Весели празници!

На всички, които харесват и четат скромните ми опити за разказ пожелавам весели коледни и новогодишни празници. Бъдете здрави, щастливи, успявайте, там, където сте!

Добре дошла, зима!

Из "Пътуване в живота"

Коледа

Беше Коледа. Утрото мина в подготовка за общоселското събиране. Снегът спрял, тихо и чисто. Цяла сутрин мъже и  техника разриваха селото, а жените подготвяха празника и си звъняха по телефоните за последни уговорки. Ние също бяхме готови. Чантите с питки, баници, трушии, ядки от орехи, печена тиква. Ей затова жените предварително се надумваха коя какво ще носи. Да не стане така,че едно нещо да се повтаря, друго да липсва. На Коледа се блажи. Семействата,  заклали животни щяха да носят печено месо, суджуци, свински дроб и кой каквото друго е намислил. За най-старите щеше да мине по къщите дежурният от охраната и кмета с джипа. Сбирката насред селото. От там както вече знаехме ще ни извозва Младен.

Облякохме се добре, топло. Панталони, пуловери, шапки, ръкавици. Със зимата шега не биваше. Хората на село не се превземаха, знаеха, че можеш да бъдеш красиво облечен и когато си с топли дрехи.

Към обяд всичко беше готово. За леля Ганка мина кмета. В джипа имаше вече едно семейство, натоварихме  багажа, сложихме дебело дърво и малко въглища в печката , „да държи”, заключихме и потеглихме. Аз щях да сляза пеш, заедно с още две-три семейства по път.

На центъра вече беше весело. Събираха се хората, смееха се, чакаха  Коледата. По една от улиците се чу звън, вихрено се зададоха две шейни теглени от красиви коне. Младен! Младият мъж, намерил шейни за конски впряг, впрегнал в тях двойки от своите коне, пристигаше за съселяните си. Шейните беше застлал с писани черги. Радостни възгласи го посрещнаха. Голяма изненада. Радост и за по-младите, и за най-старите. Снегът като  по поръчка, превоза също. Най-напред  извозиха по-възрастните и жените. Едните да се прибират на топло, а другите да редят масите.

Настъпи оживление, смях се чуваше отвред. Когато шейните докараха всички в имението на Младен веселбата вече напредваше. Билкарското помещение добре отоплено, посрещаше с бумтяща печка гостите си. Мъжете  по-рано тия дни бяха обточили навред с гирлянди. От ония, хартиените дето се продаваха едно време по книжарниците. Имало „залежи” в читалищното имущество. В единия край, по-далече от печката се кипреше елха. Албена я беше украсила с пуканки, бонбони, орехи, шишарки. Нищо изкуствено. Всичко само от природата.  По масите се редяха вкусотия след вкусотия. Младен и кмета бяха подредили край тях импровизирани пейки. Запотени шишета с червено вино, с бяло, до тях други с ракия и ликьори. Баници, мръвки, на „гребен”  наденици, кървавица, трушийки, питки, варени селски пилета, ябълки, орехови ядки, сушено грозде, какво ли не. Изобилие, селско, българско.  Никой не бързаше да сяда. Поздравяваха се, разменяха си дребни подаръци. Терлички, ръкавици, шалчета, торбички за пазар, шишета с ракия и вино пък разменяха мъжете. Малкият Илия, синчето на домакините беше във вихъра си. Толкова баби и дядовци на куп не беше виждал никога. Минаваше от ръце на ръце, радваха му се. Албена,Спаска, аз и още няколко по-млади жени доподреждахме чинии и чаши  за еднократна употреба, вилици, лъжици, салфетки.

Поспирвах и гледах всичко това. Почти цялото село беше там, шейните отидоха за закъснелите. Бяха радостни и спокойни. Нямаше превземки и високомерни преценяващи погледи. Разменяха си новини за децата. Кои какво казали  за снощната буря. Кои обещали,че може да си дойдат, кои пък били категорични,че няма. Хубаво, сплотено село, с прекрасен кмет, добронамерени хора.

Пристигнаха всички, мъжете се надпреварваха да помагат на Младен да настани по оборите конете, да ги нахрани  и чулоса да не настинат след ездата.

Най-после насядахме, жените разчупиха и нарязаха каквото трябва, сервираха на тези, които не стигат до всичко. Разля се греяна ракия за първата наздравица. Кметът дръпна едно малко слово. Аплодираха го и личеше колко го харесват, радват му се и са му благодарни. До него бяха жена му и дъщеря му - младо момиче, студентка. Започна селската Коледа. Младен пусна някаква музика, тихо да се чуват хората, че бяха повечето възрастни. По някое време намина момчето от охраната. хапна на крак и отиде отново да обикаля селото, да са спокойни хората. Малкият Илия поспа и пак се завърна. Следобядът напредваше.

По-рано днес кметът ми беше обяснил, че в селото няма църква. Старата била малка и още през социализма се съборила. Тогава не я възстановили , та се досъборила почти напълно. В края на селото е и лесно я хванала през онова атеистично време немарата. Сега всички са се заели да съберат средства за възраждането й. Паричките са се натрупали, някой от материалите са докарани. Напролет живот и здраве започват. Патронът е Свети Димитър, а меракът на всички е до другата есен да е дигната и да я осветят на Димитровден. Само здраве да е. „С такива хора всичко лесно се прави”-  ми каза кметът, а не знаеше че:  „С такъв кмет всичко можем”-  ми бяха казали хората от селото.

Сред всеобщата гълчава се зачуха клаксони. Кметът се надигна да види какво става. В помещението при нас връхлетяха цяла тумба деца с викове:

-Бабоооо,бабче, деденце къде си!

Бяха пристигнали няколко коли с най-смелите и нетърпеливите от градовете. Тръгнали веднага щом  службите разринали магистралите. Едни се застигнали по пътя за селото, други вече били на центъра и се чудели къде ли са всички. Нямало ги техните по къщите, нямало ги и в импровизираното читалище. Никой не се и сетил къде може да са. Тогава срещнали охраната. Момчето им казало къде е Коледата тая година  и ето ги всички тука.

Настана нова суматоха, сторихме място на пристигналите, нови наздравици, прегръдки, радост. Малкият Илия имаше нова компания. Децата го наобиколиха, радваха му се, после се подгониха из помещението. Весела гълчава навред. Младен обещаваше на малките гостенчета на следващия ден да ги повози и тях с конската шейна.

Задружни са хората от това мое „неочаквано” село. Видях с очите си как не допуснаха самотни, забравени и изоставени хора по празниците. Нямаше стари, млади, болни, самотни. За всеки имаше внимание, грижа, радост. Лошото тук не избуяваше защото не му даваха време и място. Кмет и селяни, търговката и младите фермери, всички бяха заедно. Помагаха си, бяха добронамерени. Не си търсеха кусурите, а се стараеха да си помогнат в трудния живот. Не бяха високомерни или подтиснати, просто бяха заедно.

Гледах ги, радвах им се от цялото си сърце, казвах си ,че доброто го има, стига да го творим с душата си.

Някои вече тръгваха полека към къщи. Новопристигналите коли и охраната, кмета с джипа ги разкарваха  да не се блъскат по снежните улици. По-младите разтребваха и прибираха останалата храна. Утре мъжете щяха да приберат масите и останалите неща.

Из селото продължаваха да пристигат коли с гости, телефоните звъняха и носеха още радостни новини. Утре ще пристигнат много от  очакваните с нетърпение близки. За тези, чийто деца са много далече , за тези, които нямаха деца, неуморният кмет се беше  погрижил да не са самотни. За всички и всичко беше помислено.  Започваше един голям зимен празник. От Коледа до Нова година.

Милка Маркова

Психоаналитик от стари времена

Затрупал снегът де що има по земята. Селото стихнало, улиците пусти. Комините пушат, но димът се стеле ниско, да не издаде някому, че тук има къщя. Пъртините прорязват улиците, делят ги на две, провират се навсякъде където е стъпил човешки крак.

Чешмата е наблизо до къщи, но на връщане от нея е нанагорно. Зимата дядо не оставяше жените да носят вода. Грабваще бакърите и кобилицата и набързо слиза за вода. Още от вратата някоя сутрин ще рече на баба:

- Нейке, видях Цоня на чешмата. Отива на лов. Заръча по някое време да идеш да видиш булката.

- Е, хубаво де, ще ида – отговаряше баба. Чудех се защо на стринка Цонювица казват булката. За мене булка е жената на сватбата си, а тя в моите очи не е дори млада.

Щом  хапнехме на обяд, баба ме обличаше добре, слагаше ми шапка, шал през устата и ме хващаше за ръка. Не обичах тоя шал, знаех, че отиваме в „булката“ на чичо Цоню, а тяхната къща е през нашата градина. Дори на улицата няма да излизаме. Баба винаги ме вземаше когато ходи у стринка Цонювица. Тя ни посрещаше във вътрешната стая, където има джамал. Стаята искреше от белота, имаше два големи за селска къща прозорци и вътре струеше светлина. Стринка ми позволяваше да седна на леглото, а това в моето детство беше немислимо. Върху оправеното и изпънато легло децата да седят, скачат или да се търкалят играейки, това беше забранено. После ми даваше дървено човече, направено от мъжа й, на конци. С него си играех и то правеше различни гимнастики в ръцете ми. Та обичах да ходя с баба у тях. Дълги разговори водеха двете жени.

Казвала съм, че баба ми беше лечителка и бабуваше. По онова време вече само на животни защото в селото имаше добре уреден родилен дом. В него бях родена и аз. Баба наместваше изкълчено и лекуваше навехнато. При нея освен за лечение често идваха хора за съвет. Мъже и жени, но повече жени. Какво си говореха дълго не зная, но кахърните хора си тръгваха обнадеждени и после идваха отново, дълго благодаряха на баба.

Та със стринка Цонювица се повтаряха всеки път такива дълги разговори на тих глас. Тя нареждаше нещо на баба, а баба приведена дълго я слушаше. Понякога я питаше нещо, после отново скланяше глава. Друг път „булката“ проронваше някоя сълза. Баба помълчаваше, започваше да й говори, похващаше я за ръката и замълчаваше. Бавно на съседката лицето се озаряваше, просветваше, тя се надигаше и отиваше в кухнята. Донасяше я сушен ошав, я някоя круша или разрязана дюля. Баба подхващаше стара любовна песен тихичко и запасваше хурката с къделята, без която не ходеше никъде. Стринка Цонювица поседяваше с ръце в скута, после вземаше отнякъде заплетен чорап. Разговорът ставаше по-весел, повишаваха гласове, баба разказваше някоя смешна приказка за възрастни. В стаята ставаше по-светло, по-спокойно.

По някое време се зачуваше отропване на обуща, четкане на метла и в стаята връхлиташе зимният студ заедно с чичо Цоню. Той поглеждаше двете жени, лицето му се отпускаше. Понякога казваше на жена си, че й носи лисица, ще обработи кожата и ще занесе зимното й палто да му сложат лисичи кожи. Друг път й носеше заек, да го сготви на вкусна гозба. Тя го поглеждаше и свеждаше глава. Възрастните шушукаха, че чичо Цоню е много работен и кадърен човек, че е свестен. Не пие, не пуши, беден е, но страшно работлив и свестен. С двете  си ръце прави тъй, че нищо да не липсва в къщата му. Ама не случил на жена. Много я обичал, на ръце я носел, но тя не струвала. Така говореха.

Знаех, че е време да си тръгваме. Баба отново ми връзваше шала през устата, но сега не протестирах, защото на изпроводяк двете със стринка си пошушукваха още  на портата. Аз чинно чаках и наблюдавах как малки, накокушинени  врабчета се борят в снега за намерено зрънце.

После баба ме хващаше за ръка, прекосявахме двете градини, на чичо Цоню и нашата и ето ни пред къщи. Дядо, който винаги, дори през зимата правеше нещо под сайваната,  само поглеждаше баба, тя него и влизахме на топло в къщи. Дядо казваше „хммммм“, измърморваше нещо в мустака си и продължаваше работата си.

След години когато пораснах вече бях разбрала, че баба беше и нещо като душеприказчик, по днешному психоаналитик. Ходили сме у стринка Цонювица, за да й помогне баба в преодоляването на семейни недоразумения. Глезеничка била тя, макар, че на онова време рядко се срещаха такива жени и не й било лесно да поеме семейния живот.

Такива спомени имам от времената когато баба ми лекуваше не само болестите на хората, но и Душите им.

Милка Маркова

Добре дошла, зима!

Из "Пътуване в живота"

Бъдни вечер

Тая сутрин бързах да стана, не се излежавах както друг път. Днес щяхме да готвим и приготвяме Бъдни вечер. Трябваше да омесим и изпечем всичко не само за вечерта. Утре ще ходим на селската Коледа, трябва да сме готови.  Вдигнах щората и що да видя? Вали, трупа, вее. Не вярвах на очите си. До вчера беше такова време. Слънце, ясно, снощи звезди изгряха. Излязох по навик с дрехите в ръка и по пижама, заслизах по стъпалата към долния етаж, а те целите завеяни. Пряспа беше наблъскала зимата на всяко стъпало, притиснала я до стената , изкамарила я,  амен метър. Внимателно слязох. Печката в стаята вече бумтеше, леля Ганка както всяка сутрин ме посрещна усмихната, но виждах,че не й е баш весело. Знаех защо. Децата няма да си дойдат. Тя и така не беше сигурна, но сега вече се знаеше. Гушнах я, замилвах я.

-Не се коси, те ще се обадят, а за Нова година може да си дойдат. Нали сме двете - тихичко й нашепвах на ушето.

Знаех, че всички, които са очаквали деца за тая вечер ще се натъжат, но знаех и че разговорите ще завършват с думите:

-Не тръгвайте, голяма е зима навън, ще закъсате някъде. Да ни ви мислим, стойте си там. Има време, за Новата ще дойдете.

Всеки родител предпочита да потъгува за децата си затова ,че са далече, но да знае, че са добре.

В стаята замириса на празник. Питките се печаха една след друга. Баницата беше готова, наложена, само да се изпече. В друга тава се подготвяше баница с тиква и орехи. Работеше на пълни обороти не само печката на дърва, а и електрическия Раховец. Докато леля Ганка майстореше питки и баници, аз подготвях плънката и свивах сърмички. Върху печката вече  почти готов вреше ошав. Още малко и ще му сложа индрише, ще го изнеса навън, на студа. Студен е най-хубав за ядене. В страни от ошава къкреше бял боб.

-Един, двама, трима, цялата рода, колкото и да са хората на Бъдни вечер трябва да се сложи всичко на трапезата. - нареждаше леля Ганка - Пък може и децата да си дойдат ,ако не днес, то утре. Ще им се похапва от бъдни вечерската трапеза.

Надеждата на родителите живееше вечно, тя не умираше идеше ли реч за децата. Навън виелицата не спираше. Ниско бяха слезли облаците от планината, притиснали селото, снегът валеше  и нехаеше,че празници идат. Или може би именно заради празниците трупаше?

Зазвъняха телефони, обаждаха се приятелки от селото, децата на хазяйката се обадиха. Оказа се,че сняг вали почти над цялата страна. Уговорките за гостуване бяха ,”когато се оправи времето, здраве да е, ще се чуем довечера, утре”. Спаска се обади, че се разбрали с кмета за утрешния ден ще се действа според времето, но общият обяд у Младен не се отлага засега. Бяхме пуснали телевизора на един от фолклорните канали. Весели народни ритми пълнеха стаята и душите ни. Не, не че нямаше и друга хубава музика, но някак си точно днес и на мене ми се слушаше народна музика. Да е весело, леко и цветно. По обяд хапнахме на крак и какво да е, а с пристигането на вечерта заприготвяхме масата за Бъдни вечер.

Леля Ганка извади красива тъкана покривка. Загледах се в нея, беше много интересна. Тя се  засмя и ми обясни:

-Тази покривка я ших преди няколко години. Едно лято като пречиствах горе дрехите намерих това платно. Майка ми го е тъкала. От коноп и коприна. Някога се тъчеше такова платно за всяка мома, наричаше се „трапезник”.Около десетина метра е обикновено.Когато се събираха на гости, върху дъски или върху тревата, зависи от празника кога е, се постилаше като покривка този трапезник. Та като го намерих аз горе и си викам: „За какво ще служи и какво ще го правят един ден?”. Помислих, поумувах и хайде : вземам се в ръце и започвам. Нарязах го на еднакви квадратни парчета, наплетох ги с дантела от всички страни и после ги съединих. Стана тази чудесна покривка.Направих още една да има за двете щерки.

Как, как да не се възхищава човек на сръчните ръце на българката.

Застлахме масата и старата жена донесе керамични съдове. Не се учудих защото и аз в моят дом на Бъдни вечер редя масата на битова покривка в битови керамични съдове. Тука обаче имаше съществена разлика. Всичко, от покривката до съдовете, на тази маса беше старо и автентично. Моята хазяйка ги беше наследила от майка и свекърва. С тези съдове беше редена масата в рода й, нищо,че не бяха купувани от предците й нарочно за празник.

Наредихме както е по традиция. Сърмички, боб, трушия, ошав, орехи и бадеми, стар лук,чесън, ябълки, портокали и банани /писах вече,че на село днес всичко има/, сухи чушки, варено жито, тиквеник. Сгряхме си ракия с ябълка и горена захар. Каната се потеше от чувствата на червеното вино, а то искреше на светлината. Сложихме всичко, огледахме добре да не сме пропуснали нещо, че тая вечер седнеш ли на масата не се става до късно и не се раздига масата. По тая причина леля Ганка щеше да спи горе при мене. Ще оставим трапезата защото поверието казва,че мъртвите близки през нощта идват да похапнат и те.

Всичко беше наред, народната музика се лееше, навън снегът сипеше, вееше го вятърът, обръщаше го, запокитваше го в някоя  ограда, правеше преспи.  Сложихме питката на средата, запалихме по една свещичка върху нея и сред житото. После върху стара „турска” керемида леля Ганка извади с дилавя малко жара, посипа върху й бял тамян и тръгнахме да прекадим къщата. Обиколихме навред, долу и горе стаите, двора и постройките на животните. Запалихме всички лампи вън и вътре. Да е светло и пречистено. Снегът не спираше, въртеше се  и трупаше, къщята клякаха да се приютят на завет, но прозорците светеха. Показваха,че селото  е живо, че на Бъдни вечер има стопани тъдява.

Прибрахме се , отупахме снега. Керемидата и жаравата, посипана с тамян оставихме пред къщи да догаря. Пред вратата, да прогони  и последните зли духове. После се прекръстихме пред малката иконичка на масата и седнахме.

Прекрасна зимна селска вечер. Спокойствие, мирис на тамян и топлина на дом, български ритми, пълна трапеза. Сръчните и неуморни ръце на жената, стара или млада, жена, която има усета да върти дом можеха да създадат уют и празник за един или за сто души. Нямаше значение възрастта, имаше значение душата на човека.  Благодаря ти Господи,че ме срещна с тази жена, тези хора и това село.

Милка Маркова

Добре дошла, зима!

Из "Пътуване в живота"

Подготовка за празниците

Зимата не е еднаква навсякъде. Едно е да си през зимата в града, друго е да си на село.  През зимата не е леко никъде. В града е киша, мраз, закъснял транспорт, заледени улици, мръсотия, тъга. На село е белота, сняг, красота, тишина, радост за душата.

Тия дни времето се изясни, нагря слънце. „Райко се смее, ама е на високо, не топли,  само свети”- казваше с любов леля Ганка радвайки се на слънцето и здравия студ. Вече знаех, че нейната задача поставена от групичката жени за празниците е да опече две питки и една баница. Бяха си разпределили преди дни коя какво ще приготвя според майсторлъка й. Всички, които имаха деца из страната се надяваха за Бъдни вечер да си дойдат. Ех, потвърждение нямаше още, сигурност никаква, ама жените се успокояваха,че „ако пътищата са лоши по-добре да не тръгват децата.” По-сигурно и спокойно ще е за родителите, но пък тайно в душата си всeки се надяваше да си дойдат. Дойдат ли си, освен тях щяха да чуят по скайпа и другите, от чужбина. Знаеха си, че чужбинчетата за Коледа няма да са тука, ако някое си идва, то е през лятото, за морето. Поне да ги чуеха и видеха по тоя интернет, все е нещо. Времето засега  даваше надежди на всички, ясно и тихо беше. Знаеха, че големите магистрали са чисти, а и техният път е разринат нашироко. Кметът ги увери в това.

Тая сутрин още на закуска леля Ганка ми рече:

-Мойто момиче, не зная дали те се излиза, ама времето не е лошо, ще прескочиш ли до Спаска да вземеш още едно-две кубчета мая. Мисля си, ако съм чевръста тия дни освен питките да замеся тесто и за баницата, да не е с готовите кори. Маята ми е доста, ама да има за всеки случай още.

Как няма да отида, мога ли да й откажа на тая мила женица дето ми дарява радост толкова месеци вече, тая жена, при която сам Господ ме доведе ненадейно и тя толкова много ми спомня за моята майка. При нея все едно се върнах в детството си.

Когато пристигнах на центъра заварих кмета при Спаска. Седнали пред чаша кафе двамата бяха потънали в сериозен разговор.

-Кой господ те прати - засмя се както винаги Спаска - идвай тука. Тъкмо с кметчето умуваме за празниците.

Скокна, без да ме пита много, много пусна машината за кафе. Вече знаеше какво и как го пия. Аз се настаних на тяхната масичка. Беше рано и още никой не се беше размърдал да пазарува или да поизлезе „ей тъй на, на кафенце или греяна ракийка и да види тоз-онзи”.

Когато Спаска донесе димящото кафе и се настани пред своята чаша кмета продължи захваната дума:

-Приказвахме си, че на Бъдни вечер, който посреща деца да посреща. Който пък е сам да си направи вечерта в къщи. Тя е кадена вечер, много от хората държат да са си на трапезата и дома. Да се събереме  по обяд на Коледа у Младенови. Разчистихме билкарското помещение, сложихме печката, маси наредихме, всичко е готово. Жените си знаят като всяка година. Ще се събереме по обяд до вечерта ще празнуваме. Хората са възрастни, да не се прибират по тъмнините. Пък и вечер си шетат на животните по дворовете, да са си в къщи. Ще наредя на охраната да обикаля целия ден, да не е на часове, да има наблюдение над къщите. Пътя насам е разринат добре, минах го с джипа, няма проблеми за колите.

-Аз ще ида за стока още няколко пъти до Бъдни вечер, да заредя в случай,че завали , а и нали ще дойдат гости, да има кое-що. - каза делово Спаска.

- Искаш ли да отидем до фермата на Младен, да я видиш и без това ще мръдна с джипа нататък - попита ме кмета, надигайки се от стола.

-Ооо, разбира се, не съм ходила там, а все се каня. Само да  звънна на хазяйката да не се чуди къде съм - отговорих зарадвана. Обадих се на леля Ганка, маята и без това не й трябваше спешно.

„Имението” на Младен и Албена беше в самия край на селото, към планината. Старите постройки на стопанството беше купило момчето. Две-три дълги помещения, два навеса, малка къща.

-Това е старият стопански двор. Селото е малко и ТКЗС-то му не беше голямо - ми обясняваше кмета докато пътувахме нататък. - Тука е планина, гледаха се картофи основно, билкосъбиране имаше, сееше се тук и там царевица и просо. Овчарниците бяха извън селото, в друга  местност.

Докато спирахме пред къщата, залаяха кучета, големи и силни, а Младен изскочи и ни посрещна.

-Заповядайте, най-после се решихте да дойдете - раздрусваше ръката ми силно той.

-Хайде, хайде, Младене, хайде на „ти,” по вашия маниер днес - предложих аз, а през това време Албена вече беше на прага хванала за ръка 2-3 годишно момченце.

Влязохме, настанихме се. Приятна, пригодена за живеене къща.

-Все още сме в процес на настаняване, макар и втора година - обясняваха младите домакини. Седнахме на ароматен билков чай, соленки  и греяна ракия, „по една” в малки керамични чашки.

- Не е за напиване, тука така се прави. Сутрин за отскок малка греяна, за затопляне и мерак - обясняваха младите ми домакини - В началото като дойдохме се чудехме, после видяхме, че през зимата това е полезно. Ракията е домашна, дава сила, не опива, а и по една чашка е добре.

Приказката ни вървеше гладко. Историята на Младен и Албена беше много интересна. Ходили на бригада като студенти в САЩ. Познавали се бегло в университета. Там, зад океана се сближили. Случило се, че точно тогава минал един от поредните урагани в Америка. Били свидетели на погрома след него. Замислили се какво може да стори природата на човека. Дори в такава богата и организирана страна, човек е безпомощен. После, като се завърнали отношенията им се задълбочили. Завършили, заживяли заедно. Като компютърни специалисти бързо си намерили работа. Съдбата още веднъж им поднесла теми за размисъл. Техни съседи  преживяли катаклизъм в живота си. Останали без работа. Случайно, но един след друг. Не могли да намерят подходяща и добре платена. Започнало голямото „нямане”. Щом намерели работа, тя била с малки доходи, едва свързвали двата края. Когато платели сметките за храна почти не оставало. Младен и Албена за втори път в кратък период видели как може да се срине добре уж организираният ни живот. Анализирали, мислили, съветвали се. Живеели в апартамент наследен от баба и дядо. Взели решение. Сключили брак, детето било на път да се роди. Техен познат, финансист с  опит ги съветвал за финансовата страна на решението им.

Ходели много по планините преди бременността на Албена. Един ден случайно минали от  тука. Харесало им малкото, компактно селце, тишината му и уюта. По поляните срещнали също както мене  Данко. От него научили много за селото. Тогава още се родила идеята да се заселят тука. Срещнали се с кмета, споделили казаното от Данко за стопанските постройки на бившето вече ТКЗС. Проучили заедно въпроса.

По-късно ипотекирали апартамента на дядо и баба, купили бившето стопанство в селото, ремонтирали козметично къщата. Детето вече  било на годинка когато се преселили тука. Решили, че ще ремонтират и развиват решението си постепенно. Искали детето да расте тука, на воля и чист въздух. Дали апартамента под наем, с парите, останали от покупката започнали ремонтите. Професията им позволявала да работят и от село. Вадят добри пари и се справят.

-Някой ще каже, че защо сте дошли тогава на село, какво не ви е наред в града - засмя се Младен , а Албена леко се усмихна - Вярно е, всичко беше наред и там. В днешно време работа чрез интернет колкото искаш, стига да си в час. Ние видяхме на два пъти  как добре уреден живот, в някакъв момент рухва. Без да зависи от тебе. Искахме детето да расте сред природата, но да имаме и алтернатива, някаква сигурност. Да не живеем под похлупак, а да можем освен с ума си да се изхранваме и с ръцете си, от земята. Затова  решихме коренно да променим живота си без да се лишаваме от съвременното и модерното.

Хората ги приели като свои. Липсата на деца и внуци прехвърляла цялата обич  върху тях.Помагат им с каквото могат, учат ги. Младен купил  коне. Идеята е да развиват селски туризъм. Това е едва началото, но са много щастливи, че са вземали такова решение. Проучват в интернет опита на други като тях по света.

Така завършиха кратката си история моите млади домакини. Малкият  Илия играеше на пода върху дебел губер постлан нарочно за него в единия край на стаята. Желязна готварска печка поставена между двете стаи в стената топлеше и създаваше уют в светлата стая. Кухня и дневна  както в старите къщи, а съседната стая -спалня.

-Засега, - каза Албена - Това е къщата на старите канцеларии. Пригодихме я за удобство докато направим един ден голяма по наш проект. Засега сме в тези две стаи, а другите две срещу тези, през коридора, ще направим за гостите. На лято вече ще каним туристи на палатки, а в голямата стая ще могат да включват лаптопи, да зареждат телефоните си. По-късно ще направим бунгала и  така… - замечтано завърши младата жена.

Слушах ги без да пророня и дума. Радвах се, че има и днес млади хора, които мислят, решават, действат. Прозират не само живота, но и го направляват за себе си и децата си. Нищо не е загубено още, просто минаваме тежък период. Не избрали тези млади хора най-лесното, да останат в чужда уредена държава. Решили да уредят живота си в своята държава, в родината си. Ех, не очаквах такова хубаво нещо още да ми се случи в това село.

После видяхме как са наредили билкарското помещение за Коледа. Там са сушели билките някога, по-светло е. Печката по средата, наоколо масите, чисто,изметено, готово за Коледа.

-Ще изненадаме хората. Заради помощта им сме приготвили изненада, ще се радват - каза Младен на излизане.

Тръгнахме си. Отказах на кмета да ме закара до вкъщи. Исках да повървя по заснежените улици, да надникна зад отрупаните със сняг огради и порти. Беше снежно, слънчево и свежо. Прозорците на къщите ми намигаха, нахлюпили ниско снежни козирки. Покриви сваляха шапките принудени от Райко, който грееше с всичка сила. Е, вярно е, че силата му беше зимна, но все пак слънцето си е слънце. Снегът искреше, прехвръкваха врабчета, сойки се обаждаха из клоните, караха се нещо.  Кучето радостно залая, котката кой знае как беше решила да поизлезе и ме посрещна чак на пътната врата. От кухнята на леля Ганка се носеше мирис на меденки, на Коледа, на щастливи дни.

 Милка Маркова

Добре дошла, зима!

Из "Пътуване в живота"

Обикновен зимен ден

 Утрото беше бяло. От небето бавно се спускаха снежинки, танцуваха  на воля и когато намереха  своето местенце бавно полягаха на земята. Беше тихо, лениво и красиво. Не ми се ставаше, но вече чувах шетнята на леля Ганка. Трябваше да се излюпвам от  топлото легло. Грабнах както в детството си дрехите и по пижама, по снежните стъпала влетях в топлата стая на долния етаж На печката чайника вече димеше и разнасяше мирис на липа. Хазяйката влезе с наръч дърва, отръска престилката си пред печката и се засмя:

-Хайде, поспаланке, хайде,че днес ще ходим до магазина. Имаме да пазаруваме, а и среща с групата. Нали иде Коледа трябва да се решава туй-онуй. Гости ще дойдат, трябва да сме готови, да не се излагаме.

Докато се  приготвяхме за закуска и се смеехме весело някой взе да се отропва вънка по циментената пътека. Мъжки стъпки бяха, силни. Леля Ганка надникна през прозореца. От него се виждаше цялата пътека до входната врата. Докато я попитам кой идва тя изкокна като млада навън. Продължих да слагам чашите, да вардя кафето на печката.

-Дежурното момче от охраната - рече хазяйката когато се завърна - Да ми каже,че нощес като обикалял селото да пази, видял на два пъти лисица. Да затваряме добре кокошките . Абе добри хора са тези момчета. Бързо ни опознаха, знаят имената на всички ни, не само вардят за крадци, помагат за всичко. Да са живи и здрави и те , и кмета, че реши да ги наеме. Ама и ние като сме доволни първом на пенсията плащаме таксата за охраната, да не им спират на момчетата платата,че добра работа вършат. Спокойно се живее така.

Когато омотани с шапки и шалове пристигнахме на центъра групичката вече се събираше. Все възрастни и зрели хора, а като деца се радваха на снега. Ще речеш,че не са били друга зима на село. Някой си пиеха кафето навън, пред  магазинчето, други бъбреха на чай със Спаска вътре по масичките. Спокойствие и радост от живота. Това усетих. Помислих си, че бях толкова време в това село и през лятото, и сега. Никой не спомена,че е болен, че не може, че е стар, че ще се мре. Не, че нямаха мъки и неволи, не че им стигаха парите, не че не бяха самотни. Шегуваха се повече с тревогите и мъките си отколкото да се жалват. Извличаха радост и от най-дребните неща. Не ахкаха и не охкаха, просто живееха и бяха благодарни.

Оставих  леля Ганка вътре да се  разговаря с дружки, а ние със Спаска излязохме пред магазина. Заговорихме си за предстоящите празници. Стресна ни лудо бръмчене. От странична уличка „кацнал” върху мини снегоринче пристигаше кмета.

-Опасен е този наш кмет, погледни го. Миналата година ни събра, обиколихме селото и околностите, всичкото запокитено старо желязо събрахме, предадохме, добави малко пари  и купи това мини снегоринче. Прави пътечки в снега. Малки са, ама докато дойдат големите общински снегорини той е разринал пред къщите на най-старите хора.

Всички мъже се скупчиха около кмета, а той засмян махна към нас двете за поздрав.

Спаска ми разказа,че в селото няма читалище. Имали, не че нямали малка сграда по-рано. В мътните времена на промяната някой набеден бизнесмен го купил кой знае как, а после изчезнал. Така и седи сградата изоставена. Това било голямата болка на хората. Тогава кмета разчистил едно помещение в кметството и го превърнали в читалище. В една стая книги, сцена, места за зрители и всичко останало. Сърце да е широко,стигало им за тържества и седенки.

Още едно лудо бръмчене и пред магазин до мъжката групичка сред снежен облак спря АТВ-то на Младен, новият, най-млад жител на селото. Не успях през лятото да му отида на гости, но се надявах сега да го сторя.

Каква идилия. Сняг, тихичко стеле, но не трупа, комините пушат, дори куче не пролайва, тишина. Хората не бързат, снегът не ги спира за нищо. Групата се увеличаваше, жените от магазинчето излязоха и се присъединиха към нас. Никой не се препираше, не бързаше, не мърмореше, че още не е пазарувал, как ще се прибере, кое време е станало, че снегът трупа, как ще се шета или нещо такова.

Кметът се приближи, а с него и цялата мъжка група.

-Хора, да ви кажа нещо интересно и да видим какво ще речете вие. Младен ни кани на Коледа да отидем за обяд при него. Разчистил е билкарското помещение. Ей сега ще закараме старата печка от читалището и ще я поставим. Ще съберем маси. Там да направим посрещането на празниците. Какво ще кажете. Ще намерим начин да отидем всички.

Младен се засмя.

-Няма страшно, намислил съм интересен превоз, само се съгласете при мене да направим празника. Ще ви изненадам.

Заприказваха всички, питаха се, обсъждаха, а накрая бяха съгласни всички. Щом ще има с какво да се отиде до там, що пък не. Билкарското е широко, маси като има и за ядене ще се намери. Побъбрахме още малко. Де по двама-трима, де всички заедно, после пазарувахме и тръгнахме към къщи. Вървяхме полека, водех хазяйката под ръка, поспирвахме да починем. От дума на дума ето какво ми разказа до вкъщи леля Ганка.

-Като видя такъв сняг всяка година ми спомня за моя баща. Те с майка ми много се обичаха. Едно време се зели по любов, а тогава,мойто момиче, тая работа не била лесна. Да се ожениш по любов било чудо на чудесата. Всеки си имал либе, ама баща и майка когото изберели за него те женели. Моите пък дядо и баба разрешили на родителите ми да се земат. Три години се либили и накрая ги оженили. Та цял живот един от друг не се отделяха. Ние сме три дъщери. Аз съм най-малката. Татко ми беше много работен човек. Всичко по двора и градината той вършеше. На майка ми оставяше само женската работа. Беше и ловджия. В една такава зима, като тазгодишната беше навяло много сняг. Къщите едва дишаха, прозорците га светеха вечер ще речеш,че изпод снега свети. Една сутрин баща ми като отишъл да храни животните видял лисичи следи край курника. Нямаше страшно защото той се грижеше за стоката си и всички животни бяха надеждно прибрани. Ядосал се много на другата сутрин,  кога видял пак следите. Грабнал пушката и извикал на мама: „Радо, отивам подир лисицата, гледам ,че откъм Казалджика е дошла”. Докато мама извика, докато го спре,  мярнала надалече кожухчето му и цевта на пушката да се скриват из снега. Мина пладня, мина деня, взе да смрачава, татко не се връща. Разтревожихме се всички, повикахме комшиите. Дядо Миню, съседа ни, беше горски. Грабна пушката,  събра още хора и тръгнаха към Казалджика. Не беше валяло днес и  следите му ясно се виждаха. Не мина много време и се завърнаха, носеха го. Получил инфаркт и паднал сред нивите. Добре,че се сетил, забил пушката до себе си да се вижда отдалече. Не минаха и три дни, почина. Тогава медицината беше още безпомощна, а и той освен инфаркта, настинал от лежането в снега, получи и пневмония. Та замина си в такава зима едва навършил 47 години.

Мислех си,че виждам романтиката на снега, красотата, но той може както някога и днес да бъде страшен,  да взема своите жертви. Човек е безпомощен понякога пред природата, особено когато я подцени.

Прибрахме се , разтоварихме покупките, подредихме ги и седнахме на обяд. Нямах търпение да науча какво са решили жените за празниците. Какви вкусотии ще приготвят, коя какво и в кой ден ще бъде големият празник.

Милка Маркова

Добре дошла, зима!

Света Ана

Към надвечер виелицата утихна. Заваля кротко и затрупа тихо. Къщята приклекнаха още, пушеците от комините слязоха в ниското, пъртините  една по една легнаха под снега. Нощта прииждаше, слизаше откъм гората, минаваше между къщите, надничаше през прозорците, наглеждаше животните и се притаяваше из дворовете.

Танаса  овързана с голям шал, обута и облечена дебело, с оборската лопата в ръка разнасяше тор из двора. Оставяше по една лопата пред всяка врата, слагаше върху купчината по малко слама. После драсваше клечка и подпалваше огън. Да гори  докато наръси пепел и просо наоколо. Нейна беше тая работа, утре е ден Света Ана. Тая нощ е черна и лошава. Нощ на прокоби и черни магии. Нямаш ли защита за дома си, нищо се не знае какво те чака утричка. Танаса имаше и момичка в къщи, булката беше бременна, всичко трябва да е по реда си. Страшна нощ е тая, потайна. Магии лесно се сторват. Цяла нощ врачките и баячките не лягат.

Преди малко се прибра дъщеря й. В ръка начупила една стиска клонки от ябълката, да ги натопи край огнището. Да си види късмета: цъфнат ли до Коледа, ще я женят другата година. Имаше си тя изгора, за него все мислеше, прикята си гласеше.

Подпря се Танаса на лопатата, замисли се, усмихна се. Сина и снахата дай Боже рожба ще завъдят скоро. Нареждаха се работите. Почитаха я децата, слушаха я. Ей на, утре жените работа няма да пипват. На Света Ана на деня не се работи женска работа, че да е здрав добитъка доде отмине студеното. Сина й пък я послуша като му рече нийде да не ходи днес,че ако закъснее по къра, опасно е за мъжете. Той се беше наканил да иде до близката гора, да огледа за бъдник, че ей Коледа къде е. Танаса го спря: не ходи ,бре сине, чакай по-нататък. Недай си Боже да окъснееш, тая вечер самодивите рано излизат, примамват окъснелите мъже, живота им отнемат с любов. Стой си тука -послуша хеле майка си, не отиде.

Отърси от себе си снега Танаса и огледа огньовете из двора. Тлееха пред вратите на дама, на кошарата, на кочината и курника. Тъй трябва. Само пусто да не беше вдовица останала, чиляка си да не беше губила. Ама на, Господ тъй отредил. Добре,че челядта й е край нея. Пък утре е Света Ана, свят ден, празник.

Снегът сипеше, Танаса, се запъти към къщата. Отупа краката си, подпря лопатата на стобора, отвърза огромния шал от главата си и отвори къщната врата. Топлина и смях я посрещнаха. Домът и децата й.

Милка Маркова

Добре дошла, зима!

СВАТБА

Къщята едва пъшкаха под дебелите снежни завивки. Извиваха дъх нагоре към небесата, плочестите комини димяха като стари цигански лули. Снегът трупаше, зимата нехаеше, тръскаше си брашнените чували и над земята валеше на едри парцали сняг. Белееше навред, хамбарите бяха пълни, стоката - на топло, дръвниците - изкамарени. Стопаните почиваха, невестите предяха, тъчаха и плетяха, мъжете се посъбирваха в кръчмата.

Внукът на дядо Станчо, най-големият, беше довел булка в бащини двори. Носеше неговото име, Станчо се казваше. Булката - русичко, нежно момиче, една на мама и тати. „Добро е това. Той е най-големият, след него има още двама братя. Ще иде заврян зет, ще отвори място за малките. Булката само чедо, имот за Станча ще има” - така мислеше дядо Станчо и бавно прехвърляше броеницата в ръце. Залежал се беше напоследък. Пак се шегуваше с дъщерите, пак куражлийски подвикваше на баба Мина, но се виждаше, че е немощен. Годините му не бяха малко, 87 беше напълнил. Нямаше някакви болежки да речеш, ама ей тъй на - не му се пипаше и от постелята вече не му се ставаше. „Май иде време чиляк да взема тоягата и да тръгва към портите на свети Петра”- минаваше мисъл на дядо Станчо и той малко тъжно се усмихваше под мустак. „Ох, Божкее, подсмихва се, чиляка ми, дано се повдигне” - си думаше баба Мина, шетайки край него. Трета му беше тя. Две жени беше погребал, децата от двете и тези, дето доведе баба Мина, и тя вдовица, техните дето се намериха после, всички отгледаха двамата. Трудни времена бяха в държавата, ама хората не се даваха лесно. Балканджийската жилка яка беше, не се късаше и затриваше.

Денят  вече се навеждаше към Бахлъка и се снишаваше нещо да му прошепне. Да му разкаже къде какво е видял из селото и после да се търкулне зад якия му и широк гръб, да си почине. Дядото гледаше бялналото се чело на баира и ей тъй спокойно му ставаше на душата. Нищо,че си отива от света, живял беше свястно, деца беше отчувал. С бабата се спогаждаха, добре живяха. Не му беше свидно, уморен беше и е време да влиза в земята.

Зачу се гълчава по пруста, разпозна гласа на най-големия си син. Вратичката на стаята се открехна и синът му влезе. Свали каскета и поздрави уважително. Едър, голям мъжага. Як, работен. Амен сам се беше отгледал. Коги майка му се затри в черната земя той беше тринайсетгодишен момчурляк. Замина с газдите от селото по Маджарско на бахчеванлък да се учи, после войните го взеха по фронтовете и кога се завърна, беше силен и голям мъж. Зад него тихичко надникна жена му. Отиде при свекъра си и му целуна ръка. Дребничка и сговорна беше тя, усмихната, работлива. Трима сина роди, къща на два ката и голям двор върти. Намерили се бяха. Добре поминуваха, защо ли бяха дошли.

-Тате, ти ша прощаваш, че та раздигаме по вечеря, ама не търпи отлагане. Трябва да те питаме. - поде синът му. - Знаеш, Станчо булка доведе. Туй добре, ама сватовете искат сватба да стягаме. Ние пък се чудим. Ти лежиш, немощен си. Редно ли ще е туй. Внукът прави сватба, а дядото лежи.? Кажи, тате, както кажеш тъй ще стане. Ако кажеш сватбата с година ще отложим, сгодени ще ходят. Като се даврандисаш, да поочувръснеш, ей на пролетес, тогава сватба да вдигаме.

Помълча дядо Станчо. Мило на сърцето му стана, с издайнически топъл поглед погледна суровия си голям син. Преглътна, зарея за миг поглед навън към затрупания двор. Пред очите му тичаше малкото му момче и първата му изгора - Мария се смееше с разперени ръце да го хване. „Време е, време е да отивам при нея…”

- Слушай, Миньо, слушай, булка. Младите са тръгнали веке. Грехота й от Бога да се спират. Моята, тя изпята, аз моето съм го минал. Сега е техен ред. Вие сватбата си гласете и сватбата правете. Радвайте се на децата си, на добър час да им е. Аз ей тука като си почивам и като чувам тъпаните, като чувам играта, за мене туй е добро. Всяко нещо, синко, е по реда си и с времето си. Да са здрави младите и сватбата стягайте.

Целунаха му ръка синът и снахата и тихо излязоха. Дядо Станчо въздъхна, изтри бавно ъгъла на окото си и се усмихна. Първия му внук щеше да се жени, първородният му син свекър ставаше. Бива ли да се тъгува, че той е немощен? Тъй ами, да се женят младите, да се множи родът. Пък ако свети Петър не е пратил Архангела при дяда Станча, младите ще минат да му целунат ръка и по един алтън да им пусне в шепите. Нали е старея на родата!

Денят бавно угасваше, снегът трупаше тихо, затрупваше пътищата и партините и селото се притаяваше за сън.

Мина се Игнажден, сватбата на Станчо, дядовия Станчов внук, после Коледа мина и една тиха снежна утрин баба Мина завари чиляка си заминал. За отвъдното. Тихо, сам, без да се обади. Спокоен за челяд и род. Така завърши земния си път дядо Станчо - як, работен и умен, шегаджия българин, отгледал голяма челяд и дал своя дял за българско. Беше лето 1947-мо.

Милка Маркова

Добре дошла, зима!

Как дойде Новата 19…година

Току-що бяхме вечеряли. Майка раздигаше масата, дядо протегнал крака  и скръстил ръце на гърдите си почиваше на миндера. Баба седна до мене на малкото столче. Щеше да ми разказва приказка. Татко влизаше и излизаше навън. Бързо се прибираше и с него в стаята връхлиташе зимната виелица. Продължаваше да сипе сняг, беше натрупало и аз се радвах от сърце, че утре ще ме повозят на шейната. Бях малка още и не ме пускаха с другите деца, но баба или татко винаги намираха време да ме пързалят с малката шейничка. Дори понякога стъпвах на оборската лопата, хващах се за дръжката й и баба внимателно ме возеше по дворчето отпред. Ей така, като бонус както бихме казали днес.

Беше хубаво, радвах се, а близките ми бяха весели.

Някой почука на вратата. Зачудих се и погледнах към баба. Всички замряха, ослушваха се. Кой ли чука в тази виелица? Портата беше залостена, навън е тъмно, крак на чужд човек не можеше да стъпи в двора. Кой ще чука на къщната врата. Баба стана, дядо се усмихна под мустак, а майка попита: „Кой е?” Чукането се повтори. Бях малка, страхувах се, нищо, че стаята беше пълна с възрастни. Станах и аз. Майка отвори вратата, аз надникнах иззад бабините поли…Какво мислите, че видях? Най-приказното нещо на света, което до този миг бях виждала в краткия си живот. В стаята електрическата крушка внезапно изгасна. През вратата се провря малка, красива елхичка, отрупана с гирлянди от пуканки, с висящи проблясващи в станиол бонбони, с алена звездичка на върха. Свещички горяха по клоните й. Висок, стар дядо с дълга брада, очила и огромен кожух, с нахлюпен калпак влезе заедно с много сняг в стаята. Изведнъж стана тясно и мразовито. Всички наоколо се изправиха, а аз държах здраво бабината ръка и стоях все там зад нея.

-Има ли тука едно малко момиче на три годинки? - запита самият дядо Мраз, защото това беше той, дошъл с тази прекрасна елхичка у дома. Страх скова детското ми сърчице и не смеех да отговоря. Не можех да издам дори звук.

Вместо мене отговори майка. Татко ме взе на ръце и ме повдигна до елхичката. Гледахме се с дядо Мраз. Черните ми очета бяха широко отворени. Не мръдвах.

- Момиченце, ти слуша ли големите тая година. Добро дете ли беше? Научи ли някое стихче, песничка?.

Беше изключено да му отговоря. Цялата стоях вцепенена.

Отново заради мене отговори майка. Тя ме похвали,че много съм слушала, че бързо раста и скоро ще стана голямо момиче. Тогава дядо Мраз се засмя гръмогласно и каза:

-Щом си слушала, щом знаеш и стихчета тогава за тебе има подарък и една изненада. Ето, тук, в тази торбичка ти нося подарък. Изненадата е, че през Новата година ще станеш кака. Ще ти се роди братче или сестриче, а ти ще станеш голяма, ще станеш кака. Ще помагаш на баба и на мама да гледате бебето.

Дядо Мраз ми подаде торбичката, отворихме я с татко, а от нея се показа прекрасна кукла - с черна коса, сини очички, обута в червен голф и жълта блузка. Занемях от възхита. Веднага кръстих куклата Снежанка.

Дядо Мраз се сбогува с мене, с близките ми и излезе в тъмното, на студа и в снега. Замина при другите деца от махалата.

Още треперех от страх, но в ръката си държах прекрасната кукла Снежанка, пред мене на масата пукаха запалените свещички на малката елхица, която дядото остави за мен. Най-радостното и тайнствено нещо беше новината,че ще имаме бебе, че ще стана кака. Колко хубаво!

……………….

На другата сутрин когато отворих очички, майка ме погали по главата, целуна ме и ми съобщи,че Новата година е пристигнала малко след дядо Мраз. /Тогава така се наричаше у нас Добрият старец/

Милка Маркова

Добре дошла, зима!

Никулден

Снежна, декемврийска вечер. Фъртуна, сняг, писъците на вятъра блъскат стените на къщата. Старите греди скърцат жаловито, димът на комините се усуква и не може да поеме към ниските облаци. Уж е Никулден, рано е, но зимата нехае и не прощава. Селото стешило, къщите наметнали бели ямурлуци, притихнали. Прозорците през къща през две, че нейде и през повече просветват, мигат като светулките лете. Светнат, примижат, после светлинката изчезне из снежната вихрушка, че пак се покаже.

Сам съм в къщата. Седя пред напалената стара баджа. Голям пън избхува в искри, припламва в сини пламъци, запушва, после нещо дръпва от сърцето му голям пламък и го извисява към гърлото на комина. Имам си нарочно направен капак за баджата с хубава картина, нарисувана от приятел художник. Когато не е напалена, я затварям с този капак. Отоплението ми е с пернишка печка, останала кой знае откога Тъй съм се устроил. Старата къща добре се топли, не мръзна зимно време.

Преди няколко години се завърнах от бродене по света. Нашите отдавна си заминаха от света. Семейство тъй и не свих. Когато спрях митарствата се оказа,че нямам и дом в България. Затова се завърнах в бащината къща. Як, здрав мъж, щях да оцелея с припечеленото по света. Решението ми беше, ще живея тука. В дебрите на Балкана, където е живял родът ми две-три поколения назад.

Обичам да гледам горящата баджа. Топло е, креслото съм сложил срещу огъня. Разтворил съм една от любимите си книги, но тая вечер не ми се чете. Мислите ми блуждаят неуправляеми, отскачат къде ли не по света. Ту са на някой голям презокеански кораб, ту летят с модерен лайнер, ту скитат нейде по приключения. Къде ли не съм бил и сега ми е драго да се връщам в годините си по света. Виелицата навън внася още повече уют в къщата и душата ми.

Обичам Никулден. Някога баба ми празнуваше име на тоя ден. У нас ставаше голям празник, много народ минаваше да я уважи. Затова, откакто съм тук се старая да спазвам традицията на рода. Не бях забравил да се подготвя и тая година. Имах замразен шаран. Е, не си направих кой знае каква вечеря, но го изпържих до златисто, имах прясна пита. Една семейна двойка живееше в съседната махала, та жената рано след обяд ми донесе малка питка ,изпечена за мене. Решили с мъжа си,че сигурно няма да отида, ако ме викат у тях, та ми донесла питка по обичая. Благодарих, пратих на мъжа й бутилка уиски от запасите си.

Кога завъртя виелицата и вятърът наду бузи, залостих пътната врата яко, да не я отвори. Напълних сандъка с дърва за цялата вечер, заредих пернишката. Като поотмине вечерта, ще я запаля, да ми тлее през нощта. Баджата щом угасне, ще почне да пуща студ отвън, затова се осигурих двойно.

До креслото ми седи приготвена малката кръгла масичка. Пърженият шаран, трушийката, отворена бутилка вино, чашата. Обичам салтанатите, нищо,че живея тука из усоите на Балкана. За мене яденето, особено празничното си иска своята красота. Предвкусвам удоволствието на вечерта. Хапвам от шарана, пийвам винце, усмихвам се на мислите си. Не пуснах нито музика, ни телевизия, а за компютъра и на ум не ми идваше. Искам безметежна вечер. Снегът допълваше красотата на празника.

От унеса ми ме извади звук, който осъзнах, че чувам от известно време. Някой хлипаше, плачеше. Не може да бъде, казах си, това не е истина. Погледнах бутилката, виното така си седеше. Пиех втората си чаша. Тръснах глава, засмях се и пак се завърнах при спомените си. Този път хлипането беше току пред вратата ми. Абсурд. Нали залостих пътната врата, а във тая виелица откъм двора, който опираше до поточето в ниското и оттам се емваше по отсрещния баир, нямаше кой и как да дойде. Взех бавно от лавицата пистолета си, приближих до врата на стаята. Бутнах електрическият ключ и навън чардака на къщата светна със силата на локомотивен фар. Погледнах през шпионката, която нарочно бях монтирал още при настаняването си в къщата. Никой и нищо не се виждаше навън. Постоях до вратата. Отвътре разбира се. Не, не ме е страх, но все пак наоколо къщите са пусти. Плачът не се чуваше. Засмях се и когато понечих да си седна и продължа с прекрасната вечеря, някой се строполи пред вратата и плачът този път беше силен. Махнах резето, дръпнах рязко вратата.

Чакала само този момент виелицата изсвистя и влетя в стаята. Запрати хиляди искрящи снежинки върху огъня. Отстъпих крачка пред силата й и сведох поглед. В краката ми беше паднала треперейки, млада жена. Превита на две, с тъничко палтенце и сплъстени от снега и вятъра черни, дълги коси. Стоях онемял, а тя хлипаше през прага и на земята. Все още в ръка с оръжието, посегнах с другата и повдигнах жената.

- Коя сте Вие, какво правите на прага ми? Откъде идвате, какво Ви е? - с пресъхнала уста питах без да спирам. Жената избърса с опакото на ръката лицето си, после се изправи. Красива, много красива. Лицето й бледнееше от студ, очите й, обрамчени от дълги, черни мигли бяха плувнали в сълзи.

Въведох я в стаята и затворих врата. Не изпусках оръжието, настаних я на стол до баджата. Седнах насреща й и я загледах.

Тя заразказва на пресекулки, а аз слушах без да промълвя дума. Неправдоподобна история. Аз съм мъж бил е пребил, препатил и ходил по света. Видял и чул какво ли не, любил жени, лъгал и лъган от жени. Целият й разказ беше абсурден, но не я прекъсвах. Все така в обсега на ръката ми лежеше оръжието, преместих масичката между двама ни. Сложих още една чиния, чаша, начупих пита. Поканих я.

Жената плахо помоли разрешение да свали тънкото си палтенце. Защо й е разрешението ми? Имаше прекрасна рокля. Разбирах от рокли. Къде е тръгнала из планината в тоя студ и сняг, с такава рокля. Всичко е някак не на място. Слушах и показвах, че й вярвам. Вдигнахме наздравица за Никулден. Хапвахме рибка, пийвахме от чудесното вино. Косата й изсъхна, от буйният огън бузите й станаха розови като розов цвят. Не,не ме избива на поезия, така си беше. Красива, много, много красива. Неземно красива. Тук, при мене, в дън Балкана. Имаше нещо нередно. Не я изпусках от поглед, но да си призная ми беше приятно. Отдавна не съм бил в компанията на млада жена. Говореше напевно, омайно. Очите й искряха като жарава, черни и дълбоки.

Повече не върнах разговора около нея и пристигането й тука. Оставах нащрек, но си говорехме какво ли не. Беше уютно и тихо, навън снегът се утешил и стелеше. Вятърът се беше снишил из градините зад дърветата и само шептеше,че е там, да не забравяме. Старият пън разжарил се, червенееше, бледнееше, пламъците му бяха тихи и го обвиваха цял.

Нощта напредваше, преваляше, губерът на леглото зад мене грееше ален. Бедрата й бяха бели като мрамор, а гръдта й стегната и млада. Косите й ме оплитаха, премрежваха лицето ми и само крайчецът на окото ми виждаше дръжката на проблясващият от огъня пистолет. Отдавна не бях любил жена с такава страст. Беше някакъв сън, наслада и потъване. Всичко беше една въртележка от разжарен огън, дълги женски коси, нега,мъжка бурна страст и лек женски писък, метал на оръжие. Някъде дълбоко в съзнанието ми неверието и учудването стояха нащрек, а мъжката ми сила избухваше и обладаваше това прекрасно женско тяло. Вече не питах и не се чудех. Всичко беше безкраен вихър.

Събуди ме студът в стаята. В баджата имаше само пепел, няколко въглена немощно тлееха под нея. Голямата пернишка печка не беше дочакала разпалване. Капакът с красивата картина не притулил голямата паст на комина. Станах и бавно закрачих из стаята. Бях сам. Нямаше и следа от снощната ми гостенка. Нямаше следи и в леглото ми. Нито помен от бурната любовна нощ. Изглеждах глупаво. Повдигнах бутилката вино. Все още се мъдреше от питието в нея, недопито. Чашата на жената седеше наполовина пълна, парчето риба недокоснато... Тя вечеря с мене, отпиваше вино, както и аз. Не можеше всичко да е плод на изпитото от мене. Жената беше идвала, зная. Обърнах се, да, пистолетът ми лежеше на мястото където го бях оставил, на една ръка разстояние. Какво се беше случило с мене тая нощ? С мене, врял и кипял по света мъж?

......

Месеци по-късно, през пролетта, една вечер говорех със съседите. Тия, далечните, семейството. От жената научих, че долу, край малкото поточе до което слизаше дворът ми, хората някога виждали самодиви. Там имало тяхно хорище, поляна, на която играели нощем. Попита ме жената слизал ли съм долу, виждал ли съм хорището, има ли го още?

Не, не бях слизал, не бях го виждал, не знаех има ли го още. Не знаех има ли самодиви долу, в края на моя двор, до гората, в потайното...Не знаех..., не бях ги виждал...

Милка Маркова

Добре дошла, зима!

Свата

Зимааааа, зима. Трупа, вече трети ден не спира. Бръсне от североизтока, завърти го пък от запад, сипе ли сипе. Едри парцали падат, после зафучи, надребни ги, сгъсти ги и човек носа си не види. Дядо Малчо върви по пъртината през равния двор и попържа тихо. После се сеща, че няма кой да го чуе. Всички са се навряли в миша дупка от студ. Затуй смело пуска из мустака си една засукана, дълга и яка попръжня. Ей тъй на, на човек да му се отпусне сърцето и да си каже каквото му е на душата. Беше пийнал малко червено винце по обяд, позадрямал беше  на топло. Още когато баба Марина го заръчка да върви при кравите, че се мръкнало,  се беше разпопържал той, ама на акъл само. Вървеше срещу виелицата по откритото, загръщаше късото си кожухче и се сещаше за всички световни, роднински и комшийски нередности. Имашеее, имаше за какво да ги реди дядо Малчо. Влезе под сайванта, дръпна сено от сеновала с вилата, внесе го в топлия дам при кравите. Добре си бяха те, топличко, зайре имаха. Погали ги, потупа ги по задниците. После разстла сеното в яслите и като излизаше се сети на кого го беше най яд. Е, то се знае най-много го беше яд на бабата му, ама после нея го беше яд най-много на свата му. Още като браха голямото лозе есента с тежък, миризлив отел, свата беше обещал. Зарече се, че захвърля ли североизтока зимъс  ще покани свата си Малча да опитат тежкото вино поне за два три дена. Свири фъртуната вече седмица , никакъв хабер не беше пратил свата. Селото му ей го де е, през поляните и чаирите има - няма в снега час път. Вървеше обратно по пъртината към къщи дядо Малчо и го хващаше все по-силен яд на свата. Вместо да седи тука и да слуша мърморните на баба Марина можеше да дръпне до сватовото село. Запопържа дядо Малчо, зазаканва се. Додето  иде в къщи беше решил. Направо през портата и хукна към комшията си. Комшията му беше човек държавен, горски. Имаше една бердана в къщи и беше много як мъж. Коня в калта не оставяше и думата си на две не правеше. Него ще викне, ще вземат пушката и ще идат двамата до селото на свата да видят тая работа. „Ще го гръмнем като нищо неговата сватска мамица” - нареждаше дядо Малчо и виелицата не можеше да го спре за нищо на света.

На другата сутрин рано, двамата комшии с берданата на рамо, облечени в къси кожухчета и големи калпаци, с дебели навуща на краката, без да слушат мърморенето на жените си, поеха към селото на свата. Само 3-4 километра ги делеше от лелееянато тежко вино. Попържаха и се заканваха,че ако свата е изпил виното без да ги покани и да ги дочака, то присъдата му е четена. Ще го гръмнат право в челото, като мъже.Тогава сватята иска или не, ще налее по чаша вино за бог да прости. Поляните над селото бяха завеяни от преспи, гората едва се мержелееше из фъртуната, но двамата мъже смело поеха на път. „Божкеее, дано ги опазиш, Божкеее”- нареждаха двете жени и бързо,бързо залостиха вратите да не вкарат виелицата в къщи.

Мина се ден, два. Вилня вятъра, мести преспите, пренарежда ги по поляните, засипва пъртините, свири в комините. На третия ден спря, уталожи се. Двамата комшии още не бяха се завърнали. Дали някъде паднаха и снегът ги затрупа, дали вълци ги пресрещнаха през гората, къде да ги търсят се тюхкаха жените им. Свикнали бяха те на мъжките лудории, ама това вече мяра нямаше. Къде пладня облаците се разтикаха, слънцето огря и засребри  чистия сняг. По някое време откъм баирите над селото се зачу ручилото на гайда. Свирнята се изви над къщята потънали в сняг, над комините и заедно с техния дим литна в небето.Гърмежи запукаха, мъжки гласове заечаха. Какво ли става се зачудиха комшийките.  Дали годеж нейде стана, дали ергенаши са откраднали пак мома от съседното село. Запроничаха през скрежасалите стъкла. Не беше годеж, не беше сватба. Дядо Малчо и комшията му горския си идеха от гости. Да ги изпрати след тридневното гостуване, с тях през снега идеше и свата на дядо Малчо. Не беше изпил самичък той виното. Чакаше за тая работа, че нали дъщеря беше дал там, смее ли да не остави и за свата вино. Не само тежко вино беше заделил за важния гост, но и блажини от закланото прасе, зелце за лютата ракия. „Как да гръмнеш такъв сват, я?” - викаше дядо Малчо и надигаше шишето вино, което носеха за из път. Отдъхнаха си жените, засмяха се. Мъжорята  се прибраха по живо, по здраво. Свата  пък остана да върне гостуването, да види дъщеря си и да опита от тукашното вино, да види добър майстор ли е лютия му сват.

Нека вият вълци, нека трупа сняг. Бъчвите имат още вино, каците са още пълни с трушии и зеле, блажинка има от големите заклани шопари, жените шетат из къщи. Все някак ще изкарат зимата сватовете и комшията им горски.

Милка Маркова

Добре дошла, зима!

 

Земята на розите

Сивееше вече, снегът тихо застилаше притихналото село. Нощта с потайни стъпки  слизаше от гората и влизаше в селото. Прикриваше се зад кюшетата, надничаше през прозорците. Мракът се настаняваше по дворовете и се утаяваше зад дуварите. Уличните лампи едва мъждукаха, притихнали  под ласките на падащите снежинки.

Бавно крачеше старият циганин, едва влачеше премръзналите си крака, увити в кой знае откога мокри парцали. Подпираше се на тояжката си и вървеше пипнешком. На сън да го бутнеха знаеше пътя и не му трябваше да гледа. С посинели пръсти стискаше дръжката на бакрачето си. Там, в него беше животът му. Тая вечер добри хора сипаха малко свинска пача, топла и блажна, завили му бяха в стар вестник дебел крайщник хляб. Ще си хапне добре. Цял ден стомахът му къркореше от глад и се превиваше на възел. Знаеше той в кой ден и на коя порта да похлопа, че да не го върнат. Сега, преди Коледа,  хората тръшнаха големите годинаци шопари, вред миришеше на щавена кожа и препечено месо. Не го оставяха гладен стопанките. Смиляваха се над него и все слагаха по нещо в торбичката или в бакрачето му. Усмихна се мъжът на себе си и вдигна лице за целувките на снежинките. Наближаваше края на селото, а там, току на поляните беше неговата схлупена къщурка. Една стаичка на земята, с маалко прозорче от замазано в стената стъкло. Гледаше нагоре, към поляните и тъмната гора. В тая гора беше спасението му. Горският, добър човек, разрешаваше да събира по някой паднал клон, да пали огнището в стаичката си. Туряше вечер дебело сурово дърво в огъня и то мъждеше цяла нощ. Тъй поне не зъзнеше от студ под парцаливия юрган. Завиваше се през глава и слушаше воя на вихрушката. Усещаше я как чука по вратата, по стъклото на прозорчето, как блъска малката къщурка сякаш иска да я стовари върху бедния човечец.

Върви старият циганин из пъртината, наближава къщичката си, предвкусва сладостта на храната, която носи и мечтае. Още някой друг месец, няма да е дълго и ще пукне пролетта. По поляната ще назеленеят кукуряците, ща зазвънят с камбанките си. Ще замирише на теменужки из трънките наоколо, ще набоде младата тревица. Тогава, ех , тогава той ще тръгне на далечен път. Ще си окастри една хубава, дебела тояга от гората. Може да накара горския да му я отреже от някое яко меше. Ще изпроси що-годе здрави цървули от добра стопанка,че пътят му ще е дълъг. Друга пък му обеща чисти и здрави дрехи, прилични. Ще се премени кьор Юсен, ще мине Балкана и ще слезе там, дето розите цъфтят. В него край се е раждала жената, която беше в младините му.В него край живее сега дъщеря му. Иска да я види. Не я е виждал от малка. Сърцето му трепти за нея.

Иххх, кьоравите му очи засълзиха, премрежиха се. Той и тъй не виждаше, ама нали знае пътя, нека блъска снега. Беше обърнал взор назад, към младите години. Тогава беше слабичък и весел циганин. Открадна жена си от техните и я доведе тука, в това село. Пъргав беше,  работлив. Работеше по хорските нивя, плащаха му. Жена му пееше по цели дни и на главата й все роза закичена. Той тичаше след нея, да я хване, да помирише розата. После да скърши снагата й в малката стаичка и цяла нощ да я люби. Под  звуците от гората, крясъка на совата, усмивката на луната. Роди им се малко, черничко момиченце с къдрави плитчици. Носеше го на раменете си, а след тях ситнеше циганката му. Весели и безгрижни години.

После стана страшното. По вършитба беше, падна от купите слама, набоде окото си на желязна вила. Цериха го знахарки, но окото му изтече, другото от болката се смали и взе трудно да вижда. Хората не го търсеха вече за работа. Даваха му тези, по чиито ниви беше работил, даваха му дрехи, храна. Не го оставяха гладен, даваха и за детето. Жена му взе да се сърди, да плаче, ама не рачи да поработва по къщите. Един ден като се прибра в къщичката не я завари. Взела дъщеричката, едно вързопче дрешки и заминала за нейното си село. Казала да не я търси, няма да се върне. Не ги видя повече.Понякога чуваше от пътници, че дъщеря му порасла, учила малко, работела. Подир туй се задомила. Мъката тежеше в гърдите му, но се радваше, че е добре, че вече е голяма и работна. Само една мечта имаше, да я види поне веднъж дорде единственото му око държи пътя още.

Реши и започна да събира малкото парици, които пускаха в шепата му. Молеше тоз,онзи да им поработи,че му трябват пари. Хората не му даваха работа, знаеха ,че не може и го даряваха с още храна. На него храна не му трябваше, стигаше му туй дето му даваха.Трябваше  да им каже защо са  парите. Тогава добри хора от махалата обещаха, тръгне ли, ще му дадат някой лев. Да е спокоен.

Най-после пристъпи прага на къщичката. Бутна вратата, стъкна огъня и седна пред него. Протегна крака напред, да ги стопли и загреба с лъжицата от изстиналата пача. Топеше огромни залъци от крайщника и загрибаше с лъжицата. Гледаше огъня и в пламъците му пътуваше бавно към ония поля с розите.

Навън снегът трупаше, стигаше амен до стъкълцето на прозорчето. Старият, кьорав циганин не се обръщаше да го погледне, той виждаше слънце и рози. Сред тях засмяна идеше дъщеря му. Само ще я види, нищо няма да й рекне. Какво да й каже. Не можа да я отгледа с двете си ръце. Какъв баща е той. Затуй само ще я види, ще я погледа. Да се напълни душата му с радост от чедо. Едно е зорът сега, да дочака пролетта. Да тръгне полека с торбичката и тояжката в ръка.. При неговата дъщеря, при неговата уханна роза. Там, в земята на розите.

Милка Маркова

Добре дошла, зима!

Зимен ден на село

Такъв сняг не бях виждал. Е, не,че не съм де, то нали съм вече на кусур години, ама такъв чист и дебел не бях виждал, наистина. Това си мисля и вървя към кафенето. Минали машини, разринали също като в града, ама тука снегът чист, чист, бял като пролетно кокиче. Въздухът кристален както би казал някой поет. Баш тъй си е без да съм написал и едно стихотворение в живота си.

Тая сутрин както винаги след закуска и побутване на туй-онуй из къщи се отправих към кафенето. Докато жена ми приготвя поръчаният от мене обяд ще мръдна до центъра, да не й се пречкам и да не почваме безкрайните разговори за достойнствата на характерите ни. Смях ме е като си помисля за тия ни „разговори”. Ми ние цял живот никога не сме се карали с жената тъй културно бе, без ярост, надскачане и тъй нататък. Просто си казваме разни неща един на друг и ни е смях, та се късаме. Ей, това на село и кавга не можеш да си спретнеш като хората, не върви. На село всичко ти е благо и драго на душата. Само дето булки няма толкова, ей тъй човек да оплакне окото. Има де, как да няма, ама все наборки, все пенсионерки завърнали се на село. Тук-таме някое младо, но  ти баш него ли ще срещнеш като излизаш.

В сладки мисли бях стигнал нахилен кафенето, влязох на бързо да не зяпа отворената врата. Съзрях в дъното бай Васил, стар приятел и право към него се засилих. Не пропуснах да погледна към барчето и да викна на Николинка кафе и коняче както винаги. Хвърлих й един мераклийски поглед колкото да не ме забравя, макар,че меракът ми отдавна беше изветрял. Николинка и тя наборка, кво толкова да й се мерача, ама ей тъй за отскок.

Пернахме по една ръка с бай Васил и се тръшнах на стола. Той също на кафе и коняче. Тъй сме свикнали ние младите пенсионери, както едно време, кафе с коняче. Каквото ти хареса на млади  години туй ти остава мерак цял живот. Другото , модерното - не. Туй уискита, водки, неее, ние си пием кафе с коняче или яка селска ракия. Не, че не сме пробвали всичко де що има по разни банкети, срещи, отчитания на съревнования и тъй нататък.

-Пак хвърли един мераклийски на Николинка, не се спираш - смее се бай Васил и поглажда мустака.

-Що, ти да не би да си видял нещо различно докато дойдеш? - питам и аз дяволито.

-Бе къде ти, то всичко живо се завряло в миша дупка, ква жена да видиш. Даже да видиш някъде то тя се е увила в панталони, анцузи и кво ли още не щеш, що да я гледаш - вече и двамата се заливаме от смях.

Пристигна моето кафе, конячето, чукнахме се за адет с бай Василя и си залафихме за празни работи. Малко политика, но от страх да не се разпопържаме бързо, бързо минахме на домашни теми. За децата, за къщите, за жените естествено. Какво ли толкова да си говорим за жените освен коя какво наготвила, как ни се е усладило, какви майсторки са в кухнята.

-Виж кво ще ти кажа, мойто момче - де на смях , де сериозно ми вика моят приятел - аз до какъв извод съм стигнал. Имай си ти жената, уважавай си я още повече, щом сте стигнали двамата до днешния ден заедно. Кусури всеки си има, всяка жена има нещо дето да не ти харесва. Недей й намира махна на нищо.

- Бе друго си е като видиш ти някоя тънка, пък по-млада, дето върви и се кърши, дето отмята назад косата - замечтано почвам аз, но бай Васил ме спира с ръка.

-Чакай сега и ме слушай. Аз това съм го мислил  и премислял. Той меракът си е мерак, пък за чуждо и различно еша си няма. Да размишляваме обаче като мъже на възраст, улегнали и разумни. Що бе джанъм,  да си прави човек бели, а, баш сега кога остарява. Верно е, че нашите булки не са ония ми ти момичета дето тичахме по тях, че дъх не ни оставаше. Натрупали някое килце, талията им я няма май вече там дето беше.

Пийваме коняк , отпиваме и кафе и продължава бай ти Васил.

- Боядисват косите, пък отдолу израстя на бърза ръка за ден -два бяла коса пак, не винаги миришат на парфюми, макар ,че ги имат и сега по тоалетките в спалнята. Миришат на манджи понякога, ама пък как сладко ни готвят , а?

Замислям се и аз, докато го слушам си представям мойта жена в къщи. Старае се жената макар да сме на село вече две-три години. Косата във форма, дрехите спретнати,че и секси дет се вика. Е, понапълнила дупето , ама и пазвата й е пълна. Току попоглеждам към нея кога нещо чопли из градината. Е, аз също си гледам работата де, но поглеждам и към пазвата й.

- Другото пък си мисля аз, та ние как изглеждаме, а? Не ни ли виси тук и там това и онова, а? Не ни ли светят главите като ракетни площадки, а? Да не мислиш,че някоя вталена, елегантна и начервосана нас ще гледа? Ако младее жена ти на тия години нали ще я гледат всички набори,че и младите,че и по-дъртите от нас. Да не остане само наша, а, как мислиш ти? Няма братче, ще може да избира колкото си иска и погледнеш някой ден бегала, нали тъй?

-Тъй е, - викам му и аз - то дет се вика стар боклук като се запали - и се смея колкото мога. Отмятам назад глава и хвърлям по едно око към маса дето има жени да пият кафе. Ей тъй, не че нещо, ами все пак да видя дали ловя окото още. Майтап правя, но на ум се замислям на бай Василя по думите. Аз съм си го мислил същото понякога. Какво ни е на жените, че и на нас. Бяхме млади, бяхме хубави, дето има един лаф останахме само „И”. Нищо де, голяма работа. Аз си харесвам жената, пали ме тя мене още.

Ей на, дойдохме си на село, оправихме къщата, уредихме си удобствата. Станем, шетаме си, работим си, хапваме и пийваме с приятели. Спокойно, никой не те гони за никъде. Създаваш си работа колкото можеш да работиш. Какво беше последните години преди пенсия, а? Какво беше? Младите те гледат на мор, не ти обръщат внимание на думите, пуфтят зад гърба ти. Шефът ти пък те навиква,че не се променяш, не навлизаш в новото. Тебе ти иде да хвърлиш всичко и да хукнеш дето ти видят очите, ама стажът, стажъъът. Добре,че на онуй  време дето му викат сега „соца” работа имаше много, завършвахме училище и тръгвахме да работим, че стаж навъртяхме. Каква да е пенсийка взехме, здрави сме още слава Богу. Оставихме децата по градищата и се кротнахме с жените на село.

- Какво се одряма  - пита ме бай Васил - за кога друга жена ти трябва , а ? Зная, зная, че не ти трябва, аз не приказвам за тебе, ами тъй ми иде на езика докато ти разправям какво си мисля. Вечер кога си лягаме и я гледам моята жена до себе си и си викам: ”Боже, добре,че е до мене, на леглото. Де ще се облегна на гърба й, де ще метна ръка през нея, а тя топличка, топличка, мила, става ми драго, почивам си и си заспивам блажено”. Какво друго ми трябва. Другарче ми е, от приказката си разбираме, едно и също мнение имаме за много работи. Е, скълцваме се понякога още, ама май повече се радваме един на друг.

- Тъй,тъй бай Василе, не ме гледай, че се майтапя. Ей, миналата седмица кога бродихме по горите за сухи дърва бях настинал. Знаеш ли, като малко дете ме е гледала моята булка. Компреси ли не бяха, лекарства ли, консултации с една нейна приятелка докторка по телефона, разтривки. За два дена бях като нов. Пък аз използвах, че се поглезих малко. - смея се от сърце и му хортувам тихичко да не ни чуват много какво си приказваме. Най-лесно ще ни вземат за подбив.

Седим си на топло с бай Васил, идват и си отиват и други „граждани” като нас, по някой англичанин, новоизпечен български селянин станал. Алъш-вериша на Николинка върви сутринта като по вода. Малко кафененце, но спретнато и чисто, хубаво кафе има, събира ни сутрин през зимата на топличко, а през лятото отвън, под чадърите.

Ей на, вратата се отваря и студът вкарва на бърза ръка нов посетител-Диана. Диана е останала рано вдовица, преди да се пенсионира още. Съкратили я без време от работа, подхвърлял я живота насам-натам самотна. Ходила по Гърция на работа и като се завърнала, оставила всичко на децата, върнала се на село, изгледала майка си и днес си живее тука. Оправна жена. То какво й остава друго де, като е сама. Огледа се, видя ни, махна приятелски на двама ни и отиде към бара.

-Хубава жена, а - шепне ми бай Васил.

-Що шепнеш,бай Василеее - смея се аз, а той ме тупа по-ръката: „по-тихо де,по-тихо” - Хубава е и оправна. Имат се с моята  и идва понякога у дома. Весела е и шегаджийка, но на чуждо око не хвърля. Сериозна е, къщата си гледа, длъжна никому не остава. За компания пък, еша си няма. Жена ми е разправяла, доста мъка е преживяла Диана през последните години, но не се предала, справила се.

-Ей, затуй ти викам напред да си гледаме булките и да сме живи, и здрави по-дълго време заедно. Сам човек какво правва ,а ? Даваш ли си сметка, една лула орехи не струваме по сами, една манджа не можеш си наготви, паниците няма да си умиеш като хората сам - дума бай Васил и въздиша, нажалява се. - Ей, заради тез работи още повече уважавам хората дето са по сами останали.

-Стига де, я си пий конячето и си мисли какво е наготвила твоята за пладня. Иди си,  обядвайте, починете си, пък към надвечер елате да се видим. Ей тъй, на печени семки и на вино, какво ще кажеш? - потупвам го аз по рамото.

-Що да не дойдем, ще ви дойдем. Е, хайде,че аз съм преди тебе тука, да тръгвам - побутва бай Васил чашките по масата и оставя бакшиш за Николинка.

-Ааа, чакай де, тръгвам с тебе, стига ми толкова,че докато си идем,  да „изпием” и по един тютюн по пътя - дръпвам го аз за ръкава и двамата се запътваме към вратата. Чупим по едно око пак на Николинка, за довиждане, нахилваме се „под мустак” и отваряме вратата. Времето е отпуснало малко, къде пладня е. Снегът вече е мек, не скрипти под краката. Селото е отворило блеснали очи под снежните шапки на покривите, запалило  комините, отпуснало снага след нощния студ. Подпушваме и ние  луличките с бай Васил, вървим  малко заедно и после всеки поема към топлата си къща, към половинката си, към спокойното си гнездо.

Милка Маркова