Гарата

Гарата
 

Влакът изтрака по релсите, изви кълба пара и потегли бавно.

Къщата сивееше призрачно, подпряла на мощната си снага хълма,обрасъл с дървета.

……………………

Стоеше до високия прозорец отметнал тънкото перде и гледаше навън. Складовете му тънеха в дълбоки сенки. Мярна нощният пазач някъде към стената на последния. Луната увиснала над водната кула  не мръдваше. Гледаше го втренчено и чакаше .

Мъжът се обърна, дръпна плетеното кресло и тежко седна. Не спусна пердето. Искаше да вижда гарата, коловозите, влаковете, които щяха да минават до сутринта. Може би ще слезе и бавно, колебливо ще тръгне  към дома.

 До стената отсреща проблясваше овала на огледалото й. Ето, сега ще я види как грациозно сваля перлите, провлачва ги по гърдите си върху тънкия сатен на бельото. Косите й черни, гъсти и дълги покриват изящния гръб…

Запали  дълго цигаре. Наля в кристалната чаша коняк. Топлината на питието се разля по тялото му и отпусна леко напрегнатите мускули. Когато се завърна от делата си  по пристанищата не я завари у дома. Момичето, което шеташе в къщата го чакаше. „Замина госпожата”- така беше казало. „Не рече къде отива, само да не я търсите, няма да се върне”. Не повярва, освободи слугинчето и се върна при складовете. С утрешния влак очакваше вагони със стока и трябваше да разпореди място за разтоварването. Прибра се уморен, хапна на бързо и тръгна из стаите. Искаше да намери бележката, да види  какво е обяснила, къде е заминала. Нямаше бележка. Спалнята не беше докосвана, роклите, палтата, обувките и шапките - всичко си беше по местата. „Ще си дойде. Отишла е в столицата, при техните”- успокояваше се, но не виждаше причината да не се обади преди това. Ядоса се сам на себе си, не й обръщаше достатъчно внимание. Вярно, но нали пък всичко правеше за нея, за тях. Беше издигнал приказна къща. Обзаведена по последна виенска мода. С веранда, виещи се розови храсти отпред, лека, извита стълба нагоре към хълма отвеждаше до прекрасни кътчета. Изящни масички и столове от ковано желязо се гушеха под жасминови храсти. Там посрещаше на кафе и чай приятелките си - жените на другите търговци. Не й били приятелки, му беше казала. Надути и прости селянки, които се изживяваха като буржоазки. „Трудно й е - мислеше и тогава той. От столицата, от знатен род, израсла сред забавления и прислуга. Тук, на тази гара имаше само няколко къщи на търговци, никакви занимания и развлечения. Тя е млада. Нежна, ранима”. Въздъхна. Стана, отиде до огледалото и отвори кутията с бижута. Злато, перли, камъни. Не се скъпеше, подаряваше й, радваше й се. Търговията му вървеше, печелеше. Искаше тя да има всичко. Не им се родиха деца. Съжаляваше, искаше син да наследи търговията. „И това ще стане. Няма закъде да бързаме - й беше казал. - Млада си още, имаме много време. И при нас ще дойде радостта”. Тя беше все така мълчалива. Повдигна тежка златна огърлица и я погледна в огледалото. Стоеше прекрасно на гърдите й. В средата овална камея с нежни розови цветове. Винаги хващаше завистливите погледи дори на жените по баловете в столицата или по морето. Роклите й също изписваше от Европа. Виена, Париж, Рим. Тя все мълчеше. Не се зарадва на нищо. Усмихваше се тъжно, ставаше все по-прозрачна. Не му отказваше ласките си, но и никога не го погали, не го притисна до гърдите си, не му подаде устните си. Понякога си мислеше, че целува една от белите перли в кутията й. Все се канеше да я заведе в Европа, на минерални бани. Да й разнообрази, да я разведри, да се позабавляват, а и ако трябва да се лекуват. Все не смееше, да не я нарани. Тя също не отваряше дума за дете и лечение. Живееше около него и край него, но не с него. Беше допълнително украшение на красивата им къща. Той все така нямаше време. Пътуваше, въртеше търговията, пълнеше сметката си в банката, отделяше и за нейната. Поръчваше кристал, коприни, бижута, файтони и коне. Гордееше се с работата си и с жена си. До днес. Заминала… Взела малка чанта, своята чанта, сложила красива шапка и палто, обула ония прекрасни боти. Пресякла улицата и слязла на гарата. Купила билет и се качила в първа класа на вагона. Влакът потеглил и слугинята, скрита на стъпалата пред къщата, зад розите, разбрала,че наистина господарката й е заминала.

Откъм дефилето се зачу свирката на локомотив. С грохот засилилият се влак влетя на гарата и спря пред осветената чакалня. Почти никой не слезе. Един търговски пътник само скочи от вагоните и се запъти към гостилницата, за да почака утрото. Влакът отмина, а мъжът все така стоеше в креслото и пушеше. Трябваше да става, да се освежи, да тръгне към складовете. Още час и товарният влак откъм морето щеше да достави три вагона с неговата стока.

Слънцето вече  се промушваше между гористите склонове на дефилето и се мъчеше да огрее ширналите се коловози, големите складове, търговските къщи, скрити в цъфтящите си градини.  Товарните вагони бяха разтворили огромните си търбуси и чиновник с очила, и ръкавели наставляваше работниците при разтоварването.
Мъжът стоеше на перона. Стегнат, избръснат, облечен строго. Чакаше влака за столицата. Всичката тази стока, това имане, къщата, парите - нищо не струваше без Нея. Това щеше да й каже, да я моли да му прости. Щеше да я заведе някъде, в някой скъп курорт, където да бъдат заедно поне месец. Щеше първо нея да гледа, да си говорят, да я обгражда не само с предмети, а и с обичта си и вниманието си. ”Без Нея-нищо”-мислеше мъжът седнал в луксозното купе на първа класа. Влакът го отнасяше напред, към неизвестното, към Нея….

Дали се е върнала жената не зная. Дали се е родил желаният син и наследник. Дали богатият мъж е върнал при себе си любовта. Не зная. Няма и кой да ми каже. Когато години след това минах край тази гара, от търговските къщи и складовете вече не беше останало нищо. Съборени бяха. Нямало смисъл да стърчат празни с изпочупени прозорци, ми бяха казали железничарите. Наследниците ги съборили защото вече времената са други, тия складове са излишни, всичко запустяло. Разпродали материала след събарянето и наоколо обрасло с бурени и дракалак. Спрях до руините на търговската къща. Вратата беше откачена, стълбите все още водеха нанякъде. Изкачих се бавно по тях. Бяха красиво извити и завършваха пред общирна веранда с арка и виещ се розов храст. Беше цъфтял наскоро. Розите още бяха там, повяхнали и безцветни. Счу ми се детски смях по губещата се нагоре тясна стълба, лека сянка на млада жена премина между дърветата. Може би стопанката на къщата все пак се е върнала? Може би мъжът я е убедил в любовта си? Може би….

Милка Маркова

Баща и син

Баща и син

„Пустоооо, пусто опустяло, пусто опустялооооо”- нареждаше на ум жената и блъскаше сухата камениста земя. „Дано картофи поне родиш, земьооооо”-продължаваше тя, а очите й бяха сухи като земята. Нямаше сили вече и за сълзи. Млада беше, но снагата й изсъхна, сви се, лицето й се сбръчка от грижи. Втора година откак стопанина й се спомина и я остави с 12 деца на ръце. Най-голямата вече момичка се повдигаше, а най-малкото едва що проходило беше. Сухите й гърди не го докърмиха, слабоватичко остана, като прекършено ненавреме цъфнало цветенце. Бедни години бяха, сушави. Земята в Балкана къде беше на сипеи и пясъчна, дори картофа  не им връщаше да има какво да ядат зиме децата. Където имаше мъж беше по-леко. Де ще изкове някоя мотика, желязо за камината или пък брадва, ще слезе долу по полето, ще ги продаде, жито ще докара. Тя беше сама. Блъскаше малката нивица, мъчеше я с мотиката дано роди. Децата бяха гладни. Залъгваше ги с киселец, с боб дето бяха купили преди 2-3 години. Баща им беше слизал из  полето тогава, здрав беше още. Ей на, Мара, голямата почваше да се момее. Нищо не казваше на майка си, ама жената виждаше. Една ква да е рокличка й трябваше. Отде, отде да вземе пари да купи някое парче плат. Тъкано платно имаше, ама за момички ли беше то. На малките преправяше,от единия на другия все съшиваше по някоя дрешка. Трудноооо, трудно е да си вдовица. Пусто тегло нийде го няма. Челяд голяма. Как ще ги израсте? Обърна се и погледна двете момчета. По-големия скубеше тревици в долния край на нивката, правеше се на мъж и искаше да помага на майка си. Малкия пък имаше големи черни очи като нейните. Гледаше умно и любопитно, все искаше да види и да знае. Малък беше, двегодишен като се спомина  баща му, не можа да го запомни и все питаше „Где е татко, мамо?”. „Синеее, сине, баща ти е в черната и няма връщане, сине” - хлипаше на ум женицата и блъскаше с всичка сила камънака.

Из близката дъбрава по пътя се зададе малък керван. Висок мъж водеше за юздите първия кон. За коня бяха навързани още два тежко натоварени с денкове. Мъжът беше снажен, на средна възраст . В пояса имаше затъкнат нож на едната страна, и револвер на другата. Тежък ямурлук лежеше на раменете му. Калпака носеше леко накрехнат над едното ухо. Жената хвърли мотиката и приведена прибяга към децата в края на нивата. Изправи малкия и сложи ръце на раменете му. Керванът наближаваше и вече беше почти до тях. „Добър ден, булка. Бог да ти помага”-поздрави керванджията, погледна момчетата и се усмихна. Жената кимна и наведе глава , впила тънки пръсти в раменете на сина си. Наведе се към детето и прошепна:”Това е баща ти, сине. Я иди с него в града, иди сине”- и го побутна  напред. Детето вдигна глава към майка си, погледна я с радостни очи и изприпка към пътя след кервана. „Иди,иди,синко, татко ти ще ти купи нови дрешки и симидче, иди!”-насърчи го жената. Детето защъпука след конете, заподскача с босите си крачета. Големият приближи майка си, хвана се за ръката й, наведе глава и едри сълзи закапаха в сухата пръст. Майката нямаше сили да плаче. Сърцето, само сърцето й се беше свило така,че капчица кръв не пускаше. Едра буца затискаше вика, който напираше в гърлото й да излезе. Беше захапала устните си и малка червена струйка се стичаше по треперещата й брадичка. „Той ми е умен и любопитен. Мъжът изглежда заможен, още едно гърло ще се смили да изхрани. -мислеше майката - Дано,синко добро ти даде Господ, на тебе и на тоя човек. Дано си здрав, дано ….”- трепереше жената и вече нищо нямаше нито в главата й, нито в сърцето й. Свлече се на земята, отпусна ръце в скута си и така остана.

Керванджията спря под сянката на един голям самотен дъб край пътя. Да починат малко конете, да пийне вода. Долу се виждаше селото. Още час път и щеше да пристигне у дома. Обърна се да хване повода на коня и съзря току до гърба си малко момченце. „Откъде се взе, бре юначе малко?”- весело извика мъжът и се заозърта да види кой иде след него. Нийде не се виждаше възрастен човек. Наведе се към детето керванджията. Срещна жив и умен поглед на големи черни очи, щастлива усмивка грееше върху малкото личице: „Тате, тате, уморих се, тате. Нали ще ми купиш симидче в града?”.

-Ох,ох, Боже, какво ще те правя, бре момче - свали калпак керванджията и избърса  прашното си лице. Досети се той и откъде се е взело детето, спомни си сухата тъжна женица в нивата край пътя. Разбра всичко. Беше чувал от други керванджии, че често така правели вдовиците с голяма челяд в Балкана. Гладът, немотията, липсата на стопанин принуждавал жените да откъснат свидно чедо от себе си. Да го изпратят подир някой пътник, дано си найде сирачето късмета някъде. Дали чираче ще го главят, дали ще го отгледат милостиво, поне залък да има за него. Така на ръцете й олеквало що-годе, макар, че на сърцето й едва ли.

-Какво да те правя, синко? - галеше мъжът главицата на детето - Ех, мъко човешка, край нямаш ти!

Починаха си малко, керванджията похапна, нахрани и детето, конете отдъхнаха. Когато потеглиха той вдигна малкия на коня. Дълъг път беше вървяло момчето, беше пребито от умора. Решил беше мъжът докато почиваха и момчето весело и неспирно говореше на „баща си”. Ще го вземе в къщи. Жена му нямаше да е против. Жалостива беше тя. Децата им вече бяха отхвръкнали, помагаха на майка си когато той беше на път. Едно бедно дете нямаше да дотежи на ръцете им. Едно добро да направят, една душа да спасят, едно гърло да изхранят. Господ щеше да е добър за всички.

Първите къщи на селото вече бяха пред керванджията. Той се обърна назад. Малкия  любопитно оглеждаше наоколо, въртеше очички и се смееше.

-Пристигнахме, синко- каза мъжът и пое детето от коня.

Милка Маркова

Самодивска среща

Самодивска среща

Разказът е по мотиви на легендите от с. Шишенци

Трети ден вече огън го гореше, треска го тресеше. Мяташе се цял плувнал в пот, леглото си на топка беше направил. Майка му, баба му, леля му, съседки влизаха и излизаха от стаята, а той все в несвяст. Докторката идва по три пъти на ден,че и на нощта веднъж. „Не е болест, здрав е”- беше казала.  Не бълнува, не спи и не се събужда. Нито вода приема, нито  лекарствата. Инжекция му постави обърканата лекарка, затеши се за някоя минута и пак го подеха огньовете.

Често ходеше  при другари в отсрещната махала. Оставаше на сбирките в тяхното село. Идваха красиви момичета, интересно му беше. Там един от мобилните оператори имаше покритие, в интернета можеше да поошета. Майка му, комшийките,  му думаха тревожно да се връща по светло, преди залез слънце. Нали знае за виковете дето се чуват нощя из селото, над  къщята, къде поляните. Той се засмиваше отметнал глава, прегръщаше майка си през раменете, целуваше косата й. После и прошепваше: ”Не бой се, мамо, нали знаеш, че вече е 21 век, няма караконджоли”. Майка му не беше стара още, съвременна жена  е. В града живяха с баща му. Наскоро се завърнаха при старите на село. Само се прекръстваше и се молеше Богу да го пази. Когато завърши университета и той се прибра при тях. Обичаше селото, беше отраснал през ваканциите там, при баба си. Проучваше нещата как може да остане   и да започне някакъв земеделски бизнес. Беше дипломиран биолог, ще намери хляб тука. Оказа се, че има съмишленици. Събираха се стари приятели от детството в съседната махала, обсъждаха, ровеха в интернет,  чертаеха проекти. До селото беше 2-3 километра, пътят минаваше по поляните, заобикаляше едни канари  и кривваше встрани. Махалата се виждаше от тяхната къща, светлините  бележеха вечер двете села на един хвърлей място. От малък знаеше за гласовете, които вечер се чуваха над селото. Беше слущал  с ококорени очи разни истории от старите хора. Едни казваха: туй са животни. Ловджиите викаха - чакали. Други пък, повечето жени,  бяха категорични - самодиви са. Те играят по нощите на хорищата си и после летят лудо над селото във висините. Легенди се разказваха, но младите само се подсмихваха. Те бяха израсли с тези звуци и хич не ги беше страх.

Когато тръгнеше вечер към съседното село, техните все притеснени го изпращаха. Той се засмиваше, потупваше преметната през рамо чанта. Там носеше сигнален пистолет, пиратки и какви ли не още момчешки хитринки. Не изключваше, че животни бродят нощем, ако някое го нападне, ще му гръмне я пиратка,я със сигналния. Животните се плашат от звуци и светлини.

Никоя нощ нищо не му се случи. Понякога пееше, понякога викаше и се ослушваше като се чудеше дали плаши старчоците. Беше весел млад мъж.

Тая вечер се застояха по-дълго с приятелите. Вече идеята беше реална в главите им, намерили бяха оферти, почти бяха готови с проектите. Още една-две редакции и ще подават документи за финансиране. Започват с отглеждането на добитък в съседните изоставени кооперативни постройки. Биоживотновъдство, абе фермерство ще развиват. Тръгна си изморен, но доволен.  Вървеше бавно и умът му беше там, в графиките и точките на проекта. Пътят утъпкан, гладко слизаше надолу. Само да прекоси малкото долче и са първите къщи на неговата махала.

Ручило изви някъде над главата му, гайда писна  и замлъкна, тъпан глухо забумтя. Младият мъж се стресна. Ох, явно много му е дошло тая вечер обмислянето на проекти. Тръсна глава и забърза. Отстрани „Ииииииихуууууууууу”,  прелетя женски вик над него, от другата му страна „Ахъъъ, ахъ,ааааххъъъъ”, отговориха мъжки гласове, „Хахахахахахахааааа”, завикаха деца отвсякъде.

„Какво става с мене бе, подлудявам ли?” -  зачуди се, а виковете се носеха отвсякъде, извисяваха се нагоре, слизаха долу към дола.  Тъпанът ритмично удряше, глухо, все едно под земята. Спря закован. Обърна се полека като на забавен кадър. Откъм махалата идеше  сватба. Млади жени мятаха кърпи над главите си, мъже изтежко и на едро играеха ръченица, деца се гонеха край тях, а най-отпред пристъпяха младоженци. Виковете се носеха като вятър, затихваха и се усилваха, сватбата уж идеше, а далече седеше. Около нея светеше все едно деня беше.  Стана студено, вятър засвистя. Веселбата премина в писъци, конски тропот се зачу от другата страна на скалата. Викове „Дяяяя, дяд,дя” заглушиха тъпана. После настана мъртвило, само канарата светеше  разцепена на две и поглъщаше бавно сватбата. Все така мъжете играеха, децата бягаха, жените махаха кърпи,  младоженците стъпяха срамежливо…и бавно се затвори скалата погълнала всичко…

Там, паднал на земята го намериха баща му и ловджиите от селото тръгнали посред нощ да го търсят. Пренесоха го в къщи, докторката пристигна, а той  лежеше несвястен.

По някое време на третия ден, кога вече викнаха линейка,  баба Цвята  се зададе откъм църковния двор.Влезе без да поглежда никого в стаята, повдигна в ръката си калайдисаното менче със светена вода, извади чемширената китка  и напръска лежащия млад мъж. Устните й мърдаха в молитва ли , наричане ли, никой не посмя да я попита.

Не мина време, още на два пъти влиза, ръси от светената вода, прави върху му кръстен знак и на всички страни в стаята. Полека настана тишина. Младият мъж се укроти, заспа. Придърпаха завивка върху му и на пръсти излязоха при баба Цвята. „Да знаете, няма все да съм жива да ви разправям. Не сте от вчера тукашни. Тука сте въдени, тука шъ вий края. Пресече ли пътя някой на сватбата,  душите им го магьосват. Видите ли, че идат, спирайте , затваряйте очи доде минат. Само туй е спасението.”.  Прекръсти се полека бабичката , „Бог да ги прости и да даде упокой на душите им”,  ще речете и туй то”.

Една от легендите в селото за тия пусти гласове дето се чуват всяка нощ беше, че някога, през тъмните векове сватба тръгнала от момини за момкови двори. От отсрещната махала за тази. Насред пътя татари ги нападнали. Да не иде зян веселбата, да не окървавят душманите сватбата, скалата на две се сцепила и погълнала цялата сватба. Затуй нощя все играят, все викат там,  в скалата. Затуй се носят вихрено гласове и думкане на тъпан. До кога? Никой не може каза. Никой не знае кога душите на сватбарите мира ще найдат

Милка Маркова

Из Дневникът на един доктор - Мъжка изповед

Из Дневникът на един доктор

Мъжка изповед

Денят ми до тук беше доста тежък. През кабинета минаха само три посетителки, но съдбите им бяха трудни, объркани, драматични. Часът на посещение не им достигаше, прекъсвахме, изчаквах ги. Разказваха  болката си с много сълзи, анализираха себе си и живота си. Слушах ги, бях свикнала, но всичко това натоварваше.

В приемната нямаше чакащи. Имаше записани, но все още непристигнали. Пуснах лека музика, приближих се до големия прозорец и се загледах към планината. Действаше разтоварващо дори отдалече.

На вратата някой почука силно, отривисто, поколеба се и отново..

В стаята надникна мъж. Беше изненадващо. Обикновено посетителите са жени. Много рядко мъже търсеха кабинета ми. Те или не споделяха тревогите си или ги мълчаха сами на чашка питие.  Влезлият мъж беше нито млад, нито възрастен. Може би наближаваше 60. Искрящо сини очи, все още не  остаряли. Някога руса,сега побеляла коса. Добре сложен и чисто облечен. Не бих казала спортен тип, но стегнат мъж. Гледаше ме  открито, въпросително, движенията му бяха колебливи.

- Заповядайте, влезте и се настанявайте  - усмихнах му се аз. Това като че ли се отпусна малко, но преди да седне каза притеснено:

-Все пак още не зная дали трябва да  остана. Абе.. .чудя се, аз май като жените - не бързаше да седне.

- Нали и без това вече сте тука. Нека да опитаме, ако ви се види трудно, ще си тръгнете и ще помислите в къщи дали да дойдете пак - окуражих го аз.

Мъжът се поколеба още малко и приседна на крайчеца на креслото.

-Ами аз, какво да ви кажа…то всъщност няма и какво - замълча - Не, не че няма, ама смисъл има ли…

Постоя напрегнато наведен, после махна с ръка, намести се удобно в креслото и проточи крака.

Животът  му в младостта минавал спокойно и  сигурно. Оженил се за момиче от своето предприятие. Двамата били весели и много работни. Неговите родители някога изгубили малкия му брат и треперели над него, а нейните имали непрокопсан син и разчитали на дъщеря си. Събирали  се заедно двата рода, разбирали се. После се родили  две момиченца. Купили си къща, всичко вървяло добре. Дошли промените и  те се радвали като всички млади хора. Надявали се.

Закрили предприятието им. Първо той,  после тя останали безработни. Не се изплашили. Той бил предприемчив, а тя с професия готвачка. Била голяма майсторка, в бранша я знаели. Появили се първите частни ресторанти и кръчми. Жена му си намерила работа, и втора допълнителна. После и той започнал в голям завод  на западна компания. Постепенно децата растели, условията ставали по-тежки и както всички млади решили и те: жена му ще отиде да поработи в Гърция. За известно време. Нейната професия позволява. Той ще гледа децата и родителите.

Заредили се години на раздяла. Тя изпращала пари, той гледал децата, грижел се за родителите на двете села.

Мъжът разказваше вперил очи в пода, но беше неспокоен. Усещах, че всичко казано излиза  не така както е искал, че изглежда маловажно казано на глас.

Погледна ме бегло, после върна погледа си, а аз му се усмихнах окуражително.

 - Безлично, а? Безсмислено е, нали? Кой днес не е отделен от семейството си заради пари? - гледаше ме с надежда.

 - Продължавайте, няма нищо. Слушам Ви - успокоих го аз.

Децата растели, парите все не стигали. Жена му  оставала за още една година. Изпращала каквото можела, тя живеела добре, те също. През есента си идвала, през пролетта ходел той или децата.

Погребал родителите сам, оженил децата също сам. Тя все изкарвала пари. Били тандем, все така задружно теглели колата.

- За нея не зная и не искам да мисля,  дали си е имала там някой - изчерви се като младо момче мъжът - Няма да лъжа. През тези 15 години  мина младостта ни. Случваше се да имам връзка. Подбирах все жени, които познавах, с които сме били познати. Не исках случайни връзки. Предупреждавах ги, че нищо не е сериозно или трайно. Това ме опустошаваше. Всеки път се заричах, че повече няма, но нали знаете - мъжка природа.

Жена му работела от самото начало на някакъв остров, в селце. Всички я знаели, уважавали, научила ги  на много български ястия, обичаи. Харесвали я, харесвали и семейството й.

- Така вървят годините, така отмина животът ни. Вече не обсъждаме какво ще правим. Бяхме говорили когато се пенсионирам да отида при нея, в Гърция. Там ще живеем по-добре. Може би имаме късмет, че все още сме заедно. Ако може така да се каже -погледна ме мъжът  със син поглед.

- Много наши познати отдавна се разведоха. Дано сме здрави и да се съберем, макар и на стари години. Поне ще сме отгледали децата си донякъде добре, без лишения. Нашето вече се видя, само да имаме  късмет да доживеем поне старините си и да си отидем заедно.

Мъжът ме погледна, усмихна се все така притеснено и каза:

-Ами това беше. Една позната ми разказа за Вас и Вашият кабинет и реших,че мога да дойда. Тежи ми години наред всичко, но на кого да кажеш. На старите, те и без това се тревожеха и така си отидоха, с тревогите. Децата, те пък си имат свои грижи вече, а и не иде да им се жалваш за живота си. Както си го подредил така ще го живееш. Приятелите пък, те си мислят,че като имаме достатъчно няма какво да се овайкваме.  При Вас е друго, идваш, разказваш и на душата ти олеква. Благодаря.

Стана, пристъпи от крак на крак, потри дланите си . Позачуди се и ми подаде ръка, после се засмя пресипнало и излезе.

Всеки носи Съдбата си в ръце.

Работният ми ден беше завършил най-неочаквано, с мъжка изповед.  Улицата ме посрещна задъхано вечерна, безразлична.  Бързаше да пропусне множеството, да разчисти напрежението , да пусне вечерта над града.

Преметнах чантата през рамо и бавно поех към топлината на дома си.

Милка Маркова

Интернет запознанство

Инетренет запознантство.

Нощта беше студена и като по правило непрогледна. Винаги в такива нощи се случват неприятностите. Встрани от пътя все още се белееше сняг. Беше преваляло рано тази есен и не бързаше да се стопява.

 Колата летеше все едно разбираше колко е спешно. Беше взел приятел със себе си. Когато късно през нощта телефонът му звънна и видя нейното име помисли,че сънува. Отдавна връзката им беше изчерпана, бяха се разделили официално така да се каже. Всеки тръгна по пътя си, но и двамата бяха все още сами. Сънен, реши все пак да вдигне. Може да иска да се видят или да се съберат? Смътна надежда направи опит да се надигне в гърдите му, но не успя. Гласът й беше слаб, говорът почти фъфлещ. Каза му къде се намира и го помоли да тръгне веднага, после гласът й замлъкна. Помъчи се да я избере, не вдигаше. Скочи трескаво, облече се, като в същото време мислеше на бързи обороти. Помоли много близък приятел, когото събуди да тръгне с него. Когато стигнат при нея, трябваше да има човек, който да откара колата й обратно. Тя не беше в състояние доколкото усети по гласа й.

Лили беше жена прехвърлила  четиридесетте. Бавно се изкачваше към половинвековния юбилей, но беше очарователна жена. Красива, елегантна, на всичкото отгоре умна и голям специалист в професията  си. Синът й вече беше голям, а връзката й с колега беше завършила неочаквано и за двамата. Тя искаше семейство,той напатил се, все не се решаваше. Не се разбраха, отначало започнаха на инат, а после всеки затърси нова връзка, по свой вкус и предпочитания. Както се случва днес Лили срещна  мъж в един от сайтовете за запознанства. Общуваха виртуално известно време и решиха да се срещнат. Първо в ресторант, после още две срещи на различни места. Не изглеждаше лош човек. Строен, спортен тип, мъжкар. Не беше голям умник, не разбра точно с какво се занимава, но я увличаше  и разпалваше интереса й. На четвъртата среща решиха да отскочат до близка хижа. До там имаше удобен път, може да се ползва кола, близко е, в подножието на планината. От магистралата има-няма 20 километра. Тя предложи да ползват нейната кола. Предпочиташе. Колата й й беше офиса и силата. Много пътуваше и я беше оборудвала да й служи за всичко.

Вечерята горе мина добре, усамотиха се в едно сепаре. Волностите и ласките му й харесваха. Забеляза,че келнера вече не ги безпокоеше, сепарето беше закътано. В салона се вихреше младежка компания и никой не обръщаше внимание какво става зад скритото сепаренце. Ласките му ставаха все по-бурни и смели, ръката му вече шеташе не само в деколтето й. Не й се хареса и това,че я повали на седалката и видя разкопчания му панталон. Тя беше изискана жена, нейното виждане за любов и секс не включваше разни случайни сепарета и свидетели. Опита се да му се противопостави и тогава усети силен шамар, после юмрук, после друг. Видя лицето на още един мъж надвесено над нея. Понечи да извика, но затулиха устата й, брутално проникнаха в нея, извиваха гърдите й, унижаваха тялото й. Въртеше се, искаше да вика, да скочи, да избяга. Не можеше. Младежите дигаха врява до възбог, никой не чуваше и не виждаше. Мъжете се смениха. Отново последва болезнено изнасилване и удари по тялото. Когато всичко свърши, той приближи лице до нея и просъска: „Нито дума. Ставаш и тръгваш между двама ни. Излизаме”.

Всичко я болеше, стенеше, беше полегнала върху волана на спрялата си край пътя кола. Дочу шума на магистралата. Бавно надигна глава, гадеше й се, главата й се въртеше. От двамата изнасилвачи нямаше и помен. Предното стъкло на колата беше напукано от силен удар, чантата с парите и телефона липсваше. Колко още е лежала така не помнеше. Усети, че й е студено, надигна се полека. Бавно в главата й се оформи мисъл. Ще му се обади. На Него. Само той й е близък, само той ще й помогне. С трепереща ръка затърси встрани от скоростния лост. Там, в една малка нишичка винаги държеше резервен телефон и малко пари. За всеки случай. Когато чу гласа му, само промълви къде е и че има нужда от помощ.

Оказа се, че мъжът от Интернет е стар познайник на полицията. Задържаха го още същата нощ. Преди два месеца бил освободен от затвора където излежал поредната присъда за изнасилване. Лили  поседя в болница, имаше нужда от лечение. Не бяха само раните от побоя, имаше опасност от венерически заболявания. Всичко отмина. Завърши едно виртуално запознанство с нещастен край. Един опит за намиране не сродна душа.

Милка Маркова

Двамата

Двамата

Димитровден е днес, ама Балканът се разлюти още нощеска. Замятаха клони буките, надолу подеха яростта им дъбаците, вятърът засвири на най-тънките струни и от небето се юрна фъртуната. Доде се съмна, обрули листата от дърветата наоколо, натика колкото можа под вратата на къщата и започна да сипе сняг върху им.

Димитра погледна надолу и тихо подсмръкна. Къде не чуваше добре чиляка си кога приказваха, сега хептен нямаше да долавя думите й. То нямаше какво толкоз и да си кажат веке, що години минаха, ама все пак, човещина й. Ей, днес е св. Димитър, камбаната сега ще удари за празника. Нямаше го вече поп Димитра, черковата е с три катинара от години, ама баба Маринца по празниците удря камбаната. Духът й леко се спуска горе на камбанарията и тя възвестява с празничен звън на мъртвилото наоколо, че празник е днеска. Да слизат сички от портите, от вратите, от прозорците, дето си висят от години и да идат в черковата.

-Димитрооо, - чу слабия Денюв глас иззад вратата – на, сняг ли й заИдил нощеска? Ни са види нищо ощи из къщи, тъмнина мий. Ни от вратата подухва сабахлям, нито процепа й свети?

Чи как да му свети и да му духа. Там, дето лежи Деню и дето й затворен от години, не може ни деня да види като хората, ни нощта. Въздъхна Димитра, понамокриха се очите й под прокъсания тук-таме найлон и върна мислите си назад.

Млади бяха, дечурлигата са бяха родили, ама беднотията беше голяма. Земя нямаха, работа по градищата никаква. Деню все се връщаше с празни ръце. Децата растяха, как щяха да ги задомяват и какъв чеиз да правят на момичките, какви ниви да дават на момчетията. Тогиз решиха Деню да иди по чужбина. Там да изкара някой лев и да й праща. Пък тя тука ще гледа децата, къщата, старите ще изпраща. Кога позамогнат, той да си доди. Замина човека й с ощи авери от селото. Години наред пращаше по някоя пара. Не беше много, но на Димитра стигаха. Времената малко се пооправиха. Успя тя да задоми децата, да изпрати старите, някой лев спастри. Все сама, а Деню пишеше и пращаше по малко пари. Тя пък все го чакаше.

Годините литнаха, тя остаряваше, сама кукуваше, а Деню спря да праща пари, после спря и писма да праща. Отдавна му беше писала, че тука сега не е толкова бедно, че се понапълниха къщите, че децата добре живеят, да се прибира. Ни вест, ни кост от Деня. Първом се надяваше, че е спрял да пише, щото се гласи да я зарадва, да си дойде ненадейно. Други си дойдоха и тъй направиха. Само той все не идеше. После тя се затревожи, страшни мисли зеха да се явяват в самотните й нощи. Дали не е болен, дали пък не е убит от лоши хора по пътя? Другоселец рекъл на негов авер, че го видял, жив и здрав е. Димитра отново заживя с надеждата. Написа му още някое писмо, но писмата се връщаха. Тогиз тя си помисли, че може на друга работа да е отишъл, на друг адрес, в друг град. Пак зачака.

Така минаваха годините, старостта чукаше на вратата й. Не й отваряше Димитра, но тя дойде и остана. Краката не я държаха, трудно си шеташе, но очакването, надеждата я крепяха. Чакаше ДЕня. Все ще си дойде, мислеше тя, ще си дойде кокалите си тука да остави, да не са в чуждата земя. Ще се видят поне на разлъка. Така си мислеше в дългите вечери и самотните нощи. През пролетта кога цъфтяха дърветата, през лятото кога слушаше щурците, есента като капеха листата , все се надяваше. Зимата, кога завееше фъртуната навън го чакаше, ама се и молеше да не си иде в тоя студ Деню, че как ще стигне до селото.

Една вечер, вперила очи в края на улицата, приседнала вън на пейката, предаде на Бога самотната си, измъчена душица. Така и не беше дочакала Деня.

Погребаха я децата и живите й дружки, а некролога забодоха на къщната врата. Туриха му найлон отгоре, да не се мокри и да не го съдере вятъра. Беше поръчала коя снимка да й сложат. Да е хубава, от млади години, че ако Деню си дойде, лесно да я познае.

Най-накрая в един топъл и светъл летен ден непознат мъж спря пред къщицата й. Доближи вратата, прочете некролога й, побутна катинара на вратата. Постоя, чуди се, после бръкна в кожената си чанта и извади плик. Подпъхна го под вратата и се обърна да си върви. Не можа да чуе Димитрините викове, молбите й, да каже от кого е писмото, за кого? Не я чу, че няма кой да го прочете вече в къщата й. Мъжът замина. Заплака Димитра, сълзите й се стичаха под найлона на некролога.

По някое време, къде привечер, дочу приглушен мъжки глас. Не можа да повярва на ушите си. Деню! Къде е, не го вижда, всичко е обрасло из двора с трънак и драки. Скрил ли се е нейде, откъде е влязъл, че не го е видяла? Нали некрологът й е турен тъй, че да гледа право към портичката и вратата на судурмата.

Денювият глас идеше от стаята зад гърба й. От писмото. Деню си беше дошъл с това писмо. Беше дошъл да й каже най-после, защо няма да си дойде и къде се губи, че не я завари жива. Дни наред той разказва, полегнал в писмото си на пода от вътрешната страна, до вратата. Дни наред слуша тя от некролога, вън на вратата.

Не можал да събере пари за връщане. Останал в чужбината. Там намерил друга жена. Събрали се, да не е самичък. Живял с нея, но не забравил Димитра. Нямало как да й се обади, жена му щяла да се разсърди. Димитра го обичала, щяла да го разбере. Писал й чак сега, че останал сам, жена му се споминала. Късно било вече да си дойде, оставал там, в чужбинския си дом. Надявал се, че тя е добре, че децата не я оставят без нищо. Затуй й пратил това писмо, да не се надява повече.

Дни наред Деню почваше от началото да й разказва, после дни наред тя му разказваше за тукашния живот - нейният и на децата. Месеци, години се минаваха. Пролети и летА, есени и зими, а те все си говореха. Остаря писмото Денюво, пожълтя, мухляса. Мишки го нагризаха, но думите му бяха там, разказът му все започваше отначало. Димитра пък, стоеше на вратата в остарелия си некролог. Найлонът се беше посъдрал тук-таме, пропускаше влага, пожълтяваше хартията. Снимката й седеше все така хубава. Напразно, Деню не можа да я види. Помнел я, й каза.

Ден и нощ си говореха, тя отвън, той отвътре. Тя на вратата, той на пода. Тя от некролога, той от закъснялото си писмо. Най-подир заедно. Години, в тяхната къща. Двамата.

Милка Маркова

Из Дневникът на един доктор

Из Дневникът на един доктор

Другата жена

Почука на вратата, вторият път доста силно.

Влезе, седна срещу мене, вдигна високо главата си, все едно ще декламира, постоя така само миг, отпусна се и ме погледна:

„Да, аз съм „другата жена!””

Така започна разказът й.

Бяхме прекрасно семейство. Всичко от първия ден до тогава вървеше чудесно. Дори тон не сме си повишавали, имахме добро дете, работа. Нищо в поведението му не показваше,че има „друга жена”. Нищо. Един ден случайно както става обикновено открих това. Не направих скандал, не виках. Само попитах. Не призна, но разбрах, че е истина. Не умееше да лъже. Мислих, разсъждавах, мъчих се да го разбера, а сърцето ми…ех, знаете когато са ви предали, а не сте очаквали. Знаех, че на първо време няма да си тръгне. Познавах го добре…

Жената беше свела глава.

Всичко остана така. Все едно нищо не се е случило. Животът продължаваше, само понякога съпругът ми споменаваше между другото, че за него винаги на първо място е семейството. Замълчавах, защото така беше, само се усмихвах леко, а в себе си - накриво.

Минаха няколко години, не мислех, не разследвах, не търсех. Отношенията ни бяха прекрасни както винаги са били.

Лошите неща не идват по едно и сами. Разбрахме за болестта му и хукнахме по лекари и болници. Занизаха се операции, градове, специалисти. Приливи и отливи от болестта. Тогава ми съобщиха най-лошата и страшна вест - нелечимо е. Не му казах. Исках да вярва, че ще се справи, за да не пада духом. Бях всеотдайно до него, дори секунда не искаше да е без мен. Тогава разбира се, също разтревожена, позвъни „другата жена”. После на погребението му я видях, тя донесе най-красивите цветя - лотоси.

Мълчахме. Жената се унесе в спомени. После се усмихна смутено.

За мене беше свършил света. Толкова тъгувах,че ми се искаше понякога да й звънна на тази жена, да си поговорим за него. Бяхме го обичали и двете, беше обичал и двете ни, кой би могъл да ни разбере по-добре?

Времето лекува са казали мъдрите. Бих казала не лекува, а слага тънък слой пепел върху раната и ако няма откъде да се напласти още и най-слабият полъх издухва пепелта и раната оживява.

Срещнах друг мъж. Женен. Той ми даде нова надежда и много щастливи дни. Не се съпротивлявах на любовта си, а знаех,че има жена. Не беше отмъщение, беше Съдба. Оказах се аз в ролята на ”другата жена”.

Сплете пръсти и ме погледна. Пръстите й побеляха.

Не е лесно. Никак не е лесно да си „другата жена”. Въпреки обясненията в любов и трепетите, щастливите мигове заедно и нетърпението един за друг, ти винаги си на второ място, ти винаги си „другата”. Винаги при радост и болка, при трудности ти оставаш на втори план и ако остане време за тебе. Не се сърдя, не ми е мъчно, зная го от времето когато бях съпругата. Със съпругата се решава всичко и за всички. „Другата жена” е за празничните дни, ако няма такива, тя бива бавно забравена. Дори да дари най-прекрасните мигове любов и щастие на мъжа, дори да донесе най-прекрасните цветя на гроба му и да плаче най-горко за него, тя е винаги „другата жена”, нали?

Не чакаше отговор. Беше дошла да разкаже, да го чуе на глас, да се види отстрани.

„Другата жена” и съпругата са две близначки, две осъдени души, които ТОЙ издига в небесата на любовни криле и смъква в ада на чувствата. Никак не е лесно и за двете, за него също.

Навън свечеряваше. Жената въздъхна, усмихна се тъжно и замечтано. Не чакаше съвет. Стана, оправи гънките на дрехата си, сбогува се и излезе тихо. В стаята ми мракът превземаше всички ъгълчета и бавно пълзеше към мен. Посегнах към електрическия ключ и светлина обля всичко наоколо.

Поредния работен ден беше приключил.

Милка Маркова

Син да имаш

Син да имаш

„ …син да имаш, да порасне,

него, момко, аз да взема…”

Народна песен

Изведе коня, яхна го и препусна с всички сили. Слънцето не беше изгряло още, но мира не му даваше тая работа. Откакто синът му залюби другоселката  сън не го ловеше, като отнесен ходеше и се чудом чудеше: как да го спаси? Как акъл да му даде, как очите му да отвори. То туй не беше любов, то някаква магия беше. Жената на Дойчин една нощ цяла му разправя. Чула от жени в селото, техният син любел другоселка. Голяма от него, Божеее, много по-голяма. То да беше година, две, пет, иди-доди. Все някак ще го преглътнат  Ама то цели петнайсет. „Бе моми в село за нашия син няма ли?” - думаха си по цели нощи Дойчин и жена му - „Толкова хубави девойки, комшийски, други. Ако му се женеше, що не каза? Работни и скопосни моми да искаш!”

Не и не! Рекъл на майка си - тя ще е. От нея не отказва и толкова. Моли го майка му, пустосва, плака, баща му думи му дума. Не скланя.

Конят пръхтеше, галопираше, подчиняваше се на яките крака на ездача. Дойчин мина напреко, през гората. Знаеше  той пътя към това село, най-тайните и преки пътеки знаеше. Беше ходил по ергенски с другари там по хора и седенки. Беше се задявал с тамошните моми. Още авери имаше в селото, ще пита, ще разпитва. Коя ще е тая жена? Неомъжвана била, любила някога ерген, ама той я нерачил и тя клетва дала. Под венчило няма да иде. Хубава била, тъй казали на Дойчиновата жена. Хубава, работна, черноока и гиздава. Стара мома била, ама на малките моми се не давала по гиздосия. Мъж не поглеждала от млада, сега какво било туй чудо и в нейното село се чудели.

Слънцето светна на изток, провря се из клоните на дърветата, погали потната грива на коня. Блесна в очите на Дойчин и той поспря за малко животното. Да отдъхне. Амен бяха стигнали. Беше в края на гората, а селото тънеше в мъглица долу, в ниското. Съмваше и по дворовете се виждаха ранобудни стопани. Чуваха се подвиквания, петли пееха.

Копитата на коня зачаткаха по калдъръма и Дойчин дръпна юздите пред Петровата къща. Петър му е стар приятел, имат се, знаят се, него ще пита за къщата на тая пуста синова изгора.

Показа му Петър къщата, размениха някоя и друга дума. Избягваше да го погледне в очите. „Сигур му е срамота зарад моя син, чуди му се”- помисли Дойчин и тръгна към къщата на жената дето искаше къщата им да изгори, дето сина им мамеше. Рада, така се казвала жената. Стигна до портите, дръпна юздата и леко скочи от коня.

Почука силно, ослуша се. Не знаеше  още какво и как ще й хортува на тази жена. Искаше в очите да я погледне и тогава ще решава. Бавно се отвори портата и на прага все едно слънце изгрея. Хубава, скопосна жена, пребрадена с бяла кърпа, край лицето ситни треперушки, снагата тънка и кръшна. Вдигна очи и погледна Дойчина. Сърцето му хвръкна, издигна се нагоре, искаше да изскочи. Две черни очи го стрелнаха, премериха  го и той премаля.
Тя ли била, Радка ли била…Радка, онова малко девойче…пъргаво, шеговито, засмяно, със звънко гласче. „Радооо, Радо, защо Радо, кажи ми?” - блъскаха се мислите му в главата, а той седеше закован с пресъхнали уста.

Усмихна се Радка и продума:

-Кажи,бачо Дойчине, какво те води толкоз рано у дома? Да не си хайванче изгубил, та у село го дириш? При мене?

-Как можа Радо, защо синът ми? Какво ти е сторил, Радо? - Дойчин се беше подпрял на коня, сили нямаше.

-Какво бате Дойчине? Ние с Камена се обичаме, хубав мъж е той, млад, работен. Добър стопанин ще бъде. Откакто се споминаха нашите къщата ми е празна. Няма сайбия, няма стопанин да пошета по двора. Камен ще е на мястото си тука!

Радка се усмихна мило и сведе очи надолу.

Замълчаха двамата, всеки се отнесе назад, някога, на оная седянка.

Дойчин се закачаше по седенките, на хорото в Радкиното село с момите, но никоя не любеше. Той либе си имаше, булка щеше да го вземе. Радка пък беше малко, весело момиче. Беше харесала Дойчина тя, любеше го с цялото си мъничко моминско сърчице. Закачаше се с него,  малка беше и всичко й прощаваха. На една седянка Радка му каза за любовта си. „Ще ме вземеш ли, бачо Дойчине? Ще ме вземеш ли за булче?”. Дойчин се засмя гръмогласно, всички разбраха какво го е питала. Радка се засрами, заруменя. Разплака се, плака цяла вечер. Кога седянката се разтури и всички тръгваха Радкиното звънко гласче се извиси над всички:” Бачо Дойчине,  не ме е еня, че не ме искаш за булче. Ще чакам да се ожениш, син да имаш, да порасне и него ще взема”. Всички много се смяха и Дойчин забрави за Радка.

Ето, това беше станало. Рада любеше Камена, развала нямаше. Камен беше казал на майка си: не му ли дадат да вземе Рада ще се махне от село, ще я грабне и никога вече няма да го видят.

Водеше коня си за повода Дойчин и бавно наваляше към село. В душата му беше празно и тихо. Не чуваше веселите птички, не виждаше синьото небе. Една мисъл седеше в главата му: „Пуста младост!!! Кога човек е млад леко думите хвърля, лесно люби и разлюбва. Не мисли човек тогава какво Господ ще му прати някога, кога за всичко е забравил, а Господ не е!”

Милка Маркова

Старата циганка

Старата циганка

Какво слънце е напекло старата кариера. Спряло насред небето, нито мърда, нито поглежда настрани. Изгаря и без туй изсъхналите тревици между камънака. Тук-там прибягват гущерчета и те не издържали на жегата. Шмугват се под някоя плоча и застиват там да не примамят нечие око от висинето. Бяло охлювче току се свлече по пясъчника надолу, не издържало от жегата, залепено насред каменната стена. Уморените стари мешета хвърлят дебела, прибрана сянка около напуканите си дънери и умислени клечат по поляните. Тишина и зной наоколо, жива душа не се вижда.

Малка, дрипава  топчица  само промърда  до ствола на едно дърво. Сгъната на четири кльощава женица, примижала срещу слънцето беше подпряла  уморена снага  до дънера. Дръпнала  над очите си бялата кърпа, отпуснала ръце надолу, прибрала плътно под себе  си малките, черни и напукани ходила, тихо охкаше. Избелели , но прилежно закърпени шалвари и блузка кой знае на какви години покриваха телцето на жената, а върху изсъхналите й  гърди беше увиснало дебело като ръка въже, завързано на огромен възел.

Цяла сутрин женицата броди по поляните тъдява, по дерелиците под тях и събира сухи клони. Отчупени от бурите, дъждовете, не събрани от овчарите, домъкнати от придошлите води на деретата. Едно по едно събираше, нареждаше на камарки, после ги завързваше с въжето и задяваше на гръб. Туй въже тя пази като зеницата на очите си. Как иначе щеше да носи събраните клони и клечкарлак. Няма нито мъж, нито парици, няма и деца, кой да й събере дърва. Горския и общината пускаха нейните комшии из горите да събират сухи дърва, ама тя няма душа да иде до там. Слаба и все недояла, едва излизаше над махалата по поляните. Цяло лято, всеки ден събираше клони и клечки колкото сили има. После ги отнасяше до къщицата си, начупваше и трупаше край стените отвън.

Женицата дишаше тежко, не можеше да си почине поне малко в тая жега, задрямваше обронила главица върху тежкия възел на гърдите си. Присънваха й се зелени поляни, нацъфтели всякакви цветя по тях, смях на момичета, мъжки гласове. Нейната младост. От тази поляна я грабна мъжът за когото се ожени. Розовите й шалвари и ясно синята блуза блестяха на слънцето, фереджето й беше бяяло и тънко като було, веждите й изрисувани с черен въглен, а на страните бяха сложили дружките й червило и налепили пайети. Дайретата биеха учестено, кларнетите извиваха, а силният млад мъж до нея я водеше през гората към своето село.

Женицата отвори очи и въздъхна. „Ех, хубаво живяхме, щастливо, ама малко беше.” - продума на глас тя и пак затвори очи. Имаха си дъщеричка, весело къдрокосо момиченце с големи черни очи. Радваше дните им. Амааан, аман Аллах,  един ден най-дъртият  циганин в махалата му посегнал, дърпало се детето, ама той го затрил. Мъжът й и цялата рода се дигнаха и заклаха дъртия, после пък имаше затвор за тях. Там се и спомина мъжът й, убила го канара на кариерата дето ги водели на работа. Тъй остана сама. Работеше на жените от близката българска махала. Даваха й по някой плат да си ушие шалвари и дрешка, сипваха й да се наяде, някоя пара пускаха да си купи ново фередже. Доде беше млада беше лесно. Все изкарваше по малко за всеки ден.

Размърда се жената, поиска да се изправи, че да тръгва, ама не можа. Облегна се пак на дървото, то щеше да й даде сили както винаги го е правило. Само трябва още малко да поседи. Погледна надолу към махалата. Нейната къщурка беше последната, преди да се емнат нагоре пясъчниците и поляните. Едно малко прозорче имаше на стаичката й и тя го миеше всяка сутрин, че да вижда изгрева на слънцето ясно. Там, на изгрев слънце, зад гората беше нейното село. Пътят, дето минаваше насред махалата, отиваше право там. Е, вече няма кой да я чака или да я помни, ама  нейното село е и пътя отива право там…Камарките от събраните дърва бяха бая и тя въздъхна щастливо. Няма да й е толкова студено на зима, ако е жива де. Баба Минюйца й обеща като заесени да й даде едно старо юрганче, да си топли кокалите кога падне сняг. Добра жена беше тя, а и всички жени, на които беше помагала като млада не я забравяха. Привечер отиваше на портите им, сипваха й по нещо в старото менче, даваха й комат хляб. Доволна и просълзена се прибираше, хапваше край огъня  и се свиваше на кълбо край него, белким се стопли доде гори.

Топло й беше и сега. Много топло. Слънцето  силно печеше тез дене, прежуряше. Отметна назад старото фередже, помъчи се да развърже възела, поне малко да подиша леко. Опря главата си върху напуканата кора на дънера. Отнякъде свеж ветрец полъхна, обви старото набръчкано лице, слабата снага на циганката, зашумоля горе в листата на мешето. Склонила глава  от клоните я гледаше учудено с втренчен поглед улулица.  „Хубав свят” - усмихна се старата, измъчена женица, пое дълбоко въздух и бавно се отправи на далечно пътешествие. Светлината, която заблестя в очите й бавно се разтвори,  полека пое душата й и я поведе към мъжът, който я чакаше в отвъдното. Нейният любим и обичан циганин, хванал за ръчичка малката им дъщеричка. Най-после тримата се събраха  там, на оня свят, сред светлина и добрина за да останат завинаги заедно, и щастливи.

Слънцето вече амен беше слязло отсреща при Бахлъка. За последен път погледна назад, към селото, нивята, поляните и горите, погали лицето на мъртвата циганка и се търкулна зад баира към лилавата вечер. Улулицата плясна силно с крила, литна нагоре, после се спусна ниско и кацна върху самотната циганска къщурка, която тая вечер не посрещна своята сайбийка. Един ден отлетя в небитието.

Милка Маркова

Крушака

Крушака

      Двамата мъже вървяха бавно. Асан ага напред, след него дядо Радни. Утрото беше свежо и лек ветрец слизаше от високите ниви наоколо. Тревите  бяха избуяли, земята незасята, тъжна почиваше. Тая година нямаше да ражда нищо освен буренаци. Само дърветата наоколо наливаха плод.

       -Ей това е, ей на - обърна се Асан ага към дядо Радни.- Ей тука в това долище нашите прадеди решили да засадят тия дървета. Земята да не се свлича от високото, дерето да тече незатлачвано, сенки да има, плод да събират хората.

      Обходиха надлъж и нашир мъжете долището, огледаха, па поседнаха край една чешма на височкото току под нивята.

-Да ти кажа Радни ага- поде турчина - да ти кажа как е реда в нашето село, а пък ти вече ще решаваш за подир. Тука в стари времена било сипеи. Земята се свличала, дъждовете я натиквали в дерето, после водите като дойдели правели големи золуми и кал. Тогава старите решили и засадили през цялото долище тез  дървета. Има двеста и кусур години. Така се знае. Крушак и ябълки. Пролетес като зазелени тука се пускат овчарете. Овцете най-ниско пасат тревата и най-малко мърсят наоколо. После минават козарете. Козите окършват трънчиците и земята под големите дървета остава чиста и равна. Лете пък овцете и козите пладнуват под дърветата, отъпкват земята хубаво. Като зазреят круши и ябълки пращам пъдаря тука. Веке пастирите не могат да вкарват в дерелика животните, да не се мърси. Подир туй раздавам дървята на хората. Големи са, много раждат, затуй едно дърво на един род. Тая година ако е взел крушак, догодина ще е ябълка. Хората си решават дали по-зеленикави ще берат плодовете за крушеница или ще ги чакат да зазреят, та маджуни да правят. Щом свърши беритбата пак пускам пастирите. Животните дообират изпадалото и необрано, почистват тревата и така до наесен. Ей тъй управлявах аз, сига ти вече си наред.

      Огледа се Асан ага наоколо и замълча. Дядо Радни беше балканджия човек. Беше старейшина на един от първите родове слезли от Балкана и избрали селото. Купиха от турците земя, къщя, разпределиха имотите между синовете и зетьовете, заправиха къщи. Последните турци вече заминаваха за Анадола. Асан ага бил старейшина на селото и последен тръгваше. Родът му отдавна беше заминал, беше намерил земя и къща в далечните земи, но Асан ага изчака. Изчака да види кого ще изберат българите за старейшина и да му предаде селото и мерата. Мило му беше, години вече откак въвеждаше ред, оправяше живота на хората да им е по-леко и наредено. Хареса му дядо Радни. Наблюдавал го беше още като дойде с рода си тука. Беше разумен, мълчалив и подреден човек. „Добре ще води хората си”-помисли Асан ага.

За последно го доведе тука, в Крушака. Това беше любимото му място. Тука беше тихо, прохладно,чисто. Дърветата бяха стари, столетни. Поляните под тях зелени почти през цялата година. По средата тече спокойно и широко дерето. Птици да искаш в клонака. Тука дойде Асан ага да каже последно сбогом на селото си преди да замине.

      Надигнаха се тежко двамата стареи, умиха очи на чучура и бавно заслизаха към пътя. Мълчаха. Бяха си казали всичко. Двамата бяха повели родовете си в тия тежки и смутни времена с надеждата за по-добро. Двамата бяха напуснали земите  на дедите си и тръгнали напред към бъдното.

Милка Маркова

Дядо Иван гимнастик

Дядо Иван гимнастик

Живееха много, много отдавна, в средата на миналия век, в една тиха и зелена уличка, в малка къщурка дядо Иван и баба Цвята.
Той - в шаячни потури, пристегнат в кръста с широк пояс и навуща под коленете, с леки свински цървули. На главата зиме-лете кожен калпак с вълната навънка. Слабичък и подвижен, на колко е години не се знаеше, но беше къде деветдесетте. Баба Цвята дребничка, прегърбена бабичка, с набрана вълнена фуста, изпод която се подаваше друга, памучна и по-тъмна. С дрешка тъмно синя на бели капки, избеляла от времето и пране. Забрадена с черна забрадка под брадата и на "чушка" на върха на главата. Тихички и свестни хорица. Дядо Иван попийваше по вечерно време бяла ракийка на судурмата под асмата, а баба Цвята спохождаха кахърни женурки я да им бае за болно, я "четена" вода да им направи. Тихо и монотонно вървеше живота им. Докато един ден откъм скритата в зеленина къщурка не се раздадоха оплакващите вопли на баба Цвята. Виеше бабата на умряло, ама и кълнеше, и пустосваше. Завтириха се всички от махалата, които не бяха дочули, тичаха извикани от комшиите. За кратко сумати народ се скупчи в тясното дворче на старците. Боже, боже какво да видиш.... Насред судурмата, чиста, преметена и застлана с вета чергица, се въргаляха двата бакъра наполовина с вода. Другата разплискана наоколо, а кобилицата се усукваше от пъргавата ръка на баба Цвята и където видеше, там налагаше сгънатия на четири дядо Иван. Отдъхнаха насъбралите се хора и чакаха да разберат какво е станало. Слава богу живи бяха и двамата. 

Имаха дядо Иван и баба Цвята дъщеря. Беше най-малкото изтърсаче и отрано се пръждоса да учи по градищата. До София беше стигнало. Разказваха, че станало гимнастичка, по света ходело. Голямо училище изучило и все първо бивало сред други чуждестранни гимнастици. Дори на кинопреглед го снимали. Виждал дядо Иван как тяхното момиче прави разни гимнастики една от които - да си вдигне крака и го преметне зад врата. Лесно му се сторило и той подвижен и слабичък, на кого да се метне дъщерята? Що пък да не опита дали ще го може. Отишла баба Цвята за вода до махленската чешма и дядо Иван седнал на судурмата пред къщи, хванал крак и пъргаво го метнал зад врата си. Пусто опустяло, старите кокали на дядото не послушали го и не могъл да върне крака обратно - останал заклещен така. Седял дядо Иван и чакал половинката си да се върне от чешмата, че да му помогне да завърши гимнастиката си. Ама баба Цвята хич и не искала да чуе за физкултурните мераци на дядото, налага с кобилицата и кълне до трето коляно..... 

Такива старци чешити живееха мнооого, много отдавна на една от тихите зелени улички в края на моето село, „накрай света... „.

судурма - покрита дълга тераса пред къщата, на която се влиза по 2-3 стъпала. вид чардак. 

Милка Маркова

Балканта /Балканът/

Балканта /Балканът/

Спомняте си, мили приятели, онова пътуване с мой близък по Балкана. Търсеше си къща и там се срещнахме с американката Койка и нейният съпруг. Край една чешма. Спомняте си разказът ми „По българско“, нали?

Много  път  извървяхме тогава по черните планински друмища. Насладихме се на  дълбоки дъбрави и високи като храмове букови гори. Спирахме на открити поляни, закътани сред неочаквани гори, с разлюляни треви и нацъфтели цветя. Посядахме в края им на сянка или пък на открито и дълго слушахме жуженето и цъкането на хиляди божии твари, скрити из тях. Дочувахме тайнствени звуци между дърветата, внезапно откривахме малки чешмички край незнайни пътечки. Ледена и сладка вода се лееше от чучурите им и даваше начало на малки поточета.

Не ни се искаше да свършва нашето шетане из планината. Все си казвахме, че открием ли следващото село, се връщаме, няма да ходим по-нагоре. Всеки път откривахме нови прелести, различни къщи , по които гадаехме за живота на отдавна отминалите им обитатели. Понякога срещахме останал от миналото балканджия и дълго си говорехме. Дори оставахме да нощуваме заради настояването на зажаднелите за дружина хорица.

Моят познат избираше и избираше къща, а аз вече бях събрала какви ли не истории за бъдещите си  разкази. Мислех, че няма какво да ни изненада повече, нито кого да срещнем по-интересен от предишните срещнати.

Както се случва в приказките и в живота всичко става неочаквано. Пред очите ни се мержелееха къщите на следващото селце. Заклехме се, че това е, разглеждаме и се завръщаме. Обръщаме колата и газ докато слезем до най-близкото градче с хотел. Пътят слезе надолу, срина се в ниското, прескочи едно доста шавливо поточе и се задъха нагоре из гората. Малко преди да изскочим от дъбака пред нас се рейна светла, широка поляна. Колата сякаш сама спря край пътя. Като омагьосана слязох и пристъпих напред. Поляната светеше неземно красива. Бели цветя люлееха нежен цвят върху тънки стъбълца. Мамеха при себе си и навътре към поляната. Обърнах се назад за моя спътник, а той, излязъл навън, стоеше подпрял брадичка върху колата със засмени очи. Махнах му да дойде и стъпих на слънчевата поляна. Отнякъде се зачу силен, стори ми се изплашен вик. „Стойте, стойте деее, не стъпвайте там, спрете се ви казвам“. Озърнах се прекрачила  вече на поляната. Змии ли има тъдява, кой вика, защо? Срещу ни из дърветата се зададе възрастен мъж. Махаше с ръце и викаше с всичка сила. Спря се в края на гората и продължи да ни прави знаци с ръце да спрем и да останем на място. Изгуби се от погледа ни и докато се чудехме кой е и какво ли иска от нас, човекът приближи от лявата ни страна. Беше мъж около нашите години. Побелял, с панамена шапка на главата, върху темето му провесена голяма мъжка кърпа да пази сянка. С тояга в ръката и торба през рамото.

-Ха, добър ви ден и добре сте дошли тъдява. Добре, че ви видях, щяхте да си направите голяма беля.

Чудехме се, а той ни поогледа и рече:

-Никакви змии няма по поляната. Я погледнете и се ослушайте. Там даже щурци не щурят, а не ви ли прави впечатление, че цъфтят само бели цветя.

Не, нищо не ни направи впечатление, само красотата на тази сияйна горска поляна. Затова искахме да се поспрем, да й се порадваме, да си направим снимки. Самодивска поляна била. Хорище самодивско. Не се стъпва, нито минава, не се остава. Не дай, Бог, да поседнеш или полегнеш , умираш до вечерта. Стори ми се доста преувеличено, но слушах разказа на мъжа. После редовните питанки откъде сме, накъде отиваме . Той бил от махаличката, чийто къщи са на близо. Покани ни да му погостуваме и всички заедно се качихме в колата. Не след дълго вече седяхме в спретнато дворче, с дантелена сянка от околните дървета, стара, прастара асма, нацъфтели цветя. Васил, така се казваше новият ни приятел, живееше в махалата сам. Обикновена, тривиална история. Историк, живял и работил в голям град, децата по чужбина, жена му заминала да им помага в отглеждане на потомството и там се споминала. Далече, зад океана. Викали го децата му, не че не са го викали, но не искал живот в чужда държава. Той, човекът, който цял живот изследвал останки от българската история, искал да живее тук, у нас. Българин си е и в България ще почиват кокалите му един ден. Дал жилището под наем, събрал си книгите, записки и материали, малко покъщнина, седнал в колата и право тука. Къщата в дъното на дворчето е дядовата му. Така и не я продали, нито разделили баща му и чичовците. Той и братовчедите му също. От всички останал жив само той, бил най-малкият. Затова пристигнал тука и останал. Вече пет години. Свикнал. Обикнал мястото. Първо живеел само със спомените и с разказите на едно-единствено семейство все още живи хора тука. После създал свой живот и затрупал спомени. В една близка махаличка, на три километра само, има две жени, братовчедки, на неговата възраст. Едната никога не излизала от селото, а другата живяла в  младостта си къде ли не, се прибрала на стари години тука. С тях общува когато не пише и не се разхожда. Идват му на гости, носят му сладкиши, понякога топла питка. Той пък каквато има работа за мъжка ръка, кога отиде при тях я свършва. Ей така си другаруват.

Направи ни кафе, извади от мазата студена, много приятна напитка. Гледаше учудените ни физиономии и доволно се усмихваше. Обясни ни, че напитката е приготвена от цвят на свирчовина. Той не знаел как става, но двете му съседки правели за себе си и за него. Правели също напитки от ферментирали диви череши. Варели сладка, едната от тях умеела да прави и маджун от диви круши. Той пък цепел дървата за тях и за себе си. Ходели заедно да берат билки. Когато имали нужда от покупки, натоварвали се в колата и заедно отивали до недалечно голямо село.

Сладко разказваше новият ни приятел, отпивахме от каймаклията кафе, от прекрасната напитка. Над нас дърветата нежно шумяха, птича песен се носеше, кълвач почукваше наблизо. Голямото куче на Васил лежеше в краката му, повдигаше понякога поглед с премрежени очи към него и после отново полагаше глава върху лапите си.

- Хубаво ми е тука и спокойно. Не ми липсват други хора. Е, няма покритие навсякъде на телефоните, но на стотина метра от къщата ми има едно баирче, там се лови сигнал. Имам ли нужда да чуя съседките или някой друг намирам начин да се обадя. За тока се разбрахме с енергото, има ток засега. Правя си разни подобрения из къщи с подръчни материали. С храната се справям. Аз садя картофи, боб, а моите приятелки отглеждат зеленчуци. За обща консумация. Разбираме се без да си пречим. Зимата кога си ходим на гости, гостуваме по цял ден. Чета им от моите книги, разказвам им за работата си по археологическите обекти и музеите. Те плетат, готвят и така минава денят.

Сладко си говорехме, времето летеше приятно и безметежно. Най-неочаквано усетих силно главоболие. Нямаше причина. Въздухът чист, кръвното ми добре, не бях напрегната. Зачудих се, ставаше нетърпимо. Наложи се да полегна вън , на просторния чардак където Васил имаше широк одър. Той дръпна спътника ми настрани, чувах ги, че нещо загрижено си говорят. После в просъница изпих чаша топъл чай с някакъв свеж и приятен дъх, положиха студен компрес на челото ми, отново с някакъв приятен мирис на водата. Неусетно съм заспала. Събудих се в късният след обяд освежена и с отшумяло болка. Погледнах на двора. Двамата мъже бяха потънали в тих разговор. Отсреща се синееше планината, верига зад верига. Тъмни, вековни гори, светло зелени склонове и пак синьо небе, далнина. Приятен ветрец нежно галеше лицето ми, покой и наслада беше навсякъде.

-Разбра ли сега за какво ти виках да не стъпваш на оная поляна – обърна се Васил към мене – самодивско, такова ти беше главоболието. Добре, че само стъпи с единият крак, че не навлязохте и останахте. Като нищо щяхте да отлетите с тях във висинето.

Гледах го и се чудех шегува ли се с мене, учен човек, историк при това.

- Не се чуди. Покрай професията си съм се научил да не гледам с насмешка на легенди, предания, вярвания. Много пъти те са ни насочвали към доста големи открития. Това за самодивите, съм събирал и разпитвал през целия си живот, а за тази поляна научих от местните и сам изпитах върху себе си същото като тебе. От тях научих и противодействието, и лечението. Може би мирисът на цветята предизвиква главоболи, гадене, по-лоши неща, но човек не трябва да пренебрегва знанията на тукашните хора.

Разбира се, че останахме за вечеря и при Васил. Не му позволихме да вади от своите запаси. Ние носехме провизии, приготвихме храната, а той сложи студена сливова, от напитката, с която ни посрещна, орехови ядки и козе сиренце. Говорихме и говорихме удобно седнали край масата на старият чардак. Кучето лежеше на най-горното стъпало, надигаше глава, щракваше зъби на някоя нахална твар и отново затихваше. Хлад повяваше, щурци запяха, някаква птица тайнствено се обаждаше от тъмнината. Васил тихо продума:

- Затова съм тука, за ей тая благодат, тишина и спокойствие. Туй, което ти дава Балканта, не можеш нийде намери по света. Където и да ходиш. Балканта е моето място, тук е животът ми. Семето ми тук е покълнало, тук ще почива дънерът на дървото ми.

Милка Маркова

Дамянова майчица

Дамянова майчица

Цъфти земята българска. Пролет се е пукнала, разведрило се е небето, зазеленило полето. Угарите димят, посевите никнат. По нивята селяните орат, копаят, сеят. Пълзят като мравки, белеят се женски шамии, мъжки гласове подвикват на добитъка.

„Тучно е навред, земята кипи – мисли си Джасур и върви най-отзад . Завръща робините, подвиква им, гледа да не ядосват Рафид ага. Потерята им ходи да гони хаирсъзи, не ги намериха, никого не хванаха. Кога се връщаха Рафид ага реши да отвлекат българки от полето, да ги продадат робини в Стамбул кога се върнат. Спогледаха се другите, не бяха затуй тръгнали, ама срещу ага рита ли се.

Тук, там сред нивята отвлякоха десетина моми, жени. Джасур мислеше, че агата кандиса вече, но не би. Далече напред, съзряха дърво, а под него приседнала сама жена с детенце в ръцете. Подаяше го и нещо нареждаше, не забеляза кога от потерята я заобиколиха. Съзря ги, късно беше. Уловиха я, а тя не смееше много да вика, да не уплаши рожбата си. Все така я държеше на нянката си, само сълзи се ронеха като порой. Мъчеше се да се отскубне, но къде сили в една жена срещу трима яки войници.

Блъснаха я накрая на върволицата и тя потегли с другите напред. Все тъй нещо на рожбата си думаше. Корав войник е Джасур, отдавна притръпнал от всичко, но тая жена го бодна нейде дълбоко всърцето. Върна го далече, далече назад, край онова голямо езеро дето беше бащиният му дом. Щастливо си живееше той с братя безброй и сестрички, кога един ден войска налетя, убиха техните, а малките разпръснаха наоколо. Дълго броди  сам и гладен по езерните брегове, доде го намериха заспал под една лодка рибарите. Добър човек го взе в колибата си и го отгледа със своите си деца.

- Джанъм, как ти е името – тихо запита жената, като я блъсна леко напред и високо извика – Ха де, хаааа. Върви де, не спирай.

- Струна – отвърна му жената също излеко.

- Слушай ма хубаво, жено – все тъй тихо и гледайки настрана започна Джасур. – Кога найдем сгодно място остави си детенцето.

- Що думаш, аго, що думаш, как мъжката си рожба ще оставя - зави тихо и заплака Струна. Къде да я оставя , на кого. Дамянчо е мойто слънчице, нийде не го оставям.

Побутна я той отново, да върви, да не ги дочуе някой, да не се усъмни нещо. Пусне ли я да избяга, ще го убие Рафид ага. Може само да я научи как да си остави детето. Нищо друго не може.

- Слушай, слуашай, гяурко, какво ще ти река. Назад не се обръщай, върви и ма слушай -започна Джасур. – Видиш ли де се чернее корията напред? Га стигнем там, ще има почивка за потерята и робините. Докато другите почиват, ще намерим място да оставим детенцето ти. Няма да викаш, няма да се дърпаш. Няма друго що да сториш. Като е накрая на гората, до пътя, се някой ще го найде. Няма да остане.

Поиска Струна да вика, да кълне, Бога да моли, но турчина пак й продума:

- Прави що ти думам. Оставиш ли детето си с тебе, пак ще ти го вземат и него на пазара ще продадат. Никога няма да разбереш кой го е купил и къде е отишло. Тука, от вашите някой ще го найде и той ще го отгледа, от вашите ще бъде га порасте.

Доде й думаше, Джасур сЕ виждаше бряг, дребно сираче, гладно и самотно край брега на голямото езеро. Мъката засядаше в гърдите му и дума си даваше, че ще помогне на тая робиня рожбата си да остави, добри хора да я намерят и отгледат.

Както рече турчинът тъй стана.

Разпаса Струна пояса си, върза го под сянката на стара бука край пътя. От кърпата си люлка направи. Дамянча за последно поддои, после хубаво го пови, пендарата от шията си свали и я остави  в люлката. Със сълзи мъжката си рожбата окъпа, полюля я и попя. Подир туй под люлката поседна, високо ръцете си вдигна, зави снага, заплака и се дълго Господу моли.

Кога потерята с робините тръгна, Струна ни жива, ни мъртва вървеше. Сълзите й едри капеха, сърцето й спираше, назад не смееше да се обърне. Джасур бавно сподиряше робините и мислите му все там се връщаха, дето години не бяха посмяли. В онуй сиротно детство.

Дамянчо сладичко спеше, ветрецът тихичко го люляше, птиченце сладичко му пееше. Гората тешеше…робините изпращаше.

Мина се време. Къде икиндия нещо се сурна от върха на буката и тупна под нея. Едър мъжага леко подскочи, заотупва си потурите и намести калпака.

……………………………….

Кога видя турската потеря и робините да се задават по пътя, Вельо завърна бързишката стадото. Знаеше, че видят ли го турците, две-три агнета ще идат. Ще го накарат да ги коли и гощава. Наблизо знаеше долище, ще ги натири да пасат буйната трева в ниското докато потерята отмине. Укроти кучетата, запря овцете да пасат и навлезе в корията. Видя, че водеха робини, искаше да разбере дали не са бастисали жени от неговото село. Майка и жена остави в къщи, ама знае ли човек, турци са. Избра дърво близо до пътя, хопна се до върха му и загледа.

…………………………………

Приближи Вельо люлчицата, наведе се над нея. Детенцето все тъй сладичко спеше. Не беше мръднало откак потерята тръгна, откак майка му замина, откак остана сираче. Цяла подир пладня седя Вельо горе, на буката и мисли. Ще пита и разпитва за малкия Дамянчо, за баща му. Не го ли найде ще отгледа момченцето със своите синове. Няма да остави едно българче зян да иде. Погледна пак към него, а детенцето се усмихваше в съня си. Едра мъжка сълза се отрони, тупна върху оставената майчина пендара.

- Ела, синко, хайде да вървим при овцете, че ей го де е заника.

Дигна високо Вельо сина си, мушна в пазвата си майчината му пендара, прибра грижливо колана й, шамията. Един ден га порасне Дамянчо, ще му даде майчините спомени. Да знае, да помни, българин да остане.

По народна песен „Турци робини караха“

Милка Маркова

Кака Кина

Кака Кина

Магистралата реве зад нас. Мощните коли бързат, режат завоите, връхлитат върху тебе, ръмжат и се заканват. После те издухват в страни и се изгубват нагоре към Предела.

Свиваме в страни по мекият, рехаво засипан с чакъл път. Пред нас се рейват билата, зелени, мамещи, обещаващи тишина и покой.

Спираме пред малката ни виличка, стъкмена от товарно ремарке на камион и лека пристройка. Обърнала е лице към рекичка в ниското и планината насреща. Дворчето е оградено от стара, дъбова гора. Едно самотно дърво шуми току-до къщичката ни, а под него сме сковали дървена маса и пейки. Нямаме шезлонги и тежки маси. Всичко е просто и удобно.

Разтоварвам багажа и докато семейството се заема с любимите си и едва дочакани занимания, свивам длани пред устата си. Със силен глас, колкото мога, се провиквам: „Како Кинчеееееее, како Кинооооо, тука смееее“. Няколко пъти и след малко пак. Не след дълго чувам отговор като ехо: „Охоооооооооо, охаааааа“. Чула ме е. Заемам се с моите си работи.

Кака Кина е работничка от нашето предприятие. Стара балканджийка, още от дете дошла в града. Първо слугиня, после настанали промените и заработила в предприятие. Омъжила се за кореняк гражданин, заживяли. Не им се родили деца, но добре поминували. Беше от тия хора, които не си считат труда за нищо. Трябва ли нещо да се свърши, не хитрува, не шикалкави, а го свършва. Простодушна и пряма. Цял живот си мечтаеше за Балкана. Не, че не ходеше там в почивните дни, но копнееше да се върне завинаги.  Затова когато се пенсионира, заряза града, мъжа си и замина. Повече не се върна.

Махаличката й беше на час-два пеш от най-близкото село. Ходеше веднъж в седмицата с раница на гръб да си купи хляб, това-онова, най-необходимото. Завъди овце и кози, кокошки. Мъжът й се опита да живее с нея там, горе, но гражданин, не издържа и се върна обратно. В махаличката имаше няколко старци на преклонна възраст, а когато си заминаха от света кака Кина остана съвсем сама. Племенниците й я молеха поне през зимата да се връща. Правеше го през първите години докато мъжът й беше жив. После остана и да зимува в горе. Няма път, няма хора, сама. Чудехме се.

Когато струпахме малката си виличка на това място в Балкана, един ден кака Кина пристигна най-неочаквано. Оказа се, че зад рекичката, отсреща сред дърветата на онзи хълм, са разпръснати къщичките на нейната махала. Питахме за пътя до там, да й ходим когато сме тук. Нямало път. Да й викаме кога дойдем, тя ще идва през гората.

………………………..

Рано, рано както всяка сутрин издои хайванчетата. Превари млякото, подкваси някой буркан, останалото подсири. Грабна плетката, задяна люлката на гърба с една връхна дреха вътре, малко хляб и сиренце. Препаса манерката за вода на кръста и един нож.  Без тях никъде не мърдаше. Манерката беше спомен от баща й. Изкарал войните с нея и докато беше жив не излизаше без да я вземе. Ножът също беше негов. Войнишки . Заточваше го редовно на голямото точило пред къщи, останало от времето на дядо й. В по-късни години баща й от ръчно го беше направил с крачно задвижване.

 Знаеше всяка стублица и кайначе из горите наоколо, но човещина е. Без хляб и вода не се тръгва нийде. Ножът пък все ще потрябва. Де нова тояга да окастри, де някой по-висок клон да отсече за козичките. Някъде шубраците не се дават да минеш, затрънили стара пътечка и се налага да ги осече.

Изкара животните, залости портичката и тръгна полека.  Шумеше гората, птиците се обаждаха из гъсталака. Овцете веднага защипаха тревата, а козите намериха крехки клончета. Кучето отръска врат от синджира и лениво се помъкна след тях.  Тихналък,  леко се диша. Преди да тръгнат за паша прегледа бурканите с кисело мляко в мазата. Беше се насъбрало. Скоро нито Любчови бяха идвали, нито Виолета. Време беше някой да се появи.

Нощес кучето я буди няколко пъти. Дали вълк идва или пък някоя сърна пасеше наоколо. За вълците не е време. Зимата мина, животни из гората колкото искаш. За какво да си дават зор да влизат в кошарите дето има куче. Други животни ще да са биле. Много я напушваше смях кога племенниците питат не я ли е страх от вълци. Какво страшно има, нищо. Кучето е тука, ще я предупреди, пък и вълците ще предупреди. Животните са в кошарата. Дип, ако не се откаже вълкът от лесна плячка, ловджийската пушка е зад вратата. Светява му маслото като нищо.

От хора не я ли е страх, пък я пита Виолета. Какво страшно има, ако ще се мре, ще е веднъж. От нея какво да откраднат, тя има само животните. Е, веднъж  и това се случи. Срещна най-неочаквано между къщите на горната махала двама млади мъже. Ячки такива, космарлясали, небръснати отдавна. Гледат диво някак и подозрително. Поздравиха   се, поприказаха си туй-онуй. Търсели да събират диви плодове, че наели казани да варят ракия, туй й обясниха. Бързаха да си вземат довиждане, ама на нея нещо не й се хареса в тях. На другият ден беше ред да иде до близкото село за покупки и разказа на кварталния полицай какво и кого е видяла. Разбра, че били двама братя, избягали от затвора и издирвани. Подир разговора с нея пуснали потеря. Хванали ги.

Харесва й да си живее тука, в балкана. Чисто й е и спокойно. Пече си хляб понякога, колкото за себе си сади разни зеленчуци, картоф, боб. Каквото трябва туря в земята, а тя се отплаща. Височко е тука и хладно, късно стават зеленчуците, но пък са здрави и вкусни. Ток няма и не й трябва. Има един транзистор, той й другарува. Не мисли за нищо и никого. От тъмно до тъмно е навън. Понякога вечер, през зимата седи до късно, не й се спи, зер не се уморява. Плете чорапи, щом я навести племенникът й ги дава за децата и жена му. Киселото мляко затваря топло в буркани и в мазата седи дълго, не вкисва. Кога дойдат им дава и него, сирене им дава.

Виолета пък, служителка от нейното предприятие, кога дойде  на вилата си със семейството, ходи при тях. Разбрали са се да се провикне, тука се чува надалеко. Щом разбере, че са пристигнали, нарамва раницата с мляко, сирене, стъкло сливова и слиза от махалата към рекичката. Той и Виолетиният мъж  работи там, та си поприказват за хората, новини от предприятието носят. Някой път й оставят армаган, я бонбони в книжка, я нещо друго. Казала им е да не купуват шоколадови сладки. Седят, стопяват се, че и червясват. Виж локум, някой загънат бонбон може. Кафе й носят, тя кафе си вари сяка сутрин. Кога слиза до селото едно от нещата, които купува задължително е кафето.

Върви по старите, тревливи улици. Запустелите къщи надничат зад сливи и млади дъбчета. Гледат с очите на стопаните си, да видят кой върви тъдява и накъде е тръгнал. За нея не е пусто в техните дворове. Тя си приказва с всеки от стопаните. Разказва им това, дето е чула по транзистора. Пита ги за техните работи. Някой да я слуша от страни ще рече, че се е повредила. От самота. Тъй, ма не е тъй. Дип добре си е тя и е добър животът й тука. Четириси и кусур години живя на пъпа на града, но не забрави Балкана, свободата, зеленото и волното. Ооооххх, ей на, на дяда Ставря судурмата се е навела настрана, ще вземе да се срине. На връщане ще отсече един кол да я подпре. Как ще я остави тъй, все някой ден може да намине синът му насам. Като изкачи каменните стъпала и се изправи на судурмата, да може волно и радостно да погледне далечината. Нещо прошава в краката й и га погледна, змийче се изнизваше към тревите наоколо. Време е да хване косата и да поокоси. Да светнат улиците и да прибере сеното за хайванчетата, че зимата е дълга тука. Нищо не й тежи, дните й минават в труд, а кога се поумори, изкарва животните на някоя поляна и присяда. Кучето си знае да ги завръща наоколо, а и те сякаш я разбират. Пасат си и все край нея се въртят. Някога пуща гласа си на воля и пее стари, балканджийски песни. За лоши свекърви, за гурбетчийски мъки по изгора и земя, за хайдути и войводи. Не е певица, но тука по баирите сякаш Господ й дава глас да пее сладко, да се лее песента по чукарите.

Всичко си е подредила в живота, за нищо да не мисли и страда. Кога слезе в близкото село, тегли от пенсията само за това пазаруване. За хляб и каквото още й трябва. Гледа пари в себе си да няма. Не за друго, ама барем да се знае, че няма какво да й откраднат. То таквиз хора рядко се случват, ама знае ли човек. Направи пълномощно в града на племенника си. Рече ли ненадейно да се спомине някой ден, той лесно да се оправи с изпращането й. Тъжни работи били тез, й каза веднъж той като заговориха. Не са тъжни те, те са си от века и до века. Тъй поминува светът, тъй ще си замине и тя. Човек навреме трябва да помисли за всичко, да не създава трудности на близките си.

Навали се с животинките по близкия скат, може пък да слязат долу до рекичката. Там да пият вода и да пладнуват. Таман ги завика и кучето ги подбра, счу й се глас човешки. Ехото го донасяше от срещните баири. Затъкна забрадката си зад ухото и сви длан като фуния край него. „Кинчеееее, какооо Киноооооо“ – донасяше екота наоколо. Засмя се, сви длани тоя път край устата си и отговори: „ Охоооооооо, охаааааа“. Виолета. Виолета и Иван най-после са дошли на виличката. Разбърза се, повърна малкото си стадо към къщи, прибра го в кошарата. Напои животните и ги запладни. Напълни раницата с мляко и сирене, взе гегата и поведе кучето надолу, да слезе в ниското по пътеката към отсрещния баир. Радост напираше в гърдите й. Обичаше тези хора, беше работила с тях и като ги види все едно роднини виждаше. Не, не че й липсват хора, но с тези, които бяха човечни, си струваше да поседне на приказка.

Слънцето беше поспряло, гората тешеше, наоколо всичко замираше в лека дрямка. Пладня.

Под сянката на дъбчето край дървената маса, на сиренце и студена балканска ракия, кака Кина, Виолета и Иван развързаха торбата със сладките приказки. Откъм дъбака прошомулва животинка, сънливо се обажда птица, сенките  пълзят, а наоколо е приятно и свежо. Раздумката върви леко, кака Кина се смее волно и от сърце, Балканът тихо шепти и навява спокойствие.

Милка Маркова

Ръченицата

Ръченицата

Нещо ми тежеше от сутринта. Криво и пусто ми беше на душата. Помайвах се из къщи, чудех се какво да сторя та да отмине тая тегоба. Седнах пред компютъра и безцелно отварях и затварях сайтове. Без да се усетя съм отворила папките с изтеглени отдавна песни. „Щракнах” напосоки и в стаята лудо се втурна пъргава ръченица. Първата ми реакция беше да я спра, да потърся  музика тиха и плавна. После я оставих. Нещо трепна в мене, в кръвта ми, в гърдите, в цялото ми тяло. Не търсех и не исках последвалото.

………….

Бях излязла от стаята и бях сред полята на детството ми. Ширнали се ниви и ливади, весели хора, щастливи деца. Синьо небе. Вървях сред стърнища, усмихваха ми се метличини, макове, ралици, бели маргарити. Пълни камиони със зърно, комбайни бучаха навред. Какво става?  По-нататък  се носи провлачена песен, трепти и се издига като чучулига към небесата побелели от мараня. Приведени жени жънеха на ръка, мъже връзваха житните ръкойки, правеха огромни снопове. Пот се лееше, яки мъжки ръце прибираха зърното. Долетя отново ръченицата. Завъртя ме из времето ту назад , ту отново напред както се играе българската ръченица. Озовах се в селска кръчма. Насред играеше мъж, тежка ръченица играеше. „Картината на Мърквичка” - помислих си. Чудо?!  Обърнах се, зад мене играеше мъж на един крак. Ветеранът от войните дядо Съби, излязъл от „Ръченицата” на Петко Йотов  играеше „на един крак, без патерица и бастун”. Изпращаше своя внук войник.Тихо излязох навън и оставих мъжката ръченица. Отсреща, на баира над селото, Дъбака подвикваше весело и напето, втурваше се срещу  Христина, вихрено я обикаляше, защото надиграеше ли я ще  му пристане. Такъв облог бяха сторили.Над тях се белееше скелето на Елин Пелиновата „Ветрена мелница”, а  Христина заруменяла играеше пред своя избраник.  Току пред мене пък,  на площада се виеше хоро.  Селяните играеха, вееха знаме на бригада-първенец, по-нататък млади мъже и жени дребняха друга ръченица. Весела, с провиквания. Времето беше по-скорошно, деца тичаха, влизаха в хорото, излизаха и се заливаха от смях.  Светеше в ресторанта наблизо. Вътре  се вихреше някакъв банкет. Нагласени и добре облечени мъже и жени начеваха стъпка назад, две напред, вдигаха ръцете нагоре, завъртаха се и мереха с поглед.. Високи токчета, до скъпи мъжки обувки. Тихичко излязох, а в бара на ресторанта, диджеят  пускаше ситна ръченица. Млади момчета с ръце на кръста запристъпяха мъжки, завъртяха се, към тях се понесоха в ритъм  късополи момичета с безкрайни крака,  чужденци наставаха и се мъчеха да влязат в такта. Ръченицата честеше из място, възвисяваше се, летеше…

…………..

Пробудих се като от сън. Теготата беше отлетяла с ритмите на ръченицата. На сърцето ми беше  леко, чувствах волност в душата си. Българската ръченица беше сторила чудо, без хапче и без антидепресанти .  Спомних си отново думи на полковник Петко Йотов от разказа му „Ръченица”: „И може би само българинът играе този буен танц в неравноделен ритъм, както е неравноделна неговата съдба…И ми се струва, че докато я има българската ръченица, ще я има българщината-неравноделна, ритмична, силна, непреходна, неповторима, приклякане с отскок към бъдещето.”

 Ех, приятелю незабравими, добре си го казал. Повече нищо не може да се добави.

Милка Маркова

Хаджи Мехмед

Хаджи Мехмед

Хаджи Мехмед  погледна нагоре. Черните облаци вече се разместваха и месецът отново изгряваше, рогат и остър. Бавно се отпусна върху пръстта и облегна гръб на якия орехов дънер. Да си отдъхне малко и ще се прибира. Да поседи.

Целият имот наоколо е негов. Благодатна земя. Когато го зажениха за Айша баща й купи за тях имота. Беше част от стар, занемарен чифлик. Земята хубава, отпочинала. Отцедлива и богата. Млад беше тогава Хаджията, още на хаджилък не беше ходил. Як беше и мераклия. Нае хора, очисти и подреди имота. Къщата баща му направи. За него и децата. Захвана се Хаджи Мехмед, не спираше, по цели дни беше из двора. Завъди стока, земята раждаше, хубав берекет изкарваше. Замогна се, беше табиетлия. Айша пък излезе добра и сговорна жена. Къщата въртеше, децата гледаше. Наоколо комшиите ги уважаваха. Животът им се подреди от хубав, по-хубав.

Тежко въздъхна Хаджи Мехмед. Трябва да става вече, скоро ще вземе да разсветлява. Ей на, на изток къде лозята небето пепелееше. Ще вземе да разравя огъня Слънцето, да пламва изтока. Не му се мръдваше от тука, от земята му, от имота му на Хаджията. Насреща шумяха тихичко с листа медените сливи, наляли плод. По-надолу пък круши, ябълки. В долния край, да не пречи друг орех имаше. Вече и той зариваше наесен земята с плод. Нарочно не тури бакъра под него. Там е краят на имота. Разбойниците  лесно ще се досетят. Затуй реши тука, в средата, под големия клонат орех. Ходи при ходжата и той нарочно му приготви муска и заклинание. Само Хаджи Мехмед го знаеше. Когато всички заспаха, взема търнокопа, изчака облаците да скрият месеца и започна да копае. Дълго и старателно копа. Трябваше да е дълбоко. Щом месеца надникнеше отнякъде, веднага спираше и се облягаше на ореховия дънер. Да не се вижда отдалече. Де да знаеш кой гледа. Отдъхваше и когато сенките се скриеха пак хващаше търнокопа. Като изкопа трапа, на дъното положи голяма пясъчна плоча. Върху й, огънат във восъчен плат тури бакъра. Дълго шепна молитви върху му. Там беше цялото му имане. Целия му труд и живот, бъдещето му. Беше оставил малко жълтици в кесията си. Колкото за път. Предишни дни купи хубави и яки коне, нови каруци, такъми, остави пълна кесия и другото затвори в бакъра. Въздъхна дълбоко Хаджи Мехмед и прекатури втората плоча. Вмести я отстрани в земята, да легне хубаво и захвърля пръст върху нея. Притъпкваше и хвърляше докато запълни дупката. Затъпка хубаво, после с лопатата нахвърля небрежно рохко отгоре, да не личи,че е копано. Разхвърля стари клонки от ореха. Туй то. Все едно човек зарови. Сколаса, но сърцето му беше празно и душата му тиха.

Не беше само имането. Имане се печели. Мъка, голяма мъка му беше на Хаджи Мехмед, че тръгваха в неизвестното. Ще се върнат ли един Аллах ще каже. Ходил беше той на Стамбул, знаеше го. Ама сега тръгваше с челядта си. Не беше вече млад, пътят беше дълъг, грижите не бяха малко. Какво да се прави, какво. Московеца надви, договори били направили, фермани подписали Руснака и Султана. Трябваше да напускат земите си турците и да тръгват надолу, към Бялото море, към Анадола на изток. Кой където можеше да си плати за земя.

Въздъхна издълбоко Хаджи Мехмед. Тука се беше родил той, тука беше роден баща му, дядо му. Беше чувал,че някога родът му дошъл отдалече, от степите някъде там на изток. Преди много, много години поспрели тука праотците и останали. Султана им дал тези земи. Заселили се и заживяли. По-рано земите били български. Сега отиваха в непознати места. Как ще се справят, къде ще отседнат, как дом ще градят наново. „Какво да се прави? Световни работи, щом Султана тъй казва, тъй ще правим. Ама децата, децата, тя нашата вече…”- въздъхна Хаджи Мехмед и се надигна. Бързаше да събере търнокопа, лопата, да не видят децата и Айша. Пое към къщата. Тая година не бяха сяли нищо в градините, буренаците бавно пълзяха навсякъде.

Обърна се и огледа още веднъж имота си Хаджи Мехмед. Дано, дано някой работен и свестен стопанин заживее тука. Да не се похабява земята, имането. Да има за кого да раждат дърветата и тежката асма, да има стока в оборите, на харманите храна да се вършеее, хамбарите да се пълнят . „ Тази земя е благодатна, Аллах, не я оставяй без стопани” - помоли се Хаджи Мехмед и бавно, назлън  влезе в къщи.

След няколко дни тежко натоварени каруци, пълни с покъщнина и челяд поеха по пътя през Алмъдере. Събираха се с други изселници и в дълга, тъжна колона поемаха на юг към неизвестното. Такава беше съдбата на хората в тези земи. През десетилетие, век, все тръгваха нанякъде, все ги разселваха, все търсеха своя дом. Все работеха  благодатната земя и все някой им я искаше. Турци, българи, гърци, сърби, арбанасчани и румъни…, нямаха покой. Все се изселваха, изселваха и керваните им кръстосваха тая тревожна, богата и съдбоносна земя.

……………………….

Не минали много години и в имота на Хаджи Мехмед се заселил българина Миню. Слязъл от Балкана той и купил мястото. Едър, работен и млад българин с челядта си. Стопанисвал имота, гледал го и навъдил стока и имане. Друга, голяма къща направил, само старата асма запазил. Напомняла тя за Хаджи Мехмеда и стария чифлик. Живота вървял добре, години  отлитали. Минало още столетие. Никой не гонел  дядо Миню от земята, но наследниците му заминали по градищата.Нов живот захванали и когато стопанина се поминал,  големия и богат имот запустял. Вече никой не орял и сеел земята, никой не отварял тежките порти на харманите. Нощни птици виели гнезда по таваните. Дърветата клекнали с изпочупени клонаци, плода им никой не търсел. Само нощем, когато месецът се покажел иззад някой тъмен облак остър и блед, и боднел с рога си земята, заровеното злато проблясвало огнено под стария орех и напомняло за богатството на тая изоставяна земя.

Милка Маркова