява, изправя се на задни крака и се хвърля напред към новият живот на Донка. Полето притихва, Дунава поспира водата си и после пак помъква де що е забрал по дългия път. Тревите се снишават, небето затъмнява. Една българка, отвлечена, назлън водена, поема по пътя към султански харем.

Милка Маркова

Картината от нета

Среща на самодивска поляна

Подскок, подскок, подскача от краче на краче Тотко, слиза надолу по поляните, сред огромните стари дървета. Наближава пладня. Слънцето боцка пролетно де що живо види. Тревичките зазеленели, пъстреят жълтурчета, сини очета гледат към още по-синьото небе. Разни цветенца и билки бързат да излязат из земята, да протегнат листенца и цветове към топлото слънчице, да се дивят на света и да носят радост на хората.

Неда със свито сърце изпрати малкото си момче към къщи. Наближава пладня, малките пиленца, скоро излюпени, ще огладнеят. Не е далече нивата от селото. Хей го хе, вижда се тяхната махала. Малкият може да се прибере сам, майка му от сутринта е захлюпила копанята със забъркано мисирено брашно и млада коприва. Само да я оттули и пиленцата да се нахранят. Квачката е стара кокошка, ще ги кътка. Синът й ще си поиграе пред къщата и докато се усети Неда и баща му ще се приберат от нивята. Свива й се сърцето, че тя е опитна билкарка, знае кое как и защо, знае че там, откъдето ще мине малкият й син не е без опасности. Поляните слизат  в ниското, там трябва да мине дерето по брода, а наблизо има дълбок и потаен вир. Без беля, беля може да стане.

Подскача Тотко, спира, прикляква до оголената на места жълта пръст и човърка с пръстче от земята бели охлювчета. Колкото искаш има. Ще си събере и ще ги занесе на пиленцата. Може пък да ги клъвнат, ако охлювчетата се подадат навън от черупките. Намира си и кръгли бели камъчета, за прашката.  Малко го е страх кога минава край големите, разклонени дъбове. Вече е слязъл почти до дерето и тъкмо да заобиколи огромната сянка на един дъб кога съзира под нея да се червенеят гъбки. Завтири се нататък. Ще набере да занесе в къщи, майка му довечера ще се радва, а и той обича гъбена кашица. Лъхна го студ, Тотко потрепера, не посмя да навлезе към дънера където червенееха шапчиците на гъбите. Зъбките му затракаха, отдръпна се, приседна. Зави му се свят, стана му лошо. Зачуди се малкото момченце, поседя. Ставаше му все по-зле и реши малко да полегне, да си почине. Има време, ще нахрани пиленцата. Отпусна главица върху странно пожълтялата трева под сянката, да не го пече слънцето. Само малко ще поспи.

Високо горе, в клоните да дъба Гюрга протегна снага, разкърши я. Взе булото си от клона пред нея. Окъснява, иде пладня. Трябва да слезе долу в дерето и да се изкъпе в големия вир. Снощи подир лудите танци сестрите й я оставиха да нощува тука, на дъба. Като най-млада, решиха, че ней се пада да приготви обедната им трапеза. Тук, на хорището, тяхната сестрица Рада доведе примаменият от нея млад овчар. Цяла нощ им свири той, цяла нощ играха самодивите, а кога пропяха трети петли, Рада отнесе със себе си във висинето овчаря. Придружиха ги всички сестрици, само Гюрга остана.

Спусна се леко самодивата и що да види под сянката на дъба им. Малко момченце задрямало. Приближи и разбра. Омаяла го беше самодивската поляна, но живо беше. Живо и красиво дете. Заспало самодивски сън. Зачуди се Гюрга. Знаеше каква е подредбата. Наруши ли човек техните места, смърт. Отива в самодивските селения. Щом детето е останало живо, то сАмо се е докоснало до хорището.

Изкъпа се в тъмните води на потайния вир самодивата, занарежда трапезата. Бял хляб, мед, бяла медовина, ябълки, гъби червенки. Изви се вихрушка и сестрите й долетяха от планината. Една по една заставаха край трапезата. Гюрга само посочи към детето. Наобиколиха го, а Дена самодива вдигна момчето на ръце. Огледаха го, разбраха, че е живо. Магда самодива рече: „Хубав мъж ще израсне това момче, хубав, омаен за момите. Черноок и строен, хубав глас ще има, чудни песни ще пее, изкусно ще дума.“ Седнаха самодивите пладня да правят, похапват и мислят що да сторят нататък. Каква да е съдбата му. Малко е още за техните селения. Никаква работа не им върши. Тогава Вида самодива рече: „ Да расте, да порасте, хубав мъж да стане. Момите да омайва, дом да завърти, деца да навъди. Дар от нас, затуй, че стъпи на самодивско хорище едно да му остане: цял живот от главобол да страда. Болен да лежи дорде му мине, никакъв цяр да не намира майка му, билкарката. Жена-гледачка да й обади, че туй е за спомен дето е спал на самодивска поляна и самодивите жив са го пуснали. Кога мъжката сила му премине, тогаз главоболът да секне“.

По вечеря Неда и мъжът й намериха мъжката си рожба заспала на поляната. Погледна майката сухата, жълта трева, вдигна глава към клонатия стар дъб и всичко разбра. Заведоха чедото си у дома, билки му свариха. Заспа синът им непробудно до следващото утро.

Тъй стана както Вида самодива рече. Цял живот главобол мъчеше порасналото момче, превърнало се в мъж красавец. Дорде премина мъжката му сила в живота. Чак тогава самодивската орис го пусна.

Гледачка беше казала на майка му туй, що нарече самодивата.

На самодивско хорище не се стъпва, на самодивска поляна не се спира, нито под самодивско дърво се ляга за сън. Самодивската болест мори, убива. Кръстати орли и ветрове им помагат. Нарушиш ли техните забрани или те убиват , или болест невярна ти донасят. От Благовец, до Секновене хората да внимават и да се пазят, че туй е времето им. Тогава слизат на Земята, тогава нощем играят, тогава залюбват младите, хубави мъже, тогава обитават езера и вирове, пещери и изоставени стари воденици, големи дървета, синори, всички потайни места. За самодивите се говори какво ли не и хората се молят дано не ги срещат, дано не нарушат техните селения.

Случаят е истински, хората действителни. Самодивите? Кой знае, кой знае…

Милка Маркова

Магдина майка

Поизтупа ръцете си от брашното, гребна шепа вода, изми ги. Подсуши ги в престилката, оправи косата под забрадката, пък изскочи на пътната врата. На кръстопътя отсреща се събираха женурята от махалата. Чуваше се проскърцване на гъдулка и от време навреме глух удар на тъпан. Яна заситни, забърза. Откога не бяха минавали през селото музиканти. Някоя новина донасяха отдалече, нова песен изпяваха. Къде какво се е случило. Някъде хайдути убили изедник,  нейде керван нападнали и много злато ограбили. Другаде жена избягала с чужд мъж или пък свекърва затрила младото булче на сина си.

- Чувайте мало й голямо – гъдуларят започваше от началото. Щом изпееше песента, захващаше я пак. Така дор три пъти. После започваше напевно да разказва новото дето е научил.

Гъдулката тихичко пееше с чорбаджията си. Ниско излизаше гласът й , падаше дО земи, после с въздишка поемаше нагоре. Не стигаше кой знае колко високо и пак с вопъл падаше. Тъпанът глухо се обаждаше „думтара, думтара, дум…дум, дум.“.

- Какво е чудо станало, чудо голямо, невиждано, чудо голямо, нечувано. – жалостиво нареждаше певецът. Яна кимна на жените и се приближи по-близо, да чуе. Те се бяха скупчили, някои ронеха сълзици вече. Тия, дето  бяха дошли още в началото.

- Магда е булка хубава, Свилен й лика, прилика. Работни, още имотни. Малко си дете имали – редеше песента. – Широки двори, черни угари, биволи, още волове.

Заслуша се Яна, представи си далечното село, дали е като тяхното. Поне това булче случило на род, на хора. Мислеше Яна и си представяше нейният живот. Родът на мъжа й е голям, имотен, свекърите й много я искаха. Мъжът й с мерак я посрещна.

- Минало що са й минало – гъдуларят въздъхна в едно с гъдулката и пристъпи крачка напред между  жените. Те отстъпиха и преместиха кръга малко.

- В село са й дума зачула. Думата страшна, невярна. Магдина майка зетя си люби. Зетя залюбила, мира нямала. Кой къде ходи, кой какво прави, Магдина майка все зетя търси. Снагата му да зърне, очите му да срещне. Навитите ръкави, гърдите  мъжки, засуканите мустаки , очите орлови.

Що дума тоя гъдулар, стресна се Яна, каква й таз песен. За какво чудо пее той. Как тъй женска майка против чедото си ще иде. Нали е срамотно, нали е грехота от Бога. Песни и приказки е чувала Яна, свекър да залюби снахата, ама булчина майка зетя си, щеркина си мъж….Малееее, тез хора срам от Бога нямат ли. Пърха на младата жена сърцето, стомахът й се свива на топка. Какви срамове и грехове има по земята.

- Свилен са й много ядосал, Магдина майка на пътя пресрещнал. Сал две думи в очите й рекъл. Магдина майка са жална нажалила, сърце й са й свило, сълзи заронила. Къде да иде, какво да стори. Без зетя си не мой да бъде.

Жените се посбутват, споглеждат. Не смеят към Яна да се обърнат. Бедната, сигурно не е чула, не знае. Цялото село знае. Туй, що пее гъдуларят в песента, ми то в тяхното село го има. На тяхната дружка в живота. Тя сигур нищо не знае. Прииждат жените, още се събират, на гъсто са вече край гъдуларя. Той е привършил песента и  новото разправя. Питат го, вайкат се, цъкат с език. Някои не са чули песента, окъснели са и гъдулката проплаква отново. Яна седи насред жените, ни чува, ни вижда. Напред, докато слушаше песента, шепот дочу измежду събраните. Сърцето й спря, дъхът й излезе, ушите й пропищяха. Туй, дето жените прошушнаха за нея беше. За нейната майка. За нея се пеела песента. Гъдуларя не знаел от кое село е случката, затуй я пеел днес и тука. Янината майка любела зетя си. Затуй ли й било сичкото, мисли младата жена и сълзите й капят в прахта на пътя. Затуй ли мъжът й не иска на гости да идат у майкини й. Все работа намира, все няма време сега. Праща я сама, а тя иде ли си у тейкови, майка й от вратата пита защо е сама. Тъй трябва да бъде, с мъжа си трябва да си ходи и Яна навежда засрамена очи надолу. Чуди се какво да рече майце си. Тя каква била работата, защо питала майка й, защо  мъжът й не иска у тях да ходи.

Божееее, Божке, какъв срам. Свлече се на земята, коленичи, закри очи с ръцете си и захлипа. Гъдуларят извиси глас, отново запя за булчината майка, дето люби зетя си. „Зетя, зетя какво е правил, той, и той ли люби тъща си“ – пропищя в главата на Яна вик, а гъдуларя отговаря: „ Не тъ лий срам майно льо, булчито да ми срамиш, как ма в очите гледаш. Такваз срама ми слагаш“. „Божкееее, Боже мили, дечицата ми един ден как хората в очите шъ гледат“.

Скочи Яна, затегна забрадката, разбута жените. Хукна към къщи, а те я сподириха с тъга в очите. Горката. Яна тича, не спира. Влетява в къщата, право на хармана отива. Под сайваната мъжът й колата е разпрегнал. На ритлите вЪжито й окачил. Грабна го Яна, развърза го, хвърли нагоре и го преметна през гредите. Направи примката. Отърка с престилката очите си, обърса сълзите. Зарея поглед високо, горе, дето лястовичката храни своите малки, проплака сърцето й. Надяна въжето, притвори очи, рече „Сбогом мили дечица, сбогом , любе“ ,  ритна пънчето под краката си.

Грабнаха я силни мъжки ръце, притиснаха я до сърцето си, зацелуваха очите й, пиеха сълзите й.

- Стягай са, Яно. Вържи в бохчата дрехи за децата и за нас. Жълтиците съм напълнил в две кесии, биволите съм впрегнал отзад на двора. Тебе търсех. Децата са при мене. Тръгваме, Яно, далече. Никой ми не трябва. Само ти и децата. Само ти, либе, двамата, живота да си живеем. Какво щеше да сториш, Яно, как без тебе щяхме да поминуваме.

Отпусна Яна глава на мъжовите си гърди, облегна се на силната му ръка, въздъхна дълбоко. Погледна към птичките под стряхата и рече: „Благодаря ти, Боже“.

Свечеряваше, слънцето на заник отиваше. Полето притихваше, само нощните птици изрядко се обаждаха. Насред нивята, край пътя, под едно старо дърво крушово, сури биволи почиваха до разпрегната кола. Сайбията им с жена и деца, приседнали в тревите, вечеряха. Обърна се слънцето преди да падне зад баирите в далечината и с последния си лъч погали Янината глава. Тя се усмихна, въздъхна дълбоко и разчупи погачата дето беше омесила за стопанина си и децата.

Милка Маркова

Снимката е от фолклорните сайтове на нета.

Изневярата

В този ден реших да свърша нещо,което никога не бях вършила. Никога. Миенето на колата си беше негова работа. От денят, в който я купихме до днес. Бяхме на село при майка му. Откакто свекърът ми почина често ходехме да я видим. Понякога мъжът ми оставаше да спи при нея. Страх я било. Сеехме това-онова за ядене в градината. Както всяка снаха и свекърва не се долюбвахме една друга, но успешно го прикривахме и живеехме в някакъв сговор.

Та пожалих мъжа си, че е много изморен и реших аз да измия и избърша колата отвътре, в купето. Грабнах каквото трябва, кофа с вода и се приготвих. Отворих и мислено се поздравих за инициативата, защото си беше за чистене. Дръпнах предната седалка назад, за да извадя стелките и под нея съзрях лъскав пакет. Учудих се какво сме забутали там. Извадих лъскавото нещо и видях, че е подаръчна опаковка. Приятна изненада. Нещо е купил, си мислех и го е скрил до подходящият момент. Нямаше наскоро случай, но не се и замислих. Подхвърлих пакетчето на съседната седалка и то се отвори. Ръцете ми бяха мокри вече и не бутнах, но видях мъжки аксесоари. Любопитството ми се събуди. Отворих пакета и погледнах. Парфюм, ролон, копринени чорапи и още нещо. Смешно ми стана, че е забутано всичко под седалката, но някаква лампичка ми светна. Седмица се беше минала от рождения му ден. На мъжа ми. Това е негов подарък, но що ще под седалката. Работеше в съседен град и си помислих, колегите са му подарили това, оставил го е в колата, а пакета е лъскав и е паднал под седалката. Продължих си работата с почистването на купето. Когато привърших взех пакета и го внесох в спалнята. Получих целувка за благодарност и се заприготвяхме да си тръгваме. Влязохме в спалнята да си вземем багажа и преди да му посоча пакета той го видя. Още нищо не бях казала, а той взе да мънка и да ми обяснява някакви странни неща. От начало дори не го слушах сменяйки работните си дрехи. После разбрах, че той се оплита в някакви обяснения от кого е този подарък. Стана ми смешно, после тъжно. Той е сериозен мъж, не някакъв търчи лъжи и това, което ми обясняваше нямаше начин да е истина. Полека лека с малки въпросчета  объркацията стана още по-голяма. Вече нещо ме жегна под лъжичката. Направих се на незаинтересувана както си беше преди началото на лъжите. Сложих пакетчето в чантата ни и си тръгнахме. Градът ни е на 10 минути от бащината му къща. По пътя той говореше разни неща още по-объркан и притеснен. Сетих се докато пътувахме за един разговор с майка му. Беше ме предупредила, че когато мъжът ми спи при нея често нощем говори по телефона. /тогава още нямаше мобилни телефони/ . Разбира се, тя го питала с кого говори сред нощите, а той й отговарял, че с колеги. Една нощ случайно чула, че говори с жена и пак го попитала какво толкова обсъжда с колежките си нощем, не им ли стигат дните да си свършат работата. Свекърва ми беше интелигентна жена, не случайно ми подхвърли тези  думи . . . Тогава не обърнах внимание, само се засмях. Сетих се днес, че и в къщи се е случвало пробуждайки се нощем да сваря мъжа си на телефона, но неговата работа беше твърде напрегната и отговорна за да подозирам, че сред нощ ще има други разговори освен по служба с някой защото се е сетил за нещо сериозно. Сега полека-лека навързах нещата. Към всичко се добавиха и някои неща от интимния ни живот. Изведнъж всичко си дойде на мястото. Още много подробности се явиха, които дори не съм отбелязвала, но са оставали в подсъзнанието ми. Не съм допускала нещо съмнително защото бяхме много добри приятели, добро семейство, разбирахме се прекрасно. Интимният ни живот се беше променил, но той наближаваше 50 и аз не го притеснявах, казвах си остарява.

Мислих целият след обяд. Внесох подаръка  в къщи и го прибрах в гардероба му. Той искаше да го изхвърли защото последната версия беше, че е на някакъв командирован негов колега от друг град, който го забравил в нашата кола. Мълчаливо върнах подаръкът в гардероба му. Вечерта вече бях взела решение. Дъщеря ни беше студентка. Бяхме сами. Спокойно го помолих да ме изслуша. Без нито тон повишаване на гласа, равно му предложих следното: не ме интересува връзката му. Щом е намерил жена, с която се чувства по-комфортно и му е добре, аз нямам нищо против. Никой няма да узнае какво се е случило помежду ни. Той да реши кое ще е по-добро за него, какво ще обясни на майка си и дъщеря ни. Каквото реши, това да направи. Аз не искам обяснения и ще приема решението му. Докато сме заедно не искам скандали или излизане от рамките на досегашните ни приятелски отношения и уважение. Не ме интересува къде ходи и с кого, но докато е в къщи човешкото уважение и бюджета не искам да се нарушават. Останалото е негово решение. Не исках никакви обяснения, нито дебати.

Животът ни продължи равно и спокойно. Условията ми бяха приети и никой не разбра освен мене какво има и какво се е случило.

Така продължихме напред. До края.

Тя дойде на погребението. Жалех и за нея. Знаех какво е да изгубиш любимия.

Милка Маркова

Т я

Тя дори не е другата жена. Тя е всичко. Години наред. Дори не помни точно от кога. Мъжете не помнят години и дати. Помнят само любовта. Помнят оная премала, оная вечност, от която няма връщане. Тя е омаята, насладата, онова потъване без мисъл и тревога. Тя е тайната на всичките му копнежи и съмнения. Тя знае съкровените му мечти и страхове. Тя вижда и оценява смелите му дела, рискове. Тя вижда майсторлъка на ръцете му. Тя знае безсънните му нощи. Виждала е стремглавото му летене надолу с главата и успеха след това. На нея може да каже и покаже всичко. Тревогата за работата, децата, родителите, успехите и неуспехите. Намеците дори за харесвани жени. На нейните гърди отпуска глава в редките мигове на срещи, в откраднатите нощи. Всяка свободна секунда е за нея. По телефона, виртуално, очи в очи. Сърцето му винаги е при нея, там в ръцете й. Мисълта му на втори план винаги е при нея, но…. Всичко останало е другаде. Всичко. Пред света. Семейството…, съпругата, децата, родителите ,службата, обществото. Няма право на личното си щастие. Да е изчакал и преценил когато е трябвало. Сега е мъж на години и с положение, има всичко, което изисква живота. Разберат ли за НЕЯ ще е низвергнат, обвинен, смазан. Той знае това много добре и съблюдава всички закони. Върви по правилния и отъпкан път. Другото е извън, то е тайна. Дори не осъзнава колко е трудно да си Тайна. Да те има и да те няма. Да си и да не си. Казват,че зад всеки успял мъж стои една жена. Така е, той е успял, а тази жена? Тя е избрала това и не се оплаква. Просто го крепи, помага му, изслушва го, приласкава го, обича го. Независимо в какво е успял и кой е до него в живота. Тя е зад него и носи душата му в ръцете си издигнати високо. Това е ТЯ.

Милка Маркова 

Омайна нощ

Снимките са на Жоро Хаджиев

Слизаме надолу по баирищата, през малки долинки и край поточета. Горските пилета ни прехласват с песни, небето внезапно просинява между дърветата, а тревите! Тревите са толкова омайни, че свят ти се вие. Вече знаем защо, но преди ден нищо не бяхме нито чували, нито ни интересуваше толкова.

С моето гадже млади и влюбени, хора от съвременния свят, с глави пълни с какви ли не интернет-глупости най-малко се интересувахме, а и не вярвахме на народни умотворения, предания и разни приказки. Природата? Ами тя си е природа. Тревички, дървета, планини, реки, каквото там има по света.

Решихме да отидем нагоре из планината. Направихме няколко сандвича ,бутилка минерална вода, две леки ранички на гръб и хайде, тръгнахме. Чуваме нашите приятели ходят по планини, а ние досега-не. Затова ще се включим в това масово ходене, но първо само двамата, да видим дали е за нас тая работа. Лесно било чуваме, намирали по балкана къде да нощуват. Има изоставени къщи и плевници, а и се срещат добри самотни баби, които те нахранват и приютяват.

Тръгнахме.

В началото хич и не гледаме, просто си говорим наши работи. Поемаме по път нагоре из планината. Чер път, тревясал. Неусетно сме стигнали до такова изоставено село. Напълно безлюдно. Ега ти и дивотията. Няма никой, малко зловещо. Продължаваме, ще търсим село с поне двама-трима души, за кураж. Докато вървим към следващата махаличка /както се казвало малко село/  говорим, но вече се позаглеждаме в страни. Откъсвам си цветенце. Чуваме и някоя птичка, долавяме ухания. Чудни ухания. Неусетно планината ни завладява. Засега без наше знание и разрешение. Достигаме други къщи. Изскачат неочаквано пред нас. Тук една наднича, там друга се спотайва. Хоп, в един доволно обрасъл с трева двор, върви към нас възрастна жена. Доста стройна за тия години, на които изглежда. Пребрадена, но под забрадката искрят сини очи. Буквално искрят, учудващо и малко плашещо. Доближихме, тя отвори портичката. Заприказвахме се. Поседнахме на пейката отвън, на улицата. Какво си говорехме ли? Незнайно защо ни се прииска да си кажем всичко на тая баба, всичко. Преварвахме се един друг, поглеждахме се стреснато и отново почти едновременно разказвахме. Времето неусетно беше минало, зачуха се щурци. Почувствахме ги някъде вътре, в гърдите си. Не осъзнавахме, че цялата планина заехтя от щуренето им. Възрастната жена мълчеше потънала в здрача и ни слушаше. Само от време навреме синьото на очите й блясваше като светкавица. Усетихме глад, замлъкнахме така внезапно както заговорихме. Спогледахме се почти изплашени. Старата жена скокна, да, наистина скокна като млада, звънко се засмя и рече:

- Няма да ви оставя нито гладни, нито да спите под звездите, макар, че няма да ви е зле. Я погледнете нагоре.

Още не беше паднал мрак, но тук, в планината нямаше какво да конкурира звездната светлина. Вдигнахме погледи нагоре и съзряхме мигащото  сребро. Захласнахме се, а щурците свиреха ли свиреха. Когато се огледахме, бабата беше изчезнала. Изплашихме се. Зашушнах на приятеля си страхливо, чудех се какво става. Къщата в двора също тънеше в тъма. Той се почесваше колебливо, искаше да е мъж, но усещах потната му ръка стиснала здраво моята. Сега я оплескахме. Имаше баба, няма баба. Мръква, а ние сме насред непозната планина, в безлюдно село. Не бяхме сигурни вече дали наистина сме говорили с възрастната жена или е било плод на изморената ни фантазия. Притиснахме се силно един в друг. Незнайни птици се заобаждаха из шумналите буйно дървета. Топлината на приятелската прегръдка ме успокои малко. Помислих си, че все пак имаме вода, сандвичи, двама сме. Имаме и по една тояга. Провижда се още наоколо. Може да успеем да намерим близо някой сух клон и да си стъкнем огън. Къщата зад гърба ни чернееше страшно за свикналите ни на обилна електрическа светлина очи, но тук, на улицата беше по-просторно. Някак щяхме да бягаме, ако нещо страшно ни приближи. Недоумявахме как се отпуснахме и приспахме разума си. Казах всичко това на глас и приятелят ми се съгласи с мен. Говорът му беше дълбок и тих. Все още се притискахме един в друг, когато нещо прошумоля зад гърбовете ни. Подскочихме изплашени. До нас стоеше възрастната жена. Лицето й белееше в здрача. Очите й вече не се виждаха, на мястото на устните беше се утаила тъмна резка. Кърпата й ми се видя някак издърпана напред, прикриваща лицето. Побиха ме тръпки.

- Хайде, влизайте де, какво сте се стреснали тук, на пътя баш. Хайде, приготвих туй-онуй за хапване. Няма да ви оставя гладни я.

- Аааа, ние няма да те притесняваме, ей тука ще стъкнем огън и ще хапнем сандвичите, които си носим. – с треперлив гласец, който на сила излезе от гърлото ми отговорих заради двама ни аз.

Старата жена се разсмя беззвучно, похвана ме за ръката, която аз задърпах изплашено.

- Влизайте, влизайте, тъмно е вече, къде ще дивеете по улиците посряд нощ.

- Ми то и в къщата ти е тъмно – смело този път се опънах на бабата . Заклещила си бях показалеца и палеца против магьосници и решила да се боря с тая подозрителна жена.

- Тъмно е ами, щото откъм улицата не се вижда светлото. Зад къщата си шетам аз, там ми свети една крушка. Направила съм тъй, че даже да мине нередовен човек по улицата да не вижда светлина нощем. Спя и в стаята откъм задния двор, там и да свети пак не се вижда от пътя. Разбра ли ме, момиче. Тука е пустош, аз тука съм родена и живяла. Научена съм на много работи дето в твоята глава няма и как да се родят. Не се майте повече, ами да сядаме на масата, че сте уморени и сигурно гладни.

Тръгнахме колебливо през двора. Старата жена  залости портичката, разроши треволяка с крак да не си личи много отъпканото от краката ни. Заобиколихме тъмната къща все още вцепенени. Наистина. В задният двор беше окосено, по-навътре се провиждаше градинка. Пред вратата за вътре светеше крушка, а до вратата светеше и прозорец. На плочника под голямо дърво бабата беше подредила масата за вечеря. В три чинии имаше изпържени яйца, обилно поляти с олио, наръсени с червен пипер, миризлива балканска чубрица  и ситно накълцан магданоз. В страни се мъдреше чиния с ароматни колелца краставички. Пухкави крайщници от на ръка месен хляб допълваха апетитно картината. Спогледахме се.

После се измихме на чешмата отвън, поседнахме почти нетърпеливи до масата. Бабата донесе три стъклени чашки и шише жълта балканска ракия. Учудихме се, че е студена. Тя се подсмихна и рече:

- На много неща ще се чудите, но ако искате постойте ден два край мене. Ще научите от живота доста повече отколкото знаете.

Без да слушаме повече, захапахме направо от хляба. Яйцата  ухаеха чудно, такива пържени яйца не бяхме яли в живота си. Бодвахме краставички, обръщахме малките стъклени напръстничета с хладна ракийка и се отпускахме щастливо. Жената похапваше, поглеждаше ни и се усмихваше тънко.

Нощта настъпи и наоколо стана още по-омайно. Тишина, но не точно. Щурене, шумолене, птича песен, потаен ветрец, бръмчене на най-различни летящи твари около ярката изкуствена светлина на крушката. Котка измяука, някъде далече се зачу пролайване на куче, чакал изджавка в отговор. Чухалче изчуха съвсем наблизо в тъмнината. Сега не се страхувахме, напротив. Бяхме се отпуснали и само поемахме непознатото за нас.

В тая омайна нощ научихме наистина неподозирани неща. Разбрахме, че в къщата, в приземния етаж има кладенец за вода. Никой не подозира това. Така правели някога тъдява мъжете. Водата в самата къща, за зло и за добро никой да не я знае. Стаите така разположени, че може да се живее в цялата къща, но може и така, само в задната. Да не се забелязва ,че има живот в нея, ако се наложи. Пред къщата към улицата трева в дворчето, всичко се сее зад къщата, пак на скрито. В страни, вътре в къщата има коридорче по цялата й ширина. Вратата към него е от задната страна, а краят му е отпред и там има тесен процеп, като бойница. От там ни е видяла старата жена когато сме идели към къщата й. От там се вижда кой влиза в двора, някога мъжете при опасност от там провирали пушката и стреляли по неканения гост, ако преценят, че не иде с добро. Слушаме с ококорени очи и питаме, а като е сама защо няма куче. Тя се засмива и ни пита защо, я да помислим. Защото кучето те варди и те предупреждава за опасност, но и те издава като лае. Издава, че къщата има стопанин. Защото куче без стопанин не седи в къщата, то не е като котката.

Още много и дълго ни разказва бабата, докато накрая упоени от сладки приказки, от чист въздух, от чудната вечеря и от омайната нощ не задрямахме по столовете. Бабата тихичко шеташе край нас, беше спокойно и уютно.

Омаята на тая нощ, всички звуци, приказки, вечерята, старата жена, не ни позволиха да си тръгнем на сутринта. Наистина останахме още няколко дни. Видяхме и научихме толкова много незнайни и неподозирани неща за живота и природата, че главите не останаха приятно замотани, а сърцата ни щастливи.

Години наред се връщахме при всеки удобен случай при възрастната жена, оставахме при нея колкото можем и омайните нощи все се повтаряха. Първата обаче, оная наша първа омайна нощ, остана единствена и неповторима.

Милка Маркова

Лятото

Крехка, мила, усмихната. С малка плажна рокличка, модерна. Косичка тъмна, понякога вързана на две стърчащи опашки. Винаги хваната за ръката Му. Той сериозен, женен за нея от две години и гордостта от тая постъпка все още не му дава мира. Води я до себе си към плажа и сърцето му прелива от щастие и нежност. Не ги показва на никого, само я води горд. Стиска малката й ръчичка в своята голяма и силна, морето се усмихва и приплисква леко към тях вълните си. Слънцето се издига, пръска топлина и любов наоколо. Дюните ласкави ги мамят всяка при себе си. Искат да приютят любовта им в горещите си прегръдки. Пясъчните лилии ухаят на ласки, нежност. Синева, пясък, море и слънце. Дните им минават така.

Момчето е тук с родителите и по-малката си сестричка. Отпуска се върху пясъка малко в страни от семейството, по-далече от безкрайните грижи  към момиченцето, родено много години след него. Винаги ги намира, с поглед. Някъде сред дюните. Двамата, щастливи. Влюби се в момичето още първия ден, в който го видя. Не можа да повярва, че е омъжена. Съпругът й му се струва старец. Как е могла да се омъжи за толкова по-голям мъж. Не знаеше разбира се, че този „старец“ е само шест години по-голям. „Аз съм й почти връстник“- мисли момчето - „Ето, тая година завършвам гимназия. Мъж съм вече. Да беше сама веднага щях да се запозная с нея. Щяхме да изкараме прекрасно лято. Толкова е сладка с тия опашки и малката си рокличка. Усмивката й е прекрасна“.

„Прекрасна, прекрасна, прекрасна“ – шушнат вълните зад гърба му. Чакат я и тя тръгва към тях. Пясъкът гали краката й, малки крачета, фини. Момчето ляга по гръб и надига глава, премрежва очи и я гледа замечтано. Мъжът й е останал на плажа. Как ще я остави сама сред вълните, оставя ли се такова момиче.

Момичето е щастливо, отправя поглед към безкрая, на изток. Бели зайци прииждат към брега. Проблясват слънчеви лъчи, кацнали върху вълничките. Прекрасно е. Двамата са тук, сами и далече от всички. Един за друг, един с друг, един към друг по цели денонощия. Какво по-голямо щастие, любов. Обичат се все едно от вчера са заедно. Прекрасно е.

Дните отминават. Момичето и мъжът влюбени и хванати за ръка, момчето безнадеждно влюбено и морето, което ги обича.

Момичето е забелязало моментните топли и влюбени погледи на момчето. Смешно й е, та то може да му е братче. Не се сеща момичето, че помежду им има само две или три години. Не се сеща, че момчето е вече мъж.

Смяната свършва едновременно, в един хотел живяха. Срещаха се по стълбите, в градината, на плажа.

Куфарите са пред тях, автобусът на хотела чака с отворени врати. Последен поглед. По-дълъг и наситен с любов от страна на момчето, смел поглед. Закачлив и приятелски от страна на момичето. Мъжът й, забелязал потвърждение на подозрението си, прегръща своето момиче и се отправят загорели и щастливи на път.

Лято!

Милка Маркова